Нощта на бухала

Убиецът от масата за обяд. Всички почетни гости имат нещо общо - възпитаници са на престижната гимназия Стоункрофт. Джийн Шеридан отива с неохота на събирането по случай двайсет години от завършването на нейния випуск. Тя не подозира, че сред известните ѝ бивши съученици, които поздравява на тържествената вечер, е и един убиец - Бухала. Той вече е премахнал пет от шестте момичета, с които тя навремето е обядвала на една маса в стола на гимназията. Джийн е последната набелязана жертва... Никой още не знае съдбата на шестата...

"Дали да я целуна, или да я убия?"
Из книгата

"Изключително постижение на кралицата на съспенса Мери Хигинс Кларк - неустоима и поглъщаща като самия живот!"
Ню Йорк Таймс

"Това беше третият път, когато идваше в Лос Анджелис, за да наблюдава всекидневната ѝ програма.
– Познавам всички твои навици - прошепна Бухала, докато чакаше в къщичката край басейна. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през листата на дърветата и от тях водопадът, който се изливаше в басейна, блещукаше и искреше с цветовете на дъгата.
Помисли си с лека почуда дали Алисън чувства, че ѝ остава още само една минута живот на тази земя. Дали е обзета от тревога, или има подсъзнателното желание да се откаже от плуването си тази сутрин? Но дори и да го направеше, това нямаше да ѝ помогне. Вече беше твърде късно. Днес тя щеше да умре.

Плъзгащата се стъклена врата се отвори и Алисън излезе във вътрешния двор, покрит с големи, неправилни плочи. Сега, на тридесет и осем години, беше безкрайно по-привлекателна, отколкото преди двадесет. Тялото ѝ - загоряло и тънко, изглеждаше фантастично по бикини. Косата ѝ бе боядисана и имаше цвят на мед. Беше подстригана по модата и стигаше до брадичката, като в известна степен смекчаваше твърдата ѝ линия. Жената остави хавлията, която носеше, на шезлонга.

Слепият, безразсъден гняв, който тихо клокочеше в него, ескалира, засили се и стигна до ярост, но веднага и също толкова бързо спадна и бе заменен от задоволството, породено от онова, което предстоеше да направи. Беше гледал някакво интервю, в което известен и смел до безразсъдство гмурец се кълнеше, че мигът преди скока му доставя неописуем трепет, който иска да изпитва отново и отново. Може би заради знанието, че рискува живота си.
"При мен е различно - помисли си той. - Аз чувствам този трепет в мига, в който се разкривам пред тях. Знам, че ще умрат, а когато ме видят, те също разбират това. Осъзнават какво смятам да им сторя."

Алисън пристъпи по дъската за скокове и се разкърши. Наблюдаваше я как подскача леко, за да провери гъвкавостта на трамплина. Сетне тя постави двете си ръце пред гърдите и се приготви за скок. Бухала отвори вратата на къщичката в мига, в който краката й се отделиха от дъската. Искаше тя да го види, докато е във въздуха, точно преди да стигне до водата. Искаше да разбере, да осъзнае колко е уязвима и безпомощна.

За кратък миг очите им се срещнаха. Той съвсем ясно видя изражението на лицето ѝ и чувствата, които я сграбчиха, когато се заби във водата. Беше уплашена. Беше дори ужасена, защото осъзнаваше факта, че е неспособна да се съпротивлява. Вече знаеше, че е обречена и не може да направи нищо, за да се спаси. Той влезе в басейна преди Алисън да изплува на повърхността. Сграбчи я и я притисна към гърдите си, като се разсмя, докато тя го блъскаше и риташе с крака. Колко беше глупава. Просто трябваше да приеме неизбежното.
- Ти ще умреш - прошепна. Гласът му беше спокоен и безизразен, лишен от всякакви емоции.

Косата ѝ бе полепнала по лицето му и го заслепяваше. Той нетърпеливо я махна. Не обичаше да се разсейва и не искаше да пропусне удоволствието да се наслаждава на борбата ѝ, както и да наблюдава агонията.

Краят приближаваше. В стремежа си да поеме въздух Алисън отвори уста и нагълта вода. Той усети последното, отчаяно усилие да се освободи от хватката му, след което безпомощните, слаби тръпки на тялото ѝ започнаха да затихват. Притисна я по-близо до себе си, желаейки да прочете по някакъв начин мислите ѝ. Дали се молеше в този миг? Може би отправяше молитви към Бога да я спаси? Дали я озаряваше светлината, която хората, изпаднали в състояние, близко до смъртта, твърдят, че са видели? Изчака цели три минути, преди да я пусне. След което с доволна усмивка проследи как тялото й с разперени ръце бавно потъва във водата и стига до дъното.

Беше седем и пет, когато излезе от басейна и облече памучен пуловер с качулка и шорти, нахлузи маратонки и си сложи шапка и тъмни очила. Вече бе избрал мястото, където щеше да остави мълчаливата следа за своето посещение. Визитната картичка, която всички винаги пропускаха.

В седем и шест минути започна да тича по спокойната, празна улица. Още един тичащ глупак сред тълпата от тичащи сутрин глупаци."
Из книгата

Мери Хигинс Кларк е американска писателка, известна в цял свят като майстор на съспенс-трилъра. В творческата ѝ биография се включват повече от 30 романа, които стават световни бестселъри (само в САЩ, книгите ѝ са продадени в повече от 100 милиона копия). Освен с тях, Мери Хигинс Кларк е известна и с колекции от кратки разкази, исторически роман, мемоар и две детски книги. Две от нейните книги са адаптирани за игрални филми, а много от други нейни творби са претворени и в телевизионни сериали. Многократно е сред най-продаваните автори на Ню Йорк Таймс. Освен това е носител на престижни награди за литература като американската награда Едгар (на името на Едгар Алън По), на наградата Malice Domestic, която се присъжда се за творби в стил Агата Кристи, на Голямата награда за литература във Франция, литературната награда на филмовия фестивал в Довил и много други. В продължение на дълги години, Мери Хигинс Кларк е известна и като президент на организацията Mystery Writers of America, в която се обединяват професионални писатели в жанра на трилъра и криминалния роман.

Този успех не идва за една нощ. Ето и неговата история, която завършва щастливо, но всъщност съдържа в себе си много примери, че Мери Хигинс Кларк притежава не само талант да пише, но и силен характер. Писателката е родена на Бъдни вечер 1927 г., като второто от три деца. Тя израства в Бронкс, в семейството на ирландския имигрант Люк Хигинс, а майка ѝ Нора е американка от ирландски произход. Семейството притежава ирландски пъб, от който се издържа, но не и без усилия. Бащата на Мери Хигинс е принуден да работи дълги извънредни часове, а когато внезапно умира в съня си, дъщеря му Мери е само на единадесет години. След това тя учи в гимназията Свети Франциск Ксавие", където получава стипендия за академията Villa Maria. На шестнадесет години, Мери Хигинс прави първия си опит да публикува своя творба. Успоредно с ученето, за да помага на семейството, тя работи като оператор на хотел Шелтън ( по-късно споделя, че е прекарала часове, слушайки разговорите на Тенеси Уилямс, но той така и не казал нещо интересно). Въпреки участието на Мери Хигинс в плащането на сметките, средствата не стигат и семейството загубва къщата си и се премества в малък апартамент.

След завършването си, Мери посещава училището за секертарки в Уудс. На осемнадесет години започва първата си работа като секретарка в рекламна агенция, където научава много неща, които са ѝ полезни по-късно. Следващата ѝ работа в продължение на една година е като стюардеса на Pan American Airlines. Докато нейните връстници завършват колеж, тя лети в Европа, Африка и Азия. През 1949 г. Мери Хигинс се омъжва за съседа си Уорън Кларк, като през следващите осем години в семейството вече има пет деца. Бракът на Мери Хигинс Кларк е щастлив, но след 15 години, съпругът ѝ Уорън умира от сърдечен удар.

През годините, докато е у дома и се грижи за семейството, Мери Хигинс е натрупала и известен опит в писането на кратки разкази, които опитва да продава. След като овдовява, тя започва да работи като сценарист за радиопредаване. Скоро настъпва и момент, в който художествените произведения в краткия жанр вече не се заплащат добре и списанията се концентрират върху статиите за самопомощ. Затова, по съвет на агента си, в ранните сутрешни часове, преди децата ѝ да тръгнат на училище, Мери Хигинс започва да пише първия си роман. Той е посветен на Джордж Вашингтон и е публикуван през 1969 г. Макар че не се продава твърде добре, той дава на Мери Хигинс увереността, че може да пише романи и да намери издател. Големият успех идва, когато писателката се насочва към жанра съспенс-трилъра. Романът Къде са децата е купен през 1974 г. за три хиляди долара. Веднага след продаването му, Мери Хигинс се записва в колеж и получава степен по философия. Тя продължава с писането и през годините са публикувани повече от 50 романа. Шест от тях са написани със съавтори, сред които са Алафеър Бърк (за Убиецът на спящата красавица, Няма да има утре и други), както и с една от дъщерите ѝ - Карол Хигинс Кларк (в Отвличане по Коледа).

Макар да не вярва, че ще се омъжи отново след един неуспешен брак, продължил между 1978 и 1986 г, Мери Хигинс Кларк се омъжва за трети път за Джон Конъни, с когото живее е Ню Джърси. Двамата имат общо седемнадесет внуци.