"Дворецът в Егеа, юни 336 г. пр.Хр.
Олимпиада, някога царица на Филип Македонски, седеше в малката си лична стая в крилото на стария царски дворец. Тя също мислеше за смърт и замисляше убийство, макар умело да скриваше омразата, която кипеше в душата ѝ. Държеше вретено в ръце, въртеше го умело като всеки майстор предач и потропваше с крак по пода. Усмихна се на младата жена, разположила се на възглавничките до стената.
– Добре ли си, Евридика?
– О, да!
На лицето на Олимпиада, с маслинена кожа, заигра усмивка. Прибра кестенявата си коса под тъмния воал, който покриваше главата ѝ. Погледна Евридика, после едрата златна фигура на бога на виното Дионисий, чийто релеф беше над нея. Дионисий! Нейният любимец, чиито тайни ритуали следваше в тъмни, усамотени гори, далече от шпионите на бившия си съпруг. Наведе глава. Мъжете казваха, че излъчва покой, че чертите ѝ са идеално изваяни - тънък нос, красиви устни, светлозелени очи, които можеха да сияят от удоволствие и да тъмнеят от гняв.
– Красива като Афродита - бе се осмелил да каже един художник.
– Фигура, на която би завидяла самата Хера - бе добавил друг.
Олимпиада следеше с очи нишката. Какво знаят мъжете? Какво си мислеха, че става зад маската, която си бе сложила? Знаеха ли за тайните ритуали или за клетвата, която бе дала? Даваха ли си наистина сметка откъде произхожда? Дъщеря на епирски цар. Потомка на Ахил, който се бе сражавал с Хектор и го бе убил при Троя. Един бог я бе посетил в нощта, когато бе заченат синът ѝ Александър! Мълнията на Зевс бе проникнала в утробата ѝ и тя бе забременяла. След това Зевс я бе запечатал със специалния си знак. Олимпиада събра ленените влакна с ръка. А сега беше изместена така грубо и жестоко! Най-прост вестител бе дошъл в покоите ѝ и бе обявил:
– Филип Македонски заявява, че Олимпиада вече не му е жена!
Прогонена! Заменена с това мекушаво, скимтящо момиченце, което клечеше на възглавниците с отвратителното си бебе в ръце. Евридика, с приличните ѝ на пъпеши гърди, широките бедра, дългите крака, глупавото, кухо лице и лъскавата черна коса, та тя имаше толкова ум, колкото някоя от любимите кобили на Филип.
– Олимпиада?
Бившата царица вдигна глава и се усмихна.
– Евридика, скъпа, какво има?
Новата жена на Филип приближи с бебето си, увито плътно с пурпурна, поръбена със златни нишки пелена. Олимпиада забеляза и издиша толкова шумно, че ноздрите ѝ затрепериха. Как смее!? Как смее тази кучка да носи изтърсака си при нея, повит в царския пурпур!?
– Какво има, скъпа?
Евридика, която обожаваше Олимпиада и я смяташе за своя най-близка приятелка, разгърна пелената.
– Каран е много топъл.
Олимпиада престана да преде и пое внимателно детето. Натисна с пръст трапчинката на бузата му. То отвори очи и изгука. Олимпиада го залюля, свали тъканта с пръст, притисна гърлото. Ако боговете са добри, помисли си Олимпиада, този изтърсак ще получи силна треска. Кожата му обаче беше хладна и мека като коприна. Олимпиада поклати глава. Вдигна с длан брадичката на Евридика и се усмихна.
– Каран е добре. Пращящо от здраве бебе!
– Ще стане ли като Александър? – попита Евридика. - Днес го видях на площадката за тренировки. Говореше с приятелите си, евреите Симеон и Мириам.
– Да, да. - Олимпиада се усмихна повторно. - Симеон и Мириам Бартимаус. Чувала ли си историята им?
Евридика поклати глава и се вгледа с обич в светлозелените очи на Олимпиада. Обожаваше тази жена. Изпитваше известно съжаление, че я е изместила, но пък вината беше на Филип, не нейна. Пък и след като той държеше да излива семето си в нея нощ след нощ и тя зачена, и роди син, когото той нарече Каран, на името на основателя на династията му, каква беше нейната вина? И ако Филип е решил да отблъсне собствения си син Александър, нима това не е негово право?
– Толкова си мила - продължи Евридика, преди Олимпиада да успее да отговори на предишния ѝ въпрос.
– Дете, дете! - Олимпиада протегна ръка, като леко изпъна пръсти, за да не издраска лицето на младата жена. - Всяка, омъжена за Филип, има нужда от цялата доброта на света. Той пие, докато вече не може да се движи, и се съвкупява с всичко, което го приеме. Мъже, жени... - Олимпиада се засмя, прикрила с длан уста. - Понякога дори кози!
Смутена, Евридика преглътна с усилие. Изчерви се и погледна надолу, към бебето. Филип беше толкова усърден любовник. Пиян или трезвен, обладаваше я както жребец обладава кобила. Ако самата тя не беше в състояние поради месечните течения или в последните седмици на бременността, някоя робиня я заместваше. Едноокият Филип със счупения крак, с покритата с белези ръка и кроящия интриги ум.
– Не се безпокой - измърка Олимпиада. - Знам всичко, Евридика! Ако имаш нужда от съвета ми, просто ела при мен.
– Дойдох тази вечер - каза новата царица, - защото Филип пие с приятелите си.
– О, да. Филип и приятелите му! Знаеш ли, момичето ми, моралът им е колкото на стадо планински кози. Спали са с повече жени и са плячкосали повече градове, отколкото Херакъл в разцвета на силите си.
Евридика долови насмешката в гласа на Олимпиада, прикритата обида към Херакъл - бога, когото Филип бе обявил за свой предтеча. Олимпиада прокара пръст по нишката, навита на вретеното.
– Синът ми Александър там ли е?
Евридика поклати глава. Клечеше на пода с бебето си и леко се поклащаше напред-назад.
– Не, той е в покоите си, с евреите Мириам и Симеон.
– А, да - кимна Олимпиада. - Щях да ти разкажа за тях! Нали знаеш, че са близнаци? Родителите им бяха роби. Филип ги купи от сидонийски търговец. Майката, помня я, беше дребна и мургава. Нямаше твоите широки бедра, които да издържат раждане. Филип трябваше да наеме специален лекар. А... - Тя чукна с показалец слепоочието си. - Забравих името му, но се наложи да отвори утробата на бедната жена, за да извади бебетата.
– Какво стана с нея? – попита Евридика и си спомни собствените си родилни мъки.
– О... умря – отвърна Олимпиада. - Лекарят не можеше да направи нищо, освен да ѝ даде упойка. Близнаците бяха момче и момиче, съединени в лакътя.
Евридика се втренчи в нея, челюстта ѝ увисна. Глупачка, помисли си Олимпиада. Толкова е глупава, че не заслужава да живее. Но показа на това момиче, нейната съперница, най-ослепителната си усмивка.
– Лекарят ги раздели - продължи тя. - Ако се вгледаш, и сега ще видиш белезите на лактите им. Отидох да ги видя - бяха грозни малки създания. Не като твоя красив Каран - добави веднага.
Евридика кимна със сериозно изражение. Мъжът, Симеон, беше широкоплещест, набит, гладко избръснат като Александър. Евридика се страхуваше от тъмните му замислени очи, леко заострените уши и къдравата коса, виеща се около лицето му на масури, които му придаваха вид на сатир. Жената, Мириам, беше със среден ръст, но доста кокалеста, хубава с изсечените си черти, но нямаше гърди и бедра, за които да си струва да се говори. Подвижните ѝ очи ѝ напомняха за сокола, който Филип държеше в спалнята си.
– Баща им умря по-късно - рече Олимпиада. - Спомням си как Филип слезе долу, за да каже на децата. Трябва да са били на десетина години тогава. Филип, както обикновено, беше пиян. Посочи момчето и каза, че може да постъпи в частта на Александър. Отведоха го, а момичето започна да пищи. Филип се разкрещя: "Накарайте я да млъкне, мътните я взели!" - Олимпиада се изкиска зад дланта, прикрила устата ѝ. - Е, знаеш го Антипатър – добави. Имаше предвид едноокия командир на гвардията. - Извади меча си, защото реши, че Филип я иска мъртва.
Евридика също се засмя. Антипатър беше побелял старец с кисела като оцет усмивка и също толкова кисел нрав. Беше един от най-храбрите сподвижници на Филип, но определено не най-умният. "Крачил е твърде дълго на слънце без шлем на главата" – отбеляза Филип веднъж.
– Какво се случи по-нататък? - попита Евридика.
– Момчето стана един от главните писари на Филип. Държи царския печат.
– А момичето?
– Не знам. - Олимпиада събра влакната в скута си. - Тя е толкова слаба и кокалеста. Не става за любовница на сина ми. Пък и Александър не обича жените кой знае колко. Питам се защо ли? Както и да е. Мириам беше възпитавана с момчетата. Казваха, че можела да бяга като газела и да плува като риба. И какво от това?
Олимпиада беше искрено озадачена. Всъщност не мислеше за евреите. Те не представляваха никаква опасност. Бяха потайни и почитаха неизвестен бог, чието име не смееха да произнесат.
– А, да... - Олимпиада се наведе и погали Каран нежно по бузката. - Те са и актьори. Играят сценки от историята на народа си. Александър е заинтригуван, както и от всичко необичайно. – Думите прозвучаха по-хапливо, отколкото ѝ се искаше, така че усмивката ѝ стана по-широка. Облиза устни. - Би ли пийнала малко вино, Евридика? – Щракна с пръсти."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
