Не се наказва вината, а куражът

Не се наказва вината, а куражът Илия Бешков Времетраене: 1:33 мин. Оцелелите Времетраене: 2:02 мин. Вторият ренесанс Джоана Атанасова Времетраене: 1:20 мин. Да преосмислим интелигентността Рина Блис Времетраене: 1:17 мин. Бен и аз Ерик Уайнър Времетраене: 0:56 мин. Пълен курс номерология и астрология - книга 1: Номерология и карма Светлана Тилкова - Алена Времетраене: 1:13 мин. Добре дошли в магазинчето за магии Джеймс Р. Доти Времетраене: 1:10 мин. Свещена терапия - том 1 Зор Алеф Времетраене: 1:12 мин. Киселината диригент Дейвид Пърлмътър Времетраене: 1:22 мин. Стойте до децата си Гордън Нюфелд, Габор Мате Времетраене: 1:18 мин. Гори за мен Илона Андрюс Времетраене: 1:12 мин. Стоманена принцеса Рина Кент Времетраене: 1:19 мин.

Юбилейно издание - 120 години от рождението на Илия Бешков. От рождението на Илия Бешков са изминали 120 години. Неговото творчество в карикатурата е своеобразна история на България, на ключови събития у нас и по света. Което и да вземете от албума с карикатури на Илия Бешков от 1923 до 1957 г., е актуално и днес. По време на Царска България, както и по време на социализма, той е бил постоянно следен от службите като опозиция и класов враг. Издателство "Изток-Запад" вече представи в книгата "Черната тетрадка" (2015) част от досието на художника, водено от 1925 до смъртта му през януари 1958 г.

"Винаги бях в опозиция... Бях карикатурист и журналист. Друго не можех, друго не биваше да бъда. Такъв бях нужен, такъв станах.

У нас куражът винаги се е свързвал с въпроса за политическия кураж. Оттук настъпва тази парализация, скованост. Става дума за творчески кураж - не е кураж да се обявиш срещу този или онзи, да проявяваш бабаитлък. Осмиваните в карикатурата придобиват нещо, което не биха имали никога в живота. Лишавайки ме да ги нарисувам, те се лишават от самоличност. Засегнатите от карикатурата знаят, че това е истината, затова и наказват куража, че си я показал. Надявали са се, че хората няма да я разберат. Това е то силата на истината. [...] Хуморът е абсолютна свобода. Той обезвредява престъпника. [...] Ако една карикатура е била вярна за 1953 г., тя ще е вярна и за 1957 г."
Илия Бешков

Албумът съдържа над 400 подредени хронологично карикатури.

"Карикатурата е най-популярното и достъпно от изобразителните изкуства. Тъкмо в това се състои и трудността да бъде тя обяснена. Аз правя един несполучлив опит, като изхождам доста произволно от своя опит и личното си разбиране. Не съм чел автори за нея, а и на български нямаме нищо писано, нито преведено. Самият факт, че ѝ е дадено името карикатура, доказва непонятния ѝ произход: дума, сама по себе си смешна и нищо друго неизразяваща. Във всеки случай, тя се е родила незаконно от изобразителното изкуство и се е вместила в реда на изкуствата по един дързък и неприличен начин, като е успяла да се задържи там дотолкова, че дори Лев Толстой в студията си "Що е изкуство" я обявява за първо изкуство наред с орнамента. Дали Толстой с това твърдение не подлага на съмнение своя гений, толкова нормален и логичен, в който няма нищо парадоксално, смешно и присмехулно, или това е самата истина за карикатурата? Аз не мога да се задължа с едно такова твърдение, макар че всичките ми предпочитания са към нея. В Лувъра, наред със съвършените пластични образи на гръцки богове, видях да стоят малки статуйки на живи гърци: с бради, кореми, подпухнала плът, деди, майки и лели, извън Лизиповия канон и извън мярката на златното сечение живи гърци, толкова смешни, печални, грозни и мили поданици на Перикъл, колкото могат да бъдат и Цоло, и Пенка, и всички съвременни живи хора.

Чудно е наистина как тая карикатура, която показва и си служи със законите на изобразяването (трите измерения, пространството, перспективата, обема, светлосянката и логичното мислене), се изплъзва от тях, нарушава ги и ни отвежда в един друг свят - смешен, нереален, неотговарящ на законите, разколебан в основите си, който свят ние все пак приемаме и се задържаме в него, смеем се, радваме се и харесваме. Ние се смеем - това е единственото условие да приемем карикатурата. Именно хуморът е същина и оправдание на карикатурата. А хуморът (смехът) е също така необясним - нито физиологически, нито философски! Ние знаем, че само човекът се смее и само човекът е смешен, защото дори когато той се смее над едно дърво, не дървото, а той е смешен! Но за да се смее човек, трябва да е видял една неочаквана промяна на реда на нещата и на нормалния за него ход на събитията. Ако няма установени представи и мерки за света, той ще остане чужд за промяната, за изненадата - следователно и за смеха.

Когато група от хора или цялото общество има свои установени представи, понятия и мерки, всяка неочаквана промяна ще предизвика изненада и смях у цялото общество. А тоя смях е израз на неодобрение на дадено събитие, той е вече една присъда над него. Нарушенията на тая мярка, на "обществения морал" във всички форми и степени пораждат спонтанно смеха и дават храна и съдържание на хумора, на карикатурата. Значи карикатурата е немислима без организирано общество. Тя открива неочакваните промени или ги създава, за да предизвика тоя спонтанен смях у обществото, който е и присъда над събитието. Колкото карикатурата е необяснима по същина като приумица, инвенция и нагласа, толкова тя е ясна, убедителна и недвусмислена по своето съдържание и въздействие. Карикатуристът не дава преднина на личните си съзерцания и емоционални усещания - той е изразител на обществото, на неговите мерки, закони, мироглед и морал. Освен своята професионална опитност, за която ще говорим по-нататък, той трябва да притежава вроден, бърз усет към промените на добро със зло, красота с грозота, мъдрост и глупост. Тоя усет отвежда карикатуриста неудържимо към събитието, както ловджийското куче е в пълна власт на инстинкта да улови заека. То не размисля, не предпочита личната изгода или неизгода - стига да е откачен синджирът от врата му!

Затова и карикатурата не се научава - няма учебни заведения за нея, нито академия, - а карикатуристът като художник се обучава и усъвършенства професионално и мирогледно. Карикатурата е дар или проклятие - все едно. Данте определя мястото на присмехулника като наказание чак в шестия кръг на ада. Тоя мъчителен дар накара родения гениален хуморист Гогол да извика: "На кого се смеете - на себе си се смеете!" Не се ли смее той сам на себе си? Неговият силен, вроден усет за красота и грозота го отведе доста далече - до разказа му "Лудият", където нормалното и ненормалното са толкова силно приближени и съпоставени, че самият той и ние загубваме границата между тях. Аз се спирам на тоя дар и го наричам мъчителен поради факта, че карикатуристът (хумористът), който работи под пълния контрол на разума, невинаги успява да обуздае и подчини на своя разум тоя дар - като всеки дар той лежи в емоционалната природа на човека."
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com