"Иван и Маря
Десетата седмица подир Пасха са Купалските дни.
Слънцето напича самия пъп на земята и цъфти дивната пелин-трева. В езерото, на самото му зелено дъно, под подводните чепати дънери, под водораслите, гледа огненото слънце. Няма къде да се дянат езерните русалки и в тихите вечери и лунните нощи те излизат от водите на езерото и се крият от хорските очи по дърветата, тогава ги наричат дървесни русалки.
Но това е предисловието, а ето каква е приказката. Живели някога брат и сестра - Иван и Маря, в дървена къщичка на брега на езерото.
Езерото било спокойно, но му се носела лоша слава - зъл воден дух пакостял по тези места. Месецът изгрее над езерото, почва се бълбукане и боботене в тръстиковите заливчета, сякаш по водата се местят топузи, и се отърколва от тръстиките на чепат дъбов дънер водният дух, с калпак на главата, цял с тиня покрит. Щом го зърнеш - скрива се, потъва под водата.
Братът Иван строго заръчвал на сестра си Маря:
– Докато ме няма, по мръкнало кракът ти да не прекрачва прага на къщата, не пей песни над езерната вода, седи си мирно и кротко като мишка...
– Добре, братко! - съгласява се Маря.
Отишъл Иван в гората. На Маря ѝ доскучало да седи сам-самичка зад стана. Облакътила се тя на него и запяла:
Де си, месечко от злато?
Мина бавно над водата
и над езерото спря,
пък изчезна без следа...
Изведнъж някой почукал на капака на прозореца.
– Кой е там?
– Ела при нас, ела при нас - викали я иззад капака нечии тънки гласчета.
Маря отърчала и ахнала. От езерото до самата къщурка русалките виели хоро. Езерните русалки се държали за ръце, въртели се в кръг, смеели се, танцували. Маря плеснала с ръце. Къде ти! Езерните русалки я наобиколили, сложили ѝ венец на главата...
– Хвани се, хвани се с нас на хорото, ти си по-хубава от всички ни, бъди ни царица. - Хванали Маря за ръце и се завъртели.
Внезапно от тръстиките се показала синя, подпухнала глава с калпак.
– Здравей, Маря - захриптял водният дух, — отдавна те чаках. - И протегнал към нея лапи...
Късно на сутринта се върнал Иван. Тук търси, там търси - сестричката му я няма. Гледа - на брега лежат обущата ѝ и коланчето. Седнал Иван и заплакал. А дните се минавали, слънцето се приближавало все повече към земята. Настъпила Купалската седмица.
"Ще замина - мислил си Иван, — с чужди хора ще заживея, само да си изплета от лико нови лапти".
Намерил отвъд езерото млада липа, обелил кората, изплел от ликото лапти и тръгнал при чужди хора. Вървял, вървял, гледа - стои пред него голата липа, от която бил обелил ликото.
"Виж ти, въртял съм се в кръг" - помислил си Иван и поел на другата страна. Вървял из гората - но отново зърнал голата липа.
– Привидение - сепнал се Иван и тътрил да бяга. А лаптите сами го водят на старото място...
Ядосал се Иван, замахнал със секирата - понечил да отсече липата. Но проговорила тя с човешки глас:
– Не ме сечи, братко мили...
Иван изтървал секирата.
– Сестрице, ти ли си?
Аз съм, братко. Водният цар ме взе за жена, сега съм дървесна русалка, а през пролетта отново ще стана езерна... Докато белеше от мен ликото, придумвах те да не отиваш далеко оттук.
– А не може ли да се отървеш от водния дух?
– Може, трябва да откриеш пелин-трева в някое ненадеждно място и да ми я хвърлиш в лицето.
Още недоизрекла, и лаптите сами понесли Иван из гората."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
