"Аз знаех точно къде се намира къщата и според мен не беше никак трудно да я забележиш. Вярно, че през последните няколко години бяха срутили съборетините покрай нея и така тя нямаше как да не бъде забелязана, но аз винаги съм знаел къде е. Естествено. Последно ме беше питал за нея един писател, който живееше в чужбина и се беше отбил тук по някаква работа. Готвел се да напише роман и точно тази къща му трябвала за романа. Той не беше местен, идвал бе тук вероятно пет-шест пъти, гостувал бе на домакините - квартиранти в къщата. Предполагам, че всъщност е искал да пише за тях, те да са му героите и да им съчини история или сюжет, както се казва, но всичко това да е точно в обстановката на този впечатляващ дом с отминала и вече неясна слава, по-важен може би и от обитателите на дома и от тяхната история. За него, като външен човек.
Не зная в коя епоха или по-точно в кое време е смятал да се развива действието на романа му - този писател по-късно внезапно почина и повече няма как да разбера дали изобщо е започвал романа си, или докъде е стигнал. Това не ме и интересува. Но понеже все пак бях чел други негови романи и го познавах добре като човек, сигурен съм, че заглавието на романа му щеше да е Фокнърово - "Домът", The Mansion. Той се стремеше да пише такива монументални епоси, но със сюжет по-скоро от Скот Фицджералд. За разлика от него аз бях за известен период от време не само свързан с този дом, с тази къща, но и бях - за известен период от време - много близък с обитателите.
Ще започна оттам, че като четири-петгодишен - не се изненадвайте от крехката ми възраст и не се настройвайте скептично, защото аз съм много впечатлителен и освен това помня много - имам една направо сенилна памет. Ще ви дам колкото искате примери и доказателства за това по-нататък. А освен това и много обичам да си досъчинявам, удава ми се и изобщо не го правя със зла умисъл, а някак естествено, машинално и спорадично. Ето, сещам се сега например за една почти анекдотична история с Тодор Климентов, бог да го прости. Един голям наш поет, негов приятел, веднъж му бил казал: "Престани да пиеш като Скот!". "Аз може да съм скот - отговорил сатирикът, – но съм Скот Фицджералд." Дори да не познавате Тодор Климентов, сигурен съм, че името му ви звучи познато. То е, защото неговият приятел, сега в далечна Америка, Кольо Николов, "бащата на инфантилната проза", кръстил приживе на Климентов една от белетристичните си инфантилни улици. Така се говореше, но не знам откъде го знам писателя, за когото се сещам.
Представа си нямам откъде знам тази история, макар че и тримата познавах като странично лице, като оценка на големия поет, на когото дължа едно признание - когато му разказах някаква друга история от времето, когато действително съм бил по-скоро младенец, той едва не се плесна по челото и ми викна: "Абе ти на колко години си!". Та като бях на четири-пет годинки, веднъж отидохме с баща ми и майка ми на курорт - на море. Нито сме имали пари за хотел, нито е имало кой знае колко хотели по онова далечно време. Имаше почивни станции и частни квартири. Не сме били одобрени за почивна станция - одобрението ставаше от профкомитета, ръководството на профсъюза, и затова другата възможност беше частна квартира. Нашето пътуване премина на два етапа - аз, майка ми и баща ми най-напред пристигнахме с нощния влак в Бургас рано-рано сутринта в часовете, в които в народните закусвални се сервираше шкембе чорба и забравената днес пача. Автогарата беше до гарата, та оттам взехме рейса до Несебър. Нямаше туристически агенции, бюрото за квартири под наем ни посрещна с надпис - "Няма свободни квартири".
Постояхме там малко с два огромни мукавени куфара, докато баща ми не се ядоса.
– Обратно в Бургас! - реши той, колкото и да не бе решителен човек, но в случая се налагаше. Така и направихме. Върнахме се със същия автобус - автобусите тогава пътуваха доста нарядко, и от гарата взехме влака за Варна. Вероятно сме ползвали някакви жп билети с намаление, не знам, но се качихме на влака за Варна и Русе и така не се охарчихме кой знае колко - само за автобуса. Имахме си предостатъчно храна в куфарите - в бакелитни и алуминиеви кутии, също и стъклени буркани, които излизаха на мода - високи, гравирани, с къдрави капачки като капачките на бутилки.
Във Варна, която някога се наричала Сталин, лесно намерихме квартира - Варна беше голям град, това беше и идеята на баща ми. Още първия-втория ден тръгнахме на плаж, качихме се на параходчето "Емона", което отиваше до Калиакра, а може би и по-нататък, не знам. Слязохме на един пристан с огромен див плаж, който трябва да се е казвал Узун кум, Дългия пясък, същият, който след 1937 година се превърнал в днешните Златни пясъци. Нямахме бански, не бяхме подготвени, нямахме представа хората откъде са си вземали, никъде не се продаваха. Сигурно са си ги шиели сами, може да са ги имали в наследство или пък са им ги изпращали от странство. Майка ми, която беше получила в наследство шевна машина "Сингер", не знаеше как да я използва, а и не умееше да крои. Затова не бяхме се подготвили. По-нататък аз се заех да овладея работата със "Сингера", напреднах много, научих се да кроя бански гащета от син дочен плат (от док, който винаги беше с този неприятен син цвят, много по-късно се шиеха първите български дънки) с две копчета отстрани. Шил съм и на приятели. (Тоя "Сингер", така и остана в мен само като шевна машина, а години по-късно направо се шашнах, когато видях в Англия, в Лондон, лека кола "Сингер". Това беше друг господин Сингер, не онзи, производителят на шевни машини. Затова че все по-малко хора карат такива по-редки марки, причината е, че в началото на двадесети век само в Америка има над 500 автомобилни компании. "Сингер" обаче фактически не е истинска "винтидж kap", а е в класата на "модерните".)
За да не се излагаме, баща ми ни подви долните гащета - тогава на мода бяха черни и бели от лека памучна материя или от трико, с по-длъжки крачоли, леко прозрачни, с объл ластик на кръста - отдалече сигурно приличаха на бански. За майка ми нищо не можехме да направим - тогава модата беше на цели вълнени бански - в началото на двадесет и първи век с такива се къпеха местните жителки на Охридското езеро (където Биляна белела платното), затова тя остана само да се пече и да понагазва до над коленете във водата по лятна басмена рокля с големи копчета отпред, като я издърпваше нагоре, доколкото ѝ се струваше прилично. Тя беше нарекла параходчето "Емона" - "дърво без корен", и то впоследствие беше и "ашладисано" - пренесоха го по шосе до язовир "Кърджали", където и до днес е атрактивен ресторант, макар че много преди него корабоплаване в "Студен кладенец" осъществява корабът "Галата", а в района плават и по-стари параходи като "Евксиноград" ("Арда"), "Чайка" и водометите "Заря" и "Невка".
Седяхме дълго на огромната плажна ивица, където още нямаше и идея да се строят хотели или да се предлагат някакви досадни услуги, но там не се разказваше нищо за пословичните змии, които след това били прочистени от албанските таралежи, които спускали от самолет. Беше така да се каже "диво плажуване", за разлика от Варна, където на Централния плаж му викаха "морски бани" и действително те бяха уредени като Софийската централна минерална баня, която сега е нещо като музей, и другите турски бани в страната от ново време - с кабинки, даваха чаршафи и прочее. (Говори се, каза ми по-късно един истински пловдивчанин, че и в Пловдив го правели, в Цар-Симеоновата баня, която вече не съществувала, а вероятно и другаде.)"
Из книгата