"Аз имах тайна, а тайната имаше мен.
Не знаех, че под ризата си крие пистолет, но когато в един летен ден на 1980 г. капитан Джейсън Фулър влезе в кабинета ми в Ел Пасо, стомахът ми се сви и по тила ми полазиха тръпки. Войната ме бе научила да надушвам опасността, преди да разбера защо се страхувам. Джейсън беше висок, снажен, с атлетична фигура, но тялото му бе така сковано, че приличаше на дървена кукла. Погледът на сините му очи беше отнесен, челюстите му - здраво стиснати. Не искаше или не можеше да говори. Заведох го до белия диван. Седна вдървено, стиснал юмруци върху коленете си. Не познавах Джейсън и не знаех какво е породило ступора му. Той беше толкова близо до мен, че усещах страданието му, но сякаш не беше тук. Дори не забеляза пудела ми Тес, застинал до бюрото ми като още една жива статуя в стаята.
Поех дълбоко въздух и се замислих как да започна. Понякога на първия сеанс се представям и разказвам накратко за методите си. В други случаи започвам с въпроси, с които искам да опозная пациента и да разбера какво го е довело в кабинета ми. В случая с Джейсън ми се стори най-правилно да не говоря за себе си, нито да навлизам твърде бързо в анализ на чувствата му. Трябваше да му предложа сигурността, от която се нуждаеше, за да покаже какво крие така дълбоко в себе си. Същевременно трябваше да следя предупредителните сигнали за опасност, които моето тяло ми изпращаше.
– Как мога да ти бъда полезна?
Той не ми отговори. Дори не мигна. Приличаше на някакъв вкаменен митичен герой. Какво бе заклинанието, което можеше да го освободи?
– Защо сега?
Това беше тайното ми оръжие - въпросът, който задавам на някои от пациентите си при първа среща. Трябва да знам какво ги е мотивирало да започнат промяната си. Защо точно днес са решили да дойдат при мен? С какво днешният ден е различен от вчерашния, от дните на миналата седмица или на миналата година? С какво този ден е по-различен от утрешния? Понякога ни тласка болката, друг път ни тегли надеждата. Защо сега? не е просто въпрос - той съдържа всичко. Едното му око трепна леко като от някакъв тик, но той запази мълчание.
– Кажи ми, защо си тук? - подканих го отново.
Продължаваше да мълчи. Тялото ми се напрегна. Стояхме на деликатен, но важен кръстопът - две човешки същества, лице в лице, и двамата уязвими, и двамата неспособни да назовем страданието си и да му намерим лек. Джейсън не идваше с направление. Навярно бе дошъл в кабинета ми по свой избор. Знаех от клиничен и от личен опит, че дори когато човек реши да се лекува, той може да остане вцепенен още години. Наблюдавайки го, си мислех, че ако не успеех да стигна до него, единствената ми алтернатива щеше да бъде да му препоръчам моя колега, главния психиатър на военната болница Уилям Бомонт, където бях защитила докторантурата си. Д-р Харолд Колмар щеше да установи кататонията на Джейсън, щеше да го хипнотизира и вероятно щеше да му предпише антипсихотично лекарство, например Халдол.
Представих си Джейсън в болнични дрехи, с изцъклени очи, с тяло, сгърчено от спазмите, чест страничен ефект от тези лекарства. Категорично се доверявам на експертизата на моите колеги психиатри и съм благодарна, че има животоспасяващи лекарства, но не обичам да избързвам, ако човек може да бъде излекуван без медикаменти. Опасявах се, че ако предложа да бъде приет в болница, преди да опитаме други възможности, Джейсън щеше да замени едно вцепенение с друго. Скованите му крайници ще изпаднат в дискинезия - некоординиран танц от повтарящи се тикове и движения, породени от нервната система, която изпраща сигнали на тялото да се движи без съгласието на мозъка. Болката му, от каквото и да бе причинена, можеше да се потисне от медикаментите, но нямаше да бъде излекувана. Можеше да чувства подобрение или просто да загуби чувствителност, което често бъркаме с подобрение, но нямаше да се излекува."
Из книгата