"Увод
Молитвата на баба
Израснал съм на границата с буша.1 Образно казано, задният ми двор бе гора от 400 декара. Буквално, беше много по-голям. Простираше се докъдето можеха да видят детските ми очи и аз никога не се изморих да го изследвам. Бродех без умора, спирах се да изучавам птици, насекоми, земноводни. Разчленявах разни неща. Разтривах пръст между пръстите си. Слушах звуците на дивото и се опитвах да ги свържа с източниците им. И си играех. Правех си мечове от пръчки и строях крепости от камъни. Катерех се по дървета, люлеех се на клоните им, клатех крака над стръмни оврази и скачах от места, от които сигурно не би трябвало да скачам. Представях си, че съм астронавт на далечна планета. Преструвах се на ловец, тръгнал на сафари. Говорех на висок глас с животните, сякаш те бяха публика в оперна зала.
– Кууий! - крещях аз, което означаваше "Ела тук" на езика на гаригалите, отколешното население по тези места.
И не бях уникален, разбира се. Имаше много деца в северните предградия на Сидни, споделящи любовта ми към приключенията, изследването и фантазиите. Какво друго да очакваме от децата? Не искаме ли да си играят по този начин? Докато в един момент те станат "твърде големи" за такива неща. След това искаме да ги изпратим на училище. После искаме да започнат да работят. Да си намерят партньор в живота. Да спестяват. Да си купят къща.
Защото, нали се сещате, часовникът тиктака.
Баба ми беше първият човек, който ми каза, че не е нужно да бъде така. По-скоро не ми каза, а ми го показа.
Беше израснала в Унгария, където бе прекарвала летата в Бохемия, къпейки се в прохладните води на езерото Балатон и обикаляйки планините покрай северния му бряг в района на курортен комплекс, където отсядали актьори, художници и поети. През зимните месеци помагала в поддръжката на хотел на хълма Буда, преди нацистите да се настанят в него и да го превърнат в командване на Schutzstaffel или SS - преторианската им гвардия.
Десетина години след войната, в началото на съветската окупация, комунистите започнали да затварят границите. Когато майка ѝ се опитала да премине нелегално в Австрия, тя била заловена, арестувана и осъдена на две години затвор, малко след което починала. По време на Унгарското въстание през 1956 година баба ми писала и разпространявала по улиците на Будапеща антикомунистически листовки. След смазването на революцията, по нареждане на Съветите, започнали арести на десетки хиляди дисиденти и тогава тя избягала в Австралия със сина си - моя баща, - защото това било най-далечното от Европа място на света.
Кракът ѝ повече не стъпил в Европа, но донесла със себе си всичко от Бохемия. Разказвали са ми, че била една от първите жени в Австралия, която се къпела по бикини, заради което я гонели от Бондай Бийч. Прекарала години сама в Нова Гвинея - място, което дори днес се смята за едно от най-негостоприемните на планетата.
Макар по произход да била ашкенази и да била отгледана като лютеранка, баба ми беше крайно нерелигиозна. Нашият еквивалент на "Отче наш" бе поемата от английския автор Алън Александър Милн "Сега сме на шест", която завършва така:
Сега съм на шест,
и умник съм голям.
Затуй мисля да си остана на шест,
сега и завинаги.
Четеше тази поема на мен и брат ми отново и отново. Шест, казваше ни тя, е най-добрата възраст, и правеше всичко възможно да изживее живота си с духа и трепета на шестгодишно дете. Даже когато бяхме още съвсем малки, баба не искаше да ѝ казваме "бабо". Нито харесваше унгарската дума nagymama, както и всякакви други умалителни от рода на "бабче" или "нана". За нас, момчетата, и за всички останали тя бе просто Вера.
Вера ме научи да шофирам, лъкатушейки по алеите, да "танцувам" на каквато и музика да се чуваше по радиото. Казваше ми да се радвам на младостта и да се наслаждавам на усещането да си млад. Възрастните, казваше тя, винаги развалят нещата. Недей да порастваш, казваше тя. Никога не пораствай.
През 60-те и 70-те си години тя оставаше, както се изразяваме, "млада по дух", пиеше вино с приятели и семейството, ядеше добра храна, разказваше страхотни истории, помагаше на бедни, болни и по-малко късметлии в живота, преструваше се, че дирижира симфонии и се смееше до късна нощ. Откъдето и да го погледнеш, това си беше "добре изживян живот".
Но да, часовникът тиктакаше.
Към средата на 80-те си години Вера бе бледо подобие на онова, което бе била, а последното ѝ десетилетие бе мъчително да се наблюдава. Беше крехка и болнава. Все още ѝ бе останала достатъчно житейска мъдрост да настоява да се оженя за годеницата си Сандра, но музиката вече не ѝ носеше радост - всъщност вече почти не ставаше от стола си, - а така характерната за нея жизнерадост я бе напуснала.
Към края я напусна и надеждата. "Такъв е животът", казваше ми тя.
"Добър, дълъг живот." Баба ми Вера е подслонявала евреи през Втората световна война, живяла е в примитивната Нова Гвинея и е била отстранявана от плажа Бондай Бийч, защото носела бикини. Краят на живота ѝ бе мъчителна гледка. "Такъв е животът", казваше ми тя. Но личността, която бе обитавала тялото ѝ, бе умряла много преди самата ѝ смърт.
Почина на 92-годишна възраст. И, да, както сме научени да мислим за тези неща, тя бе изживяла добър, дълъг живот. Но колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че личността, която бе обитавала тялото ѝ, бе умряла много преди самата ѝ смърт.
Остаряването може да изглежда като нещо в далечното бъдеще, но всички ние ще го изживеем в края на живота си. След последния ни дъх клетките ни ще изпищят за кислород, ще започне натрупване на токсини, химическата енергия ще се изчерпа и клетъчните структури ще започнат да се разпадат. И няколко минути по-късно всичкото ни образование, мъдрост и скъпи спомени, всичкият ни потенциал ще бъдат необратимо заличени. Разбрах това от първа ръка, когато почина майка ми Даяна. Присъствахме баща ми, брат ми и аз. Слава богу, смъртта беше бърза, в резултат на натрупване на течност в останалия ѝ бял дроб. Малко преди това се бяхме смели на дитирамбите ми по повод пътуването ми от Щатите до Австралия, но внезапно тя започна да се гърчи в леглото и задушавайки се, се мъчеше да задоволи вопъла на тялото си за кислород, гледайки ни с отчаяние.
Наведох се и ѝ прошепнах, че е била най-добрата възможна майка, която бих могъл да имам. В течение на няколко минути невроните ѝ започнаха да умират, изтривайки от съзнанието ѝ не само спомена за последните ми думи, но и всичките ѝ спомени. Знам, че някои хора си отиват в умиротворение. Но не това се случваше с майка ми. В онези мигове тя се трансформира от онази жена, която ме бе отгледала, в трептяща, задушаваща се маса от клетки, до една борещи се за последните остатъци от енергия, създадени на атомно ниво от организма ѝ.
Единствената ми мисъл беше: "Никой не ти казва какво е да умреш. Защо никой не ти го казва?".
Малко са хората, изучавали смъртта толкова отблизо, както кинодокументалиста на Холокоста Клод Ланцман. А неговото обобщение - по-скоро неговото предупреждение - е смразяващо: "Всяка смърт е насилствена - казва той през 2010-а. – Няма естествена смърт като онази на бащата, издъхнал кротко в съня си, заобиколен от обичащите го хора. Не вярвам в това".
Дори да не виждат насилствения ѝ характер, децата се запознават с трагедията на смъртта изненадващо рано в живота си. Към 4–5-годишна възраст те вече знаят, че смъртта настъпва и е необратима. За тях това е шокираща мисъл, кошмар, който е реалност. Първоначално, понеже е по-успокояващо, повечето деца предпочитат да мислят, че има групи хора, които са неподвластни на смъртта: родителите, учителите и самите те. Между 5 и 7-годишна възраст обаче, всички деца вече разбират универсалността на смъртта. Всеки член на семейството ще умре. Всеки домашен питомец. Всяко растение. Всичко, което те обичат. Самите те. Мога да си спомня кога научих това. Много добре помня също така как най-големият ни син Алекс го научи.
– Тате, нали винаги ще те има?
– За съжаление, не - казах аз.
Алекс поплака няколко дни, после спря и никога повече не ме попита за това. И аз никога не го споменах. Не са нужни години трагичната мисъл да бъде погребана дълбоко в дебрите на подсъзнанието. Когато бъдат попитани дали смъртта ги тревожи, децата са склонни да казват, че не мислят за нея. Ако ги попитат какво мислят за нея, те казват, че не ги е грижа много, защото това ще се случи в далечното бъдеще, когато остареят. Подобен възглед се споделя от много от нас дори през 50-те ни години. Смъртта е просто прекалено тъжна и ни действа парализиращо, за да се размишлява за нея всеки ден. Често го осъзнаваме твърде късно. И когато тя почука на вратата и не сме подготвени за нея, тя може да бъде опустошителна.
За Робин Маранц Хениг, водеща на рубрика в "Ню Йорк Таймс", горчивата истина за това, че сме смъртни, идва късно в живота – при нея след като станала баба. "Зад всички прекрасни моменти, които можете да имате късмета да споделите и да им се насладите - пише тя, – животът на вашето внуче ще бъде дълга поредица от рождени дни, които няма да доживеете да видите."
Изисква се кураж, за да мислите съзнателно за това, че хората, които обичате, са смъртни, преди да се случи. Още по-голям кураж се изисква да се замислите дълбоко, че това важи и за вас.
Комедиантът и актьор Робин Уилямс първи провокира този кураж у мен с ролята си на Джон Кийтинг, учителя и герой във филма "Обществото на мъртвите поети". Той подтиква своите невръстни ученици да гледат лицата на отдавна умрели момчета на избледняла снимка.
"Те не са по-различни от вас, не виждате ли? - казва Кийтинг. – Несломими, точно каквито сте вие... Очите им са пълни с надежда... Само че виждате ли, господа... тези момчета сега наторяват нарцисите."
Кийтинг окуражава момчетата да се наведат по-близко, за да доловят посланието от гроба. Застанал зад тях, той шепне с гробовен глас: "Carpe. Carpe diem. Уловете мига, момчета. Направете живота си необикновен".
Този епизод ми въздейства по невероятен начин. Може би нямаше да бъда мотивиран да стана професор в Харвард, ако не бях гледал този филм. На 20-годишна възраст най-сетне чух някой друг да казва онова, което баба ми ме бе учила в детството: сторѝ каквото можеш, за да направиш човечеството възможно най-добро. Не прахосвай времето си. Прегърни младостта си, вкопчи се в нея за колкото можеш по-дълго. Бори се за нея. Бори се за нея! Никога не преставай да се бориш за нея."
Из книгата
Рейтинг: 7.67 / 6 гласа
