"От онзи първи ден, в който стъпва на палубата ѝ като млад новобранец през 1942 г., животът и душата на Ханс Гьобелер са неразривно свързани с U-505. По време на войната той изпраща за съхранение на родителите си стотици снимки и описания на преживяванията си на борда на подводницата. След войната прилежно събира всяка статия или материал, в която тя е спомената, дори и мимоходом. Настоящата книга като цяло представлява резултатът от неговите усилия да увековечи любимата си подводница. Ханс никога не криеше гордостта си по отношение на U-505 и службата си като подводничар по принцип. В условията на жестоката политическа коректност, която цари в следвоенна Германия, той често си пати от отказа да демонстрира очаквания от него срам или разкаяние. Казваше, че никога не би го направил, просто защото не било необходимо. До самия край на живота си Ханс непоколебимо защитаваше храбростта и предаността на своите другари във Военноморския флот на Германия - без значение какво му струваше това в личен план или как се отразяваше на кариерата му. "Аз не съм хамелеон!", гордо казваше той.
Когато през 1954 г. U-505 бива изложена като експонат в Музея на науката и индустрията в Чикаго, Ханс се зарича някой ден да заживее близо до нея. Верен на думата си, когато 30 години по-късно се пенсионира, той се премества със семейството си от Германия в едно от предградията на Чикаго. След като се установява там, Ханс организира първите срещи на екипажите на U-505 и американските кораби, пленили подводницата на 4 юни 1944 г. Мнозина не подозират, че освен всичко друго той събира материали и пише мемоари за живота си на борда на U-505.
В повечето случаи Ханс е удовлетворен от публикациите в пресата, свързани с историята на неговата подводница. През 50-те години на миналия век Даниъл В. Гелъри, командир на оперативната група, пленила U-505, описва подробно този случай в книга, озаглавена "Двайсет хиляди тона под водата". В общи линии версията на Гелъри е точна, макар Ханс да оспорва заключението му, че бойният дух на екипажа на U-505 не бил достатъчно висок. Освен това Ханс остава доволен от кратките спомени, написани от неговия приятел и другар от екипажа Ханс Йоаким Декер, чийто разказ е публикуван в статия за списанието "Известия" на Военноморския институт на САЩ, озаглавена "404 дни! Животът по време на бойните патрули на германската U-505".
Всичко това обаче се променя през 1986 г. с появата на книгата "Победата над U-505" от Лорънс Кортези. По мнението на Ханс, книгата е пълна с очевидни фактологични грешки. Ужасен от според него изкривеното представяне на историята на неговата подводница, той ускорява работата над своята автобиография, за да поправи допуснатите грешки. Допълвайки забележителната си памет с копие на корабния дневник на U-505, както и от разговори с мнозина негови колеги, членове на екипажа, Ханс завършва своя тристастраничен ръкопис за приключенията си по време на войната на борда на подводницата.
Ханс работи старателно над своите мемоари в продължение на десет години. Междувременно семейството
се мести на юг, в централната част на Флорида, заради здравословното състояние на съпругата му. Именно там се запознахме в началото на 1996 г. Ханс се съгласи да го интервюирам за статия, която се появи през 1997 г. в юлското издание на списание "Втората световна война". Тази публикация беше приета много добре и подтикна Ханс да потърси помощта ми при подготовката на неговата автобиография за публикуване. За мен беше истинска чест да му помогна."
Из книгата
Рейтинг: 9.67 / 3 гласа
