"15 декември 1932 г.
Снегът валеше от часове. По прозорците се плъзгаха снежинки, спираха на перваза и оформяха малки пейзажи, подобни на планините в далечината. Алберт Елингам седеше на стол с твърде мека тапицерия, покрит с кадифе с цвят на слива. Часовник от зелен мрамор, поставен на масичка пред него, тиктакаше доволно. Освен тиктакането и пукането на огъня, не се чуваше звук. Снегът заглушаваше света.
– Досега трябваше да сме чули нещо - каза Алберт.
Говореше на Ленард Холмс Неър, който се беше излегнал, завит с кожа, на диван в отсрещния край на стаята и четеше френски роман. Ленард беше художник и семеен приятел, висок и върлинест непрокопсаник, облечен със синьо кадифено сако. От две седмици те и другите бяха в частната болница в Алпите, гледаха снега, пиеха греяно вино, четяха и чакаха... Чакаха да се случи това, което беше започнало посред нощ. Лекарите и медицинските сестри веднага бяха отвели бъдещата майка в луксозното родилно отделение. Когато човек е един от най-богатите американци, може да ангажира цяла болница за раждането на детето си.
– Тайнствените дела на природата отнемат време - каза Лео, без да вдига поглед.
– Минаха почти девет часа.
– Алберт, стига си гледал часовника. Пийни си.
Алберт се изправи и пъхна ръце в джобовете си. Направи няколко крачки до един близък прозорец, после и до по-далечен, после се върна до първия. Гледката беше великолепна - снегът, планината, островърхите покриви на алпийските вили в долината.
– Пийни си - каза Лео отново.
– Звънни да ти донесат питие. Звънни със... звънящото. Зън-зън. Къде е звънчето?
Алберт отиде до камината и дръпна златната топка, закачена за копринена връв. Някъде в далечината се чу нежен звън. Секунда по-късно вратата се отвори и влезе млада жена, облечена в синя вълнена рокля, с безупречна престилка на медицинска сестра и с бяла шапчица на главата.
– Да, хер Елингам? - каза тя.
– Някакви новини? - попита той.
– Боя се, че не, хер Елингам.
– Имаме нужда от глювайн - каза Лео.
– Er braucht etwas zu essen. Wurst und Brot. Kase.
– Ich verstehe, Herr Nair. Ich bringe Ihnen etwas, einen Moment bitte.
Сестрата излезе от стаята и затвори вратата.
– Може би нещо се е объркало - каза Алберт.
– Алберт...
– Отивам там.
– Алберт - повтори Лео. – Бях инструктиран да седна върху теб, ако се опиташ да направиш това. Може да не съм най-атлетичният мъж на света, но съм по-едър и по-тежък от теб. Хайде да пуснем радиото. Ако искаш, може и да изиграем една игра.
Обикновено предложението за игра беше достатъчно, за да успокои Алберт Елингам на секундата, но той продължи да крачи из стаята, докато сестрата се върна с поднос, в който имаше две чаши с рубиненочервено греяно вино, нарязана наденица, хляб и сирене.
– Седни - заповяда Лео. – Изяж това.
Алберт не седна. Вместо това посочи към часовника.
– Този часовник - каза той. – Купих го онзи ден, когато бяхме в Цюрих, от търговец. Антика е. От осемнайсети век. Търговецът каза, че е бил на Мария Антоанета.
Постави ръце от двете страни на часовника и се втренчи в него, все едно очакваше да му проговори.
– Може би това е пълна глупост - каза Алберт и вдигна часовника. – Но за цената, която платих за него, трябва да е хубава глупост. Има и забавна тайна - скрито чекмедже отдолу. Обърни го. Има една издатина, натискаш...
На горния етаж нещо се раздвижи. Чу се крясък. Бързи крачки. Вик на болка. Алберт постави тежко часовника на масата.
– Май упойката е спряла да действа - каза Лео и погледна тавана.
– Леле.
Чу се още врява - резките писъци на жена, която ражда.
Алберт и Лео излязоха от уютната стая и застанаха в много по-студеното преддверие в подножието на стълбището.
– Толкова зловещи звуци - каза Лео и погледна загрижено нагоре по стълбите.
– Със сигурност има по-добър начин да се донесе живот на света.
Виковете спряха. За няколко секунди всичко беше тихо, после се чу бебешки плач. Алберт прескачаше по две стъпала наведнъж и в бързането се подхлъзваше. В залата на горния етаж пред вратата на родилното стоеше млада жена, готова за идването му.
– Един момент, хер Елингам - каза тя с усмивка. – Пъпната връв трябва да бъде прерязана.
– Кажете ми - каза той, останал без дъх.
– Момиченце, хер Елингам.
– Момиченце - повтори Алберт и се обърна, за да погледне приятеля си.
– Да - каза Лео. – Чух.
– Момиченце. Предполагах, че ще е момиченце. Знаех си, че ще е момиченце. Имам си дъщеричка! Ще ѝ подаря най-голямата куклена къща на света, Лео. Ще може да се живее в нея!
Вратата се отвори. Алберт избута сестрата настрани и влезе в родилното. Беше тъмно - завесите бяха дръпнати и скриваха снега. Ароматът на живот - на кръв и пот - се смесваше с острата миризма на антисептик. Лекарят смени една дихателна маска, закачена на кука на стената, и нагласи нивото на газова бутилка. Една сестра изпразни в мивка бял съд от емайл, пълен с розова вода. Друга сестра свали мокрите чаршафи от леглото, а трета разпъна във въздуха чист чаршаф, който нежно се спусна върху жената отдолу. Сестрите обикаляха стаята, разтваряха завесите и на мястото на съдове с инструменти поставяха вази с цветя. Това беше грациозен, добре репетиран танц - след няколко минути родилното приличаше на хотелска стая. В крайна сметка, това беше най-добрата частна болница в света.
Алберт се беше концентрирал върху съпругата си Айрис. Тя беше прегърнала бебето, увито в жълто одеялце. Емоциите, бушуващи в Алберт, сякаш изкривяваха стаята. Колоните, които подпираха тавана, изглеждаха, все едно се навеждат към него, за да го хванат, ако падне, докато той отиваше при жена си и детето в ръцете ѝ.
– Прекрасна е - каза Алберт. – Необикновена е. Тя...
Гласът му замлъкна. Бебето беше яркорозово, със свити юмручета и затворени очички. Плачът му показваше, че осъзнава всичко. Дъщеря му беше самият живот.
– Тя е наша - каза Айрис тихо.
– Може ли да я прегърна? - чу се глас от другата страна на стаята.
Алберт и Айрис се обърнаха към жената на леглото. Лицето ѝ беше почервеняло и плувнало в пот.
– Разбира се! - каза Айрис и отиде при нея. – Разбира се, мила, разбира се.
Айрис нежно постави бебето в ръцете на Флора Робинсън. Флора беше слаба, все още под влиянието на упойката. Русата ѝ коса беше залепнала за челото. Сестрите я завиха с чаршафите и одеялата и ги затъкнаха около бебето в ръцете ѝ. Флора замига, удивена от малкото човече, което беше излязло от нея.
– Господи - каза тя и погледна към лицето на бебето. – Аз ли направих това?
– Справи се чудесно - отговори Айрис, докато отдръпваше няколко влажни кичура коса от челото на приятелката си. – Мила, ти беше чудесна. Наистина чудесна.
– Може ли да ми дадете един момент, моля ви? - каза Флора. – Да я подържа.
– Това е добра идея - каза сестрата. – Тя да я подържи. Това ще помогне на бебето. Може би, хер Елингам, фрау Елингам, ще е добре да излезете. Само за момент.
Айрис и Алберт излязоха от родилното. Лео се беше върнал на долния етаж и двамата бяха сами в стаята.
– Тя не е казала нищо за бащата, нали? - попита Алберт тихо. – Помислих си, че може по време на...
Той махна с ръка, сякаш за да посочи деветте часа раждане.
– Не - прошепна Айрис в отговор.
– Това няма значение. Няма никакво значение. Ако той се появи, ще се оправим с него.
Сестрата излезе в залата. Носеше папка с формуляри.
– Извинете - каза тя. – Решили ли сте как ще се казва детето?
Алберт погледна към Айрис. Тя кимна.
– Алис - каза Алберт. – Името ѝ е Алис Маделин Елингам. Тя ще бъде най-щастливото момиченце на света."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
