"Ализейд ал Кахтани не изкара и един месец с кервана си.
- Бягайте, принце, бягайте! - изкрещя единственият аяанлиец в групата, нахълтвайки със залитане в палатката му една нощ, когато се бяха разположили да лагеруват на южния бряг на река Ефрат. Преди да успее да каже още нещо, почерняло от кръв острие се показа от гърдите му. Али скочи на крака. Оръжията му бяха до него и той разсече задната част на палатката с един удар на зулфикара си и побягна в мрака. Втурнаха се да го преследват на коне, ала реката блещукаше съвсем близо пред него, черна, докато отрупаното със звезди нощно небе се отразяваше във водите ѝ. Молейки се оръжията му да са сигурно закрепени, Али се хвърли във водата в мига, в който първите стрели полетяха. Една от тях изсвистя покрай ухото му.
Студената вода му подейства като шок, но той заплува бързо, движейки се така естествено, сякаш ходеше, по-бързо, отколкото бе плувал някога, с изящество, което би го смаяло, стига да не беше прекалено погълнат от борбата да спаси живота си. Стрели се забиваха във водата около него, следвайки пътя му, и той се гмурна надълбоко. Водата наоколо помътня. Ефрат беше широк и му отне известно време да го преплува, пробивайки си път през водорасли и борейки се с мощното течение, което се опитваше да го завлече.
Едва докато се изкатерваше, препъвайки се, на отсрещния бряг, потресен, си даде сметка за нещо: нито веднъж не му се беше наложило да се покаже на повърхността, за да си поеме въздух. Али се задави, потрепервайки, когато студеният вятър го прониза през мократа дишдаша. Усети, че му се повдига, но нямаше време да мисли за станалото в реката… не и когато стрелци на коне кръстосваха отсрещния бряг. Палатката му беше обхваната от пламъци, ала останалата част от лагера изглеждаше недокосната и зловещо притихнала, сякаш някой беше пошушнал на спътниците му да не обръщат внимание на писъците, които може би щяха да чуят тази нощ. Бяха го предали. И нямаше намерение да чака, за да открие дали убийците, или неверните му спътници са в състояние да прекосят реката. Изправи се и се втурна към хоризонта, за да спаси живота си.
Вече бе съмнало, когато краката му най-сетне се подкосиха и той се строполи тежко върху златния пясък. Реката отдавна не се виждаше. Във всички посоки се простираше пустиня, небето бе ярка, гореща купа, обърната наопаки. Али плъзна поглед по застиналия пейзаж, докато се бореше за въздух, но беше сам. Облекчение и страх се бореха в него. Беше сам.... с огромна пустиня пред себе си и врагове зад гърба си, единствените му притежания бяха зулфикарът и ханджарът. Нямаше храна, вода, подслон. Нямал бе дори време да грабне тюрбана и сандалите си, които биха могли да го предпазят от горещината. Беше обречен.
И така вече беше обречен, глупако. Баща ти ясно даде да се разбере. Прокуждането му от Девабад беше смъртна присъда, очевидна за всеки, който познаваше политиката на племето му. Наистина ли мислеше, че би могъл да се съпротивлява? Че смъртта му ще бъде лека? Ако баща му искаше да прояви милост, щеше да се погрижи най-малкият му син да бъде удушен в съня си зад стените на града. За пръв път Али почувства как го жегва омраза. Не заслужаваше това. Беше се опитал да помогне на своя град и на своето семейство, а Гасан не беше достатъчно великодушен дори за да му даде лека смърт. Гневни сълзи опариха очите му и отвратен, той ги избърса рязко. Не, не така щеше да свърши всичко за него, ронейки сълзи на самосъжаление и проклинайки семейството си, докато издъхва от глад и изтощение насред някакви затънтени пясъци. Той беше гезирец. Когато настъпеше часът, Али щеше да умре със сухи очи, зулфикар в ръка и думите на вярата си на уста. Обърна очи на югозапад, посоката на родната му земя, посоката, в която се бе молил през целия си живот, и зарови ръце в златния пясък. Извърши ритуалните движения на очистването за молитва, движения, които бе повтарял по няколко пъти на ден, откакто майка му за пръв път му ги беше показала.
Когато свърши, вдигна длани и затвори очи, вдъхвайки острия мирис на пясък и сол, полепнал по кожата му. Води ме - помоли се. - Закриляй онези, които бях принуден да оставя зад себе си, а когато часът ми удари - гърлото му се сви, - когато часът ми удари, моля те, прояви към мен повече милост, отколкото баща ми. Допря пръсти до челото си. А после се изправи на крака. Воден единствено от слънцето през безбрежните пясъци, Али следваше неумолимия му път по небето, пренебрегвайки, а после свиквайки с безмилостната му горещина върху раменете си. Беше джин и макар да не можеше да се рее и танцува като дим сред дюните така, както предшествениците му бяха правили преди благословията на Сулейман, пустинята нямаше да го убие. Всеки ден вървеше, докато изтощението не го надвиеше, спирайки единствено за да се помоли и да поспи. Оставяше ума си – отчаянието от това как бе съсипал живота си - да се зарее под бялото, ярко слънце.
Измъчваше го глад. Водата не беше проблем - не беше изпитвал жажда, откакто маридите го бяха обладали. Опитваше се да не мисли какво означава това, да не обръща внимание на тази отскоро неспокойна част от ума му, която се наслаждаваше на влагата (отказваше да я нарече пот), която оросяваше кожата му и се стичаше по крайниците му. Не би могъл да каже колко дълго беше вървял, когато пейзажът най-сетне се промени и сред пясъчните дюни се показаха остри скали като огромни, сграбчващи пръсти. Али ги обхождаше с поглед, търсейки следи от храна. Чувал бе, че гезирците от селата са в състояние да измагьосат същински пир от остатъците от трапезата на човеците, но той не бе научен на подобна магия. Той беше принц, отгледан, за да стане кайд, заобиколен от прислужници през целия си привилегирован живот. Отчаян и измъчван от глад, Али изяде всички растения, които успя да намери, чак до корените. Оказа се грешка. На следващата сутрин се събуди от мъчителни спазми в стомаха. Пепел се ронеше от кожата му и той повръща, докато единственото, което изкарваше накрая, беше огненочерно вещество, което изгаряше земята.
Надявайки се да намери малко сянка, където да се възстанови, Али се опита да слезе от скалите, ала така му се виеше свят, че зрението му се замъгли и пътеката танцуваше пред него. Почти веднага се подхлъзна върху ситните камъчета и се запремята по стръмния склон. Приземи се в една пукнатина в скалата, удряйки рамото си в остър камък. Чу се влажен пукот и по ръката му се разля заслепяваща горещина. Али си пое рязко дъх. Опита да се раздвижи и изкрещя, прободен от остра болка в рамото. Пое си въздух през зъби, преглъщайки едно проклятие, когато мускулите на ръката му се сгърчиха от спазъм. Изправи се. Ще умреш тук, ако не го сториш. Ала отслабналите му крайници отказваха да се подчинят. Кръв се стичаше от носа му и влизаше в устата му, докато се взираше безпомощно в острите скали, очертани на фона на яркото небе. Един поглед към пукнатината разкри единствено пясък и камъни. Мястото беше - подобаващо - истинско мъртвило. Али преглътна един хлип. Имаше и по-лоши начини да умре, знаеше това. Можеше да бъде заловен и изтезаван от враговете на семейството му или посечен на парчета от убийци, нетърпеливи да се сдобият с кърваво "доказателство" за победата си. Ала Бог да му е на помощ, Али не беше готов да умре. Ти си гезирец. Вярваш във Всемилостивия. Не се покривай с позор. Треперейки, Али затвори очи против болката, опитвайки се да намери зрънце покой в светите текстове, които беше научил толкова отдавна. Само че не беше лесно. Лицата на онези, които бе оставил в Девабад - брата, чието доверие беше изгубил най-сетне, приятелката, чиято обич беше убил, бащата, който го беше обрекъл на смърт за престъпление, което не беше извършил, - си пробиваха път през настъпващия мрак, а гласовете им го предизвикваха, докато гаснеше бавно.
Събуди се от вкуса на нещо ужасно противно, което му изливаха в гърлото. Отвори рязко очи и се закашля, устата му беше пълна с нещо хрупкаво, металическо и отвратително. Замъгленото му зрение постепенно се фокусира върху силуета на широкоплещест мъж, приклекнал до него. Лицето на мъжа се избистри постепенно пред очите му: нос, чупен неведнъж, сплъстена черна брада, премрежени сиви очи. Гезирски очи. Мъжът сложи тежка длан върху челото му и изсипа още една препълнена лъжица от отвратителната каша в устата му.
– Хапни си, малки принце.
Али се задави.
– К-какво е това?
В пресъхналото му гърло гласът му беше слаб като шепот.
Другият джин се ухили.
– Кръв от орикс и смачкани скакалци.
Стомахът на Али се разбунтува моментално. Извърна глава, за да повърне, ала другият мъж затисна устата му с ръка и разтърка гърлото му, принуждавайки го да преглътне отново скверната смес.
- Е, недей така. Кой отказва храна, която домакинът му е приготвил толкова грижливо?
- Някой, който идва от Девабад - разнесе се друг глас. Али погледна към краката си и видя жена с дебели черни плитки и лице, сякаш издялано от камък. - Никакви маниери. - Тя вдигна зулфикара и ханджара на Али. - Прекрасни оръжия.
Мъжът му показа съковит черен корен.
– Да не си изял нещо такова? - Али кимна и той изпръхтя. - Глупак. Късмет имаш, че не си се превърнал в купчина пепел. - Той тикна още лъжица от кървавата каша към Али. - Яж. Ще имаш нужда от сила за пътуването към къщи.
Али я отблъсна немощно, все още замаян, а сега и напълно объркан. Порив на вятъра изсуши влагата от кожата му и го накара да потрепери.
- Вкъщи?
- Бир Набат - отвърна мъжът, сякаш това бе най-естественото нещо на света. - Вкъщи. Ала до там има цяла седмица път.
Али се опита да поклати глава, ала вратът и раменете му се бяха схванали.
- Не мога - изхъхри той. - Аз... отивам на юг.
Юг бе единствената посока, за която се сещаше; родът на Кахтаните идваше от внушителната планинска верига, минаваща по влажния южен бряг на Ам Гезира, и бе единственото място, където Али би могъл да намери съюзници.
– На юг? - Мъжът се изсмя. - Полумъртъв си и смяташ да прекосиш Ам Гезира? - Той натъпка още една лъжица в устата му. - Убийци, които те търсят, се спотайват във всяка сянка на тази земя. Говори се, че огнепоклонниците ще възнаградят пребогато онзи, който убие Ализейд ал Кахтани.
– И именно това би трябвало да сторим и ние, Лубейд - намеси се жената и кимна грубо към кашата. - Вместо да си хабим провизиите за някакъв южняшки келеш.
Али преглътна отвратителния буламач с отвращение и присви очи насреща ѝ.
– Би убила един гезирски събрат за чужди жълтици?
– Бих убила един Кахтани безплатно.
Али се сепна от враждебността в гласа ѝ. Мъжът - Лубейд – въздъхна и я стрелна с подразнен поглед, преди отново да се обърне към него.
– Простете на Акиса, принце, ала сега не е най-подходящият момент за посещение в родината ни. - Той остави глинената чаша. – От години не е паднала и капка дъжд. Изворът ни пресъхва, храната ни свършва, децата и старците ни измират... Така че изпращаме послания в Девабад, молейки за помощ. И знаеш ли какво отвръща нашият цар, нашият съплеменник гезирец?
– Нищо. - Акиса се изплю на земята. – Баща ти дори не отговаря. Така че не ми приказвай за племенни връзки, Ал Кахтани.
Али беше твърде уморен, за да се уплаши от омразата върху лицето ѝ. Отново погледна към своя зулфикар в ръцете ѝ. Поддържаше го остър - поне това изпитание най-сетне щеше да свърши бързо, ако решаха да го екзекутират с него.
Потисна надигналата се отново жлъчка, кръвта на орикс бе гъста в гърлото му.
- Е... - започна немощно. - В такъв случай съм съгласен. Не е нужно да я хабите за мен - кимна той към кашата на Лубейд.
За миг се възцари мълчание. А после Лубейд избухна в смях, който отекна между скалите. Все още се смееше, когато сграбчи ранената ръка на Али без предупреждение и я дръпна силно. Али изкрещя и пред очите му избиха черни петна. Ала в мига, в който рамото му се върна на мястото си, пронизващата болка начаса намаля. Пръстите му изтръпнаха, чувствителността се завърна в ръката му на мъчителни вълни. Лубейд се ухили. Свали своята гутра, кърпата, която северните гезирски джинове носеха около главата си, и я превърна в превръзка. След това издърпа Али на крака за здравата ръка.
- Запази си чувството за хумор, момче. Ще имаш нужда от него.
Огромен бял орикс ги чакаше търпеливо до отвора на скалната пукнатина; върху единия му хълбок имаше ивица засъхнала кръв. Без да обръща внимание на протестите на Али, Лубейд го бутна на гърба на животното. Али се вкопчи в дългите му рога. Лубейд изтръгна неговия зулфикар от Акиса и го пусна в скута му.
- Нека рамото ти се оправи и може би отново ще можеш да се биеш с него.
Али изгледа смаяно оръжието си.
- Но аз мислех, че...
- Че ще те убием? - Лубейд поклати глава. - Не. Поне не засега. Не и докато правиш това.
Лубейд махна към скалния процеп. Али проследи погледа му и зяпна. Дрехата му не беше пропита с пот. Докато бе лежал, издъхвайки, около него беше избил миниатюрен оазис. Ручей извираше между камъните, където бе почивала главата му, и клокочеше по пътечка, засенчена от свеж мъх. Друг ручей бе избил от пясъка, изпълвайки вдлъбнатината, оставена от тялото му. Яркозелени стъбълца покриваха окървавен чакъл, разтварящите им се листа бяха влажни от роса.
Али си пое рязко дъх и усети мириса на свежа влага в пустинния въздух. Скритите възможности.
– Нямам представа как си го направил, Ализейд ал Кахтани - каза Лубейд. - Но ако си в състояние да изтръгнеш вода от безплодните пясъци на Ам Гезира... - Той намигна. - Бих казал, че струваш много повече от шепа чуждестранни жълтъци."
Из книгата
Рейтинг: 9.25 / 4 гласа
