Андроник

Историята за Андроник - грузинецът сложил начало на един от най-видните родове на Елена.

Вдъхновение за романа е малкото, което е известно за един действително съществувал грузински преселник, родоначалник на един от големите Еленски родове. Историите на неговите правнуци и пра-пра внуци са историите на епископа на Цариградската патриаршия, един от водачите на борбите за национална църква Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски), писателя Стоян Михайловски, писателя Петко Ю. Тодоров и сестра му Мина Тодорова, братята банкери Иван и Атанас Бурови. Останалото е фикция - въображаемия динамичен живот на една интересна личност, неспокоен дух, който търси и не намира удовлетворение.

Като дете грузинецът Андроник, роден в едно селце сред високите склонове на Кавказ, има силна връзка с дядо си. Дядо Тамаз, който е обикалял и опознавал света, го научава на много неща, предначертава съдбата му. Още в ранната си младост Андроник напуска дома и тръгва за Кайсери, в Турция, където отглежда коне, след това за Истанбул, там е препоръчан и става интендант на Османската армия по време на похода и втората обсада на Виена през 1683 г. На връщане, след поражението на османските войски, се заселва в България, на северното крайбрежие на морето. Заживява в среда, в която различни етноси и религии живеят заедно в разбирателство. Не се застоява, заедно с любимия си кон Вахтанг се отправя на пътешествия, връща се и отново тръгва, прекосява нови и нови земи и продължава да снове между зова на непознатото и носталгията по това, което е било.

"Може би вътре в себе си, там, където никой не можеше да надзърне, той живееше като отшелник. Свободата беше илюзия навън, но вътре, там, където се раждаха и оформяха мислите, там беше необятно, безкрайно, абсолютно свободен.

Коне препускат на ръба между брега и морето, от сушата ли са дошли или излизат от водата... Той стои на неподвижната земя, вътре в него стихиите се гонят, смесват и преобразуват. И все пак се учи да се задържа тук, подобен на втвърдения отвън и жив вътре в себе си камък. Да остава."
Из книгата

Анна Топалджикова е професор по "История на българския театър" в НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Автор е на книги в областта на историята и теорията на театъра, на театрална драматургия и на романите: "Ледовете", "Отлитащото време - лъч светлина през обектива. Фотографската фамилия Карастоянови", "Амарила не обича текила".