Беззвездното море

Дълбоко под земната повърхност, на бреговете на Беззвездното море, има лабиринт от тунели и зали, пълни с истории. Входовете, които водят до това светилище, често са скрити - насред избуялата горска трева, в нечий дом или там, където видимото е невидимо. Но тези, които търсят, ще намерят. Техните врати ги очакват.

Закари Езра Роулинс търси своята врата, макар да не го осъзнава. Той следва песента на няма сирена, която необяснимо му подсказва, че е предназначен за друго измерение. Когато открива мистериозна книга в университетската библиотека, той започва да чете, завладян от истории за нещастно влюбени затворници, изгубени градове и безименни послушници. Прелистването на страниците го отвежда до история за собственото му детство, невъзможно написана в книга, много по-стара от него.

Пчела, ключ и меч, изографисани на корицата, водят Закари към двама души, които ще променят хода на живота му - пламенната и загадъчна Мирабел и босоногия красавец Дориан. Тези непознати ще отведат Закари в опияняващ свят, пропит с магия и романтика. Насред извиващите се тунели, пълни с книги, в позлатените бални зали и на потъмнелите от вино брегове, се простира централата на тайно общество, за чиято съдба се води ожесточена битка. Докато тримата навлизат все по-дълбоко в тайните, митовете и историите на тази интригуваща вселена в търсене на отговори, орисниците хвърлят заровете на една любовна история отвъд границите на времето, в която се преплитат сюжети за пирати, художници, измамници и кораби, кръстосващи Беззвездното море.

Ерин Моргънстърн е писател и артист. Учила е театрално и студийно изкуство в Колидж Смит. Живее в Масачузетс. "Нощният цирк" е първата ѝ книга, с която постига огромен успех по света.

"Минали няколко дни, преди да събере смелост да запее. Никога не е харесвала гласа си, но по време на своя плен, освободена от срам и очаквания, тя запяла, в началото тихо, после - по-ясно и по-смело. Гласът, върнат от ехото обратно към ушите ѝ, се оказал изненадващо приятен. Изпяла всички песни, които знаела. Сътворила и свои собствени. В моментите, в които не успявала да измисли текстове за песните си, съчинявала безсмислени езици на комбинации от звуци, които намирала за приятни. С изненада установила колко бързо е минало времето. Сега вратата се отваря. Влезлият послушник държи в едната си ръка халка, на която са нанизани множество пиринчени ключове, а другата протяга към нея. Върху дланта му лежи малък метален диск с релеф на пчела. Приемането на пчелата е следващата стъпка по пътя на послушничеството. Това е последният ѝ шанс да се откаже.

Тя взема пчелата от дланта на послушника. Той се покланя и ѝ прави знак да го последва. Младата кандидат-послушница прехвърля топлия метален диск из пръстите си, докато върви след водача си по тесните, осветени от свещи коридори. По протежението на стените се простират безкрайни книжни полици, в нишите, покрай които минават, има различни по вид маси и столове, и купища книги и статуи. Девойката минава покрай една статуя на лисица и я потупва по кожухчето - очевидно популярен обичай, от който първоначално релефната козина между ушите на статуята е станала гладка като стъкло.

Някакъв по-възрастен мъж, прелистващ страниците на една книга, вдига поглед, разпознава процесията, притиска два пръста към устните си и ѝ кимва. На нея, не на послушника, след който върви. Жест, издаващ уважение към позицията, която още не ѝ е официално присъдена. Младата жена навежда глава, за да скрие усмивката си. Двамата с водача ѝ се спускат по позлатени стълбища и минават през виещи се коридори, в които никога преди не е стъпвала. Тя забавя ход, за да разгледа картините между етажерките с книги - на тях са изобразени дървета, момичета и духове. Послушникът спира пред една врата, на която е нарисувана златна пчела. Избира ключ от връзката и отключва вратата. Тук започва посвещението.

Церемонията е тайна. Детайлите са известни единствено на онези, които преминават през нея, и на онези,
които я изпълняват. Доколкото някой може да си спомни, тя винаги е протичала по един и същи начин от самото начало. Щом вратата със златната пчела е отворена и прагът е прекрачен, послушникът обявява името на младата жена. С каквото и име да са я наричали в предишния ѝ живот, вече никога няма да го използват, когато се обръщат към нея, то ще остане в миналото. Някой ден може да се сдобие с ново име, но за момента е безименна.

Стаята е малка и кръгла, с висок таван - умалена версия на килията ѝ за размисъл. В единия ѝ край се виждат обикновен дървен стол и висока до кръста каменна колона, завършваща с метална купа, в която пламти огън. Огънят е единственият източник на светлина в помещението. По-възрастният послушник посочва стола на младата жена. Тя сяда на него с лице към огъня. Гледа танцуващите пламъци, докато не завържат черна копринена превръзка през очите ѝ. Церемонията продължава невидима."
Из книгата