По стъпките на безсмъртните. Разкази

Ненчо Илиев е един от известните писатели и журналисти в междувоенния период в България. През Първата световна война е военен кореспондент към българската армия, с която обикаля българските позиции от Ниш до Кавала. Вследствие на своите впечатления и общуване с войниците той издава през 1918 година книгата, която държите сега.

"По стъпките на безсмъртните" е сборник с разкази, чрез които Ненчо Илиев ни прави съпричастни с героизма на българския войн в неговата борба за защита на отечеството. Основни действащи лица в тези разкази не са познатите ни генерали и старши офицери. Обикновеният войник, събирателен образ на незнайния герой от войната, е този, който срещаме във всеки разказ. Той стои на пост в окопа, под градушката от вражески снаряди. Той крачи ден и нощ от позиция на позиция с тежка раница на гръб и дни наред се храни само с един комат хляб в джоба. Той се хвърля безстрашно в атака "на нож" срещу вражеските окопи, за да помогне на брата роб.

Авторът е пресъздал и много истории от ежедневието на войника, в които изпъкват чисто човешките взаимоотношения, хуманното отношение към врага и дори забавното и комичното, което присъства на фронта въпреки ужасите на войната.

Ненчо Илиев е роден през 1882 г. в село Каленик, област Ловеч. Автор е на 19 книги, документални очерци, романи, романизирани биографии, разкази и фейлетони. Известен е и с псевдонима Сириус.

През Балканската война участва в сраженията при Одрин и Чаталджа като редови войник. През 1914 – 1915 г. е редактор на хумористичното списание "Смях". По време на Първата световна война е военен кореспондент към щаба на Първа армия, а след нея е главен редактор на списание "Българан". В началото на 1920^-те години е представител на печата в българската легация в Рим. По това време публикува множество статии, в защита на българската кауза, в италиански вестници и списания. След завръщането си в България е кореспондент на няколко италиански вестника и работи като чиновник в различни ведомства. След 9 септември 1944 г. е изпратен в лагер, където умира през същата година.

"Български Рим

Пристигаме надвечер в Охрид - в бленувания и легендарен старинен град. Още отдалече гладката повърхност на езерото примамливо привлича погледите. На запад, зад езерото, се издигат албанските планини с гребени, покрити със сняг. И планините, озарени от прощалните пурпурни лъчи на слънцето, блестят в златисторозово сияние. Пред нас и пред града кокетно се извисяват с тънките си крехки стъбла редица тополи. Те с пленителна свенливост са прибрали своите стройни клони, сякаш искат да се покажат в най-съвършената си прелест! И наистина, ако разделим и дърветата на рангове, тополата заслужава да бъде наречена царица на елегантността. По-нататък, върху двата хълма, на които амфитеатрално е разположен градът, фантастично се очертават огромните порутени крепости. В тази дивна картина тоновете са тъй меки, хармонията така вълшебна, сякаш тук, на това място, природата се е претворила в една омайна песен, песен от вода, планини, равнини, тополи и старини...

Когато влизаме в града, вече е тъмно. Но луната скоро изгрява и царствено застива над езерото. Тя се оглежда в него, като гальовно плъзга по гладката му повърхност млечноцветната си светлина. Гледа го захласната, сякаш и тя е пленена от неговото очарование. От Охрид до отсрещния бряг, където мечтателно в свята тишина се гуши манастирът "Св. Наум", луната хвърля над езерото гигантски позлатен раер.

С нетърпение дочакваме утринта. Каква незабравима прекрасна есенна утрин! Качваме се на една лодка. Тя леко се плъзга по гладката повърхност. Водата е кристално бистра и дъното на езерото се вижда, обрасло с толкова пищна зеленина, сякаш е застлано с безкраен килим, който под лъчите на слънцето добива мозаечен изглед. Багрите на този вълшебен килим се движат, преливат и изпълняват фантастичен танц. Минаваме край кристалните извори на Студенчица, над които се издигат вековни чинари. Плаваме край живописния бряг. Красиви скали страхотно надвисват над езерото. Те се отразяват в неговите бистри води, сияещи във великолепни краски. "Св. Наум" е кацнал на една дивна скала до самия бряг. Тънки тополи грациозно извисяват своите клони, а наред с тях тъмнозелени кипариси, подобно на неизмерими копия, с неудържим порив искат да стигнат лазурните небеса. Бадеми, кестени, смокини и лози красят богатата растителност на светата земя. Минаваме край Подградец. Над него се разстила чудна кестенова гора, а в тихите ѝ недра цари пленителна мистичност. Песента на славея тук е най-сладка; напевът на вълните достига невероятна звучност. Шумът на гората е като елегия и всичко се слива в божествена симфония. Ярките слънчеви лъчи разстилат върху езерото блестящ копринен плащ, за да го направят по-вълшебно.

Връщаме се в Охрид. Изкачваме се на височината при калето. Пред нас се разкрива неизразимо грандиозна гледка, която надминава всяко въображение. На юг се стеле езерото с цялото си величие. Почти отвсякъде е обкръжено с планини; те го прегръщат и ревниво го пазят в обятията си като скъпа рожба. Сякаш образуват исполински пръстен и езерото е безценният диамант. На съседния хълм се червенее храмът "Св. Климент" със своя прегърбен купол, преизпълнен с горещи молитви и робски въздишки. В него непрекъснато влизат богомолци. Там сега българският митрополит Борис, облечен в най-новите си бляскави одежди, служи свободно на освободените българи. На същия хълм се издига друга крепост, друга старина, друга история, написана от порутени стени и кръв... Зад нея се разгъва равнина, която иска да съперничи с гладката повърхност на езерото. Там е разположена останалата част на града. На северозапад, далече към подножието на Галичица планина, край самото езеро, където свенливо се показва Струга, крайбрежната линия е така идеална, че едва ли нейде има друга като нея.

Под утринните лъчи на слънцето езерото отблизо е синьо, по-нататък изглежда като разтопено олово, после е зеленикаво, а далече, към отсрещния бряг, е покрито с тънка сребърна одежда. Цветовете се преливат в някаква странна игра на тонове и багри. Езерото се вълнува тихо и напява тъжна мелодия, тъжна и протяжна като българските народни песни, сякаш едновременно ридае и сияе от неземна радост. Неговите вълни бавно и гордо се плискат, сякаш и самото езеро чувства вече свободата и диша волно с пълни гърди...

Дълго се любуваме на величествената гледка. Камбаната на "Св. Климент" нарушава с отмерения си звън безмълвието на крепостта, над която от векове витае духът на цар Самуил. Огромните порутени стени очертават размерите на Колизея. Всеки камък тук е паметник; всяка педя земя - история, и всеки зид разказва за славно минало… за българския Рим... Чрез безмълвието на старите порутени крепости и храмове вековете разтварят древната българска история, пълна с борби, бури и величие. Отвсякъде лъха топлата и жива българска реч. На нея сладко пеят вълните... на нея енергично говорят руините... Нещо неизказано мило, някаква невидима нишка, безконечна и безсмъртна, по-стара от вековете, се е протегнала и усещате, че ви свързва неразделно с тези грандиозни развалини и с този вълшебен земен край..."
Из книгата