"Пролог
Прашецът от планински цветя се стелеше тежко във въздуха като благоухание или изпарения от лак. Живите същества се задъхваха в сянката. Голите камъни сред редките храсти и високата трева бяха прекалено нагорещени и нищо живо освен гущерите не се докосваше до тях. В неподвижността, древна като хълмовете наоколо, прозвуча музика, отначало тихо, след това набра мощ, чуха се тръби и гласове, извиващи се в песен. Гущерите се скриха, когато танцьорките на царя стигнаха билото и въздухът затрепери от цимбалите, духовите инструменти и барабаните. След една-единствена заповед те спряха, задъхани и плувнали в пот.
Самият цар излезе напред, яхнал своя жребец, после слезе на земята, като демонстрира грациозността, с която бе известен като млад. Хвърли поводите на един роб, качи се на един огромен плосък камък и се взря в долината. От високото виждаше белезите по земята, следите от войната и пожарите. Намръщи се, развълнуван едновременно от далечината и близостта на миналото. Преди трийсет години бе стоял на същото място. В този момент му се струваше, че може да направи една-единствена крачка и отново да се върне там, баща му да е до рамото му, а животът му - пред него.
На мястото на град Сарди сега имаше развалини. Пламъците отдавна бяха угаснали, макар че когато лъхна съвсем лек ветрец, на Дарий му се стори, че помирисва пепел, дъх на обгорели тухли, благоухание и гнилоч. В далечината имаше и хора. Въздухът беше прозрачен, Дарий виждаше искри от огнищата за готвене и издигащите се над тях тънки струйки дим. Несъмнено някои от хората бяха избягали и се бяха върнали, когато пожарите бяха изтлели, или може би бяха дошли да грабят в развалините, да търсят златни зрънца, които някога са били монети.
Град, превърнал се в погребална клада, не можеше да е дребна работа. В този ден от височината и далечината на планината бе трудно да си представи, че цели улици, градини и квартали са погълнати от огън. Видя, че наблюдателниците по голямата стена са срутени и камъните им са се разпилели. От крепостта тръгваха ясно очертани пътища. Стъпките на семействата бяха разнесли пепел и сажди, бяха оставили черни следи като вени по ръката на старец. Царят знаеше, че сега там ще завърлува чума. Оцелелите не се грижеха за мъртвите, не и ако някой не им наредеше. По труповете пълзяха мухи и живите бързо ги подминаваха, за да не ги гледат. Великият цар не мигна, главата му не трепна при тази мисъл. Много пъти бе срещал смъртта. Знаеше, че неговите работници ще трябва да погребат падналите в големи плитки ями извън града още преди да започнат преустройството.
Обърна се и потърси с поглед младия си син, за да го включи в размишленията си. Ксеркс бе малко по-назад от първите редици, единият му крак бе подпъхнат под другия на гърба на млад мъжки слон. Дарий видя, че вниманието на момчето е привлечено от нещо, може би от някое от животинчетата му. Ксеркс винаги намираше някакво същество, което да дресира и което да го забавлява. Последното бе щурец, предишното - малък син гущер, който държеше храната си с двата си предни крака, преди да я погълне. Великият цар никога не бе изпитвал нужда от такива неща. Тревожеше се, че момчето не се интересува достатъчно от империята, която щеше да наследи. Въздъхна. Бащините грижи нямаха край. След неговия знак царската процесия бе спряла. След като се бяха катерили цял предобед, по лицата им се изписа облекчение. Зад царя имаше шейсет хиляди мъже, редиците се простираха толкова далече по пътеката, че не се виждаше краят им. Дарий бе дошъл подготвен за война, но намери само пепел.
Танцьорките отпред си почиваха и трепереха от изтощение. Една се бе свлякла тази сутрин, падна на земята с подкосени крака в делириум и пищя, докато каруците и мъжете я прегазваха. Само царските слонове не стъпкаха съсипаното момиче - бяха много придирчиви какво размазват. Дарий знаеше, че не бива да казва и дума на своя сенешал. Мрачното изражение и леката червенина на Ашар бяха достатъчно доказателство за срама му. Водачката на танцьорките със сигурност щеше да бъде набита тази вечер, може би вързана за дърво и просто оставена там на лъвовете и вълците. Останалите щяха да видят съдбата ѝ и да разберат, че не бива да посрамват Великия цар, който им е оказал тази чест.
Дарий вече не беше жизненият млад воин от миналото. Докато обмисляше как да слезе от камъка, успя да се сдържи да не премигне заради болката в бедрата и кръста. Преди време щеше да скочи, доволен от физическата си сила. Слугите му обаче го познаваха добре. Докато той стоеше и се оглеждаше, му донесоха на какво да стъпи. Тогава тръгна надолу с изправен гръб и напълно спокойно изражение. Ксеркс наблюдаваше внимателно приближаването на баща си и се чудеше дали няма да бъде наказан заради нещо, което само царят е забелязал и за което само на него му пука. Момчето седеше на копринена възглавница, носеше само сандали и кожена пола, украсена със злато. С голите си гърди бе въплъщение на младостта, което още повече разваляше настроението на баща му.
Слугите посипваха изсушена лавандула и мирта върху прашната пътека, по която Великият цар се приближаваше към сина си. Дарий се чувстваше обиден, че му се налага да гледа нагоре, но Ксеркс изглеждаше замръзнал на седлото си върху слона. Огромното младо животно завъртя глава, за да погледне мъжа встрани от себе си. И момчето, и слонът бяха във възможно най-неловката възраст. Дарий махна, за да прогони слугите с благовонията. Те затрептяха в периферията на зрението му, готови пак да направят земята уханна под стъпките, които тресяха света.
– Слез, Ксеркс - каза тихо Великият цар.
Синът му кимна и протегна ръка така, че слонът му да я види. Хоботът на животното се изви, момчето стъпи на мускулестата стъпенка и се приземи елегантно. Изглеждаше гордо от това. Дарий не показа никаква външна реакция към този трик, по-подходящ за пазарите или дървосекаческите станове. Прегърна с една ръка сина си през раменете и тръгна с него към мястото, където момчето трябваше да чака заповедите на баща си. Дарий сложи длан върху голямата каменна отломка и усети топлината ѝ.
– Виждаш ли този град? - попита той. – Почернял от пепел?
Ксеркс демонстративно погледна в далечината, преди да кимне, но гърбът му оставаше изправен. Дарий усети, че е горд с младежа, който със сигурност щеше да следва неговия път, ако Ахура Мазда, богът на мъдростта, позволеше. Не бе хубаво да изразява прекалена сигурност в бъдещето, нито на глас, нито в най-скритите си мисли. Богът на светлината чуваше всичко.
– Това е Сарди, столицата на целия район - каза той. – Или поне беше. Беше разграбен от враг и изгорен, заедно с големия храм, който се бе издигал там две хилядолетия. Затова доведох толкова много войници, Ксерксе. До утре всеки дом и храм ще бъдат разчистени до основи. Ще построим всичко отново.
– Кой би се осмелил да напада един от градовете ни? - попита Ксеркс.
– Мъжете от Атина, мъжете от Еритрея - отвърна баща му. – Гърците. Мислех... Преди десетина години пратиха делегати, молеха за приятелство. Мислех, че са се съгласили да станат едни от моите избрани и обичани покорени народи. Дариха пръст и вода на моя управник и се прибраха през морето. Признавам, че след това почти не съм се сещал за тях.
Царят се усмихна и се опита да разроши косата на сина си. Скри болката си, когато Ксеркс се отдръпна.
– Това е краят на света, Ксерксе. Морето е на не повече от два дни път оттук, а зад него са земи, непознали благословията на нашите закони и нашите воини. - Той махна с ръка над долината. – Аз управлявам всичко тук - от пазарите за роби до златните мини. Всяка паница и чаша са мои, всяка монета, греда, дете. Въпреки това сме далече от цивилизацията, от сърцевината на земите ни. Може би съм бил прекалено добър с тях, прекалено опрощаващ. Доверявам се твърде лесно. Това винаги е била моята слабост.
Видя, че синът му се размърда неловко, и се усмихна.
– Никой не може да каже, че нямам достойнство, Ксерксе. Можеш ли да приемеш това? Ако дам дума, държа на нея, дори светът да се разпада около мен. Ако простя на враг, ако го приема като дете в дома си, той знае, че няма да види повече гняв от мен. Дори гърците знаят това. О, те може да се съпротивляват и да крещят, но за истинските мъже, готови да загърбят гордостта си и да ме дарят с пръст и вода, ще бъда винаги опрощаващ бог.
– Но защо? Защо би простил на мъжете, сторили това, опожарили Сарди?
Дарий се наведе към сина си. Макар сто слуги и роби да чакаха и най-малък знак от него, макар две голи жени с гримирани очи да надничаха иззад завесите на носилката, украсила неговия слон, сега той беше сам с наследника си.
– Сега говоря като цар, Ксерксе. Чуй ме. Думата ми е непрекършена, защото когато някой застане срещу армията ми, искам да гледа със страх към съюзниците си, да се чуди дали те няма да го изоставят, дори насред битката. Искам да знае, така както знае собственото си име, че ако се предаде пред мен, ако усеща вкуса на прах по устните си и ми предложи вода от шепите си, ще го почитам като съюзник до края на света, без злоба, без мъст. Защото ще е жив пример за моята милост. Разбираш ли?
Ксеркс поклати леко глава и затвори очи, когато вятърът се усили и разпръсна малко жегата. В този миг на мълчание той изведнъж прозря. Очите му се отвориха и баща му се усмихна, когато видя блясъка в тях.
– Като ти се доверяват, стават по-слаби - каза Ксеркс с почуда. – Това означава, че брат ще се обърне срещу брата си, когато наближим, приятел ще се обърне срещу приятеля си. Но на каква цена, татко? Твоето достойнство? Губиш отмъщението, това не е ли прекалено висока цена?
– Не. Четиридесет народа обитават империята ми - Мидия, Асирия, Лидия, Индия – по волята на бог, хора като сребърни рибки в океана, всичките поданици на моя трон, моята корона. Ако бях измамник, лъжец, те щяха да се бият много повече, за да ме държат далеч. Но вместо това техните водачи получиха дворци и земи. Когато са насаме със себе си, сигурно се чудят дали изобщо са покорени.
– Но те са - каза Ксеркс.
Баща му кимна.
– Да. Същото е и с тези градове, този Йонийски съюз. Те следват предците си гърци, а не нас. Може би са си мислели, че съм прекалено далече, за да ме е грижа какво правят на самата граница със западните морета. Обърнали са се към Атина за помощ в предателството си и онези гръцки курви са пратили кораби от Еритрея и тежковъоръжени пехотинци на този бряг, за да убиват и тероризират моите народи. Сега говорят за отхвърляне на игото, с което съм ги поробил, за "жестокостта" на управлението ни.
Царят се засмя, макар в това да нямаше нищо смешно, а очите му бяха черни и мрачни под смръщеното чело.
– При разрушаването на моя гарнизон гърците са запалили тръстиковите покриви на Сарди. Пожарът се е разпространил като вятър и е погълнал всичко, дори храма на Кибела, великата майка на света. Такова нещо трудно се прощава.
Царят се взря в далечината. Синът му не се осмеляваше да прекъсне мислите му. Не показа съпротива и когато баща му пак сложи ръка на рамото му.
– Ще построя всичко тук отново за един сезон. Армията, която съм довел, ще влезе в градовете на Йонийския съюз и ще наложи наказания, каквито сметна за необходими. Ще отрежат ръцете на мъжете, за да не могат да носят копия или мечове. Най-красивите деца ще се появят на нашите пазари. Старците ще бъдат хвърлени на кладите. Понякога си мисля, че това е милост за тези, за които те биха били бреме. Виждаш ли? Дори в пещта на гнева ми има мъдрост. Аз не съм тиранин, Ксерксе. Когато се движа, когато планините се движат, земята се тресе по-силно, отколкото под краката на хиляда царе. Ти ще познаеш същото, когато мен вече няма да ме има. Всички мъже са роби, всички царе са наши роби.
При тези думи лицето на сина му грейна от удоволствие. Ксеркс се пресегна нагоре с лявата си ръка и докосна пръстите на голото си рамо. Мъдростта на баща му бе построила империя с невероятни богатства и могъщество, беше точно така, както казваше: светът му се покланяше. Ксеркс си мислеше, че дори дъждът би завалял по негова заповед.
– Ами гърците, татко?
– Те се върнаха на корабите си и спят като невинни деца. Все пак изклаха моите гарнизони. Вярват, че работата им е свършена. Грешат. Всичко тепърва започва! Ще се видим пак с тях, когато приключа тук.
Царят погледна през рамо към редиците гвардейци с бели брони. Горещината сигурно беше мъчителна за тях, но те не помръдваха, сякаш бяха изсечени от камък. Командирът им пристъпи напред след този единствен поглед, просна се на земята и вдигна и двете си ръце към очите си, сякаш бе заслепен. Когато стана, по намаслената му броня бе полепнал прах - така приличаше на воин в битка, а не на просто украшение. Дарий си помисли, че това е добър знак."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
