"Бари
2 Ноември 2018 г.
Бари Сътън отбива в лентата за пожарни коли на главния вход на Поу Билдинг - кула в стил артдеко, обляна в бяла светлина от фасадното си осветление. Излиза от своя автомобил "Форд Краун Виктория", прекосява тротоара и се втурва във фоайето през въртящата се врата. Нощният пазач е застанал до асансьорите и държи вратата на един от тях, когато Бари се втурва към него с отекващи по мрамора стъпки.
– На кой етаж? - пита Бари, влизайки в асансьора.
– Четиресет и първи. Щом стигнете, завийте надясно и продължете до края на коридора.
– След минута ще дойдат още ченгета. Предайте им, че съм наредил да задържат, докато не им подам сигнал.
Асансьорът потегля бързо нагоре в ярък контраст със старата сграда, в която се намира, и след няколко секунди ушите на Бари заглъхват. Когато вратите най-после се отварят, той излиза и подминава табела на адвокатска кантора. Тук-там се вижда включено осветление, но по-голямата част от етажа тъне в тъмнина. Той се затичва по килима, подминавайки затворени офиси, конферентна зала, зала за почивка и библиотека. Най-накрая коридорът води към приемна зала, която е част от най-големия офис. На приглушената светлина всичко изглежда оцветено в различни нюанси на сивото. Огромно бюро от махагон, скрито под безброй папки и документи. Кръгла маса, покрита с бележници и чаши със студено кафе с горчив аромат. Бар, зареден предимно с бутилки "Макалън Реър". Светещ аквариум, който бръмчи от отдалечения край на помещението и в който се помещават малка акула и няколко тропически риби.
Бари изключва звука на телефона си и събува обувките си, щом достига до френските прозорци. Натиска бравата, отваря вратата и пристъпва на пръсти към терасата. Заобикалящите небостъргачи на Горен Уест Сайд приличат на митични същества, обгърнати от светеща мъгла. Шумът от града е оглушителен, сякаш се чува в непосредствена близост - автомобилните клаксони рикошират между сградите, а в далечината се чуват линейки, които препускат бясно към нечия друга трагедия. Върхът на Поу Билдинг е на по-малко от петнайсет метра нагоре - корона от стъкло и стомана и готически форми.
Жената е седнала на около четири метра и половина от него, близо до рушащ се водоливник, с гръб към Бари и крака, висящи на ръба. Той се промъква към нея, а чорапите му вече са подгизнали от мокрите плочки. Ако успее да стигне достатъчно близо, без да бъде забелязан, ще я издърпа от ръба, преди тя да разбере какво...
– Усещам мириса на одеколона ви - казва тя, без да се обърне.
Той спира. Тя обръща глава към него и казва:
– Още една крачка и край с мен.
Изглежда на около четиресет години, макар че е трудно да се каже при оскъдната заобикаляща светлина. Носи тъмно сако и пола в същия цвят и вероятно седи тук от доста време, съдейки по косата ѝ, сплескана от влагата.
– Кой си ти? - пита тя.
– Бари Сътън. Детектив съм в централен отдел "Кражби" в полицейското управление на Ню Йорк.
– Изпратили са човек от отдел "Кражби"?
– Случи се така, че бях най-наблизо. Как се казвате?
– Ан Вос Питърс.
– Може ли да ви наричам Ан?
– Разбира се.
– Искате ли да се обадя на някого от ваше име?
Тя поклаща глава отрицателно.
– Ще се преместя ето тук, за да не се налага постоянно да напрягате врата си, за да погледнете към мен.
Бари се отмества встрани от нея под ъгъл, така че да е по-близо до парапета, на два метра и половина от мястото, където е седнала. Хвърля поглед над ръба и стомахът му се свива.
– Е, добре, слушам ви - казва тя.
– Моля?
– Не сте ли тук, за да ме разубедите? Хайде, давайте, направете опит.
Беше решил какво да ѝ каже, докато се качваше с асансьора, припомняйки си обучението за действия в случай на опити за самоубийство. Но сега, когато моментът за това е настъпил, вече не се чувства толкова уверен. Единственото нещо, в което е сигурен, е, че краката му замръзват.
– Зная, че в момента всичко ви се струва безнадеждно, но това е само един миг и той ще отмине.
Ан се взира право надолу и встрани от сградата, на височина сто и двайсет метра от улицата, с длани, опрени в камъка, разрушен под влиянието на десетилетия киселинни дъждове. Достатъчно е само да се изтласка напред. Той подозира, че в момента си представя всяко движение, бавно приближавайки до мисълта да го направи. Събирайки последна доза кураж.
Забелязва, че трепери.
– Може ли да ви услужа с якето си? - пита той.
– Сигурна съм, че не бихте искали да ме доближавате повече, детектив Сътън.
– Защо мислите така?
– Страдам от СФС.
Бари потиска импулса си да побегне. Разбира се, вече е чувал за синдрома на фалшивите спомени, но никога не е познавал и не е срещал човек, страдащ от това състояние. Никога не е дишал един и същ въздух с такъв човек. Вече не е сигурен дали е разумно да прави опит да я хване. Дори не желае да е толкова близо. Не, по дяволите. Ако тя направи движение, за да скочи, той ще се опита да я спаси, а ако това означава междувременно да прихване СФС, нека бъде така. Това е рискът на професията му на ченге.
– Откога страдате от него? - пита той.
– Една сутрин, преди около месец, вместо в дома си в Мидълбъри, Върмонт, внезапно се озовах в един апартамент тук, в града, с пробождаща болка в главата и ужасно кръвотечение от носа. Първоначално нямах представа къде съм. А след това си спомних... и този живот. Тук, в този живот, аз съм неомъжена, работя като инвестиционен банкер и съм с моминското си име. Но имам... - изрича бавно думите, очевидно борейки се с напиращите чувства – спомени за другия си живот във Върмонт. Бях майка на деветгодишно момче, на име Сам. Заедно със съпруга ми Джо Берман притежавахме фирма за озеленяване. Казвах се Ан Берман. Бяхме толкова щастливи, колкото се очакваше да бъдем.
– Какво е усещането? - пита я Бари, придвижвайки се незабелязано още една крачка по-близо.
– Какво е усещането за кое?
– За фалшивите ви спомени от живота във Върмонт.
– Спомням си не само сватбата. Сещам се как спорехме каква да бъде сватбената торта. Спомням си най-малките детайли от дома ни. Сина ни. Всеки миг от неговото раждане. Смеха му. Родилния му белег на лявата буза. Първия му ден на училище и как не искаше да го оставям. Когато обаче се опитам да си представя Сам, споменът е черно-бял. Очите му нямат цвят. Казвам си, че са били сини. Но виждам само черно. Всичките ми спомени от онзи живот са черно-бели, като кадри от филм ноар. Изглеждат реални, но същевременно са призрачни, илюзорни спомени.
Тя избухва в сълзи.
– Всеки мисли, че СФС представлява просто нереални спомени за важните моменти от живота, но това, от което наистина боли, са спомените за малките неща. Помня не просто съпруга си. В съзнанието ми изниква споменът за дъха му сутрин, когато се обръща с лице към мен в леглото. Как всеки път, когато се събуждаше преди мен, за да измие зъбите си, знаех, че ще се върне в леглото и ще поиска да правим секс. Именно това ме убива. Дребните, съвършените детайли, които ме карат да съм сигурна, че това се е случило.
– А в този живот? - пита я Бари. – Има ли нещо важно за вас в него?
– Може би има хора със СФС, които предпочитат настоящите си спомени пред фалшивите, но за мен няма нищо в сегашния ми живот, което да искам. Опитах. В продължение на четири дълги седмици. Повече не мога да се преструвам.
Сълзите оставят черни следи по лицето ѝ от грима ѝ.
– Синът ми никога не е съществувал. Разбирате ли? Той е просто една красива засечка на мозъка ми.
Бари прави още една крачка към нея, но този път тя го забелязва.
– Не смейте да се приближавате.
– Не сте сама.
– Напротив, ужасно и непоносимо сама съм.
– Познавам ви едва от няколко минути, а бих бил съсипан, ако го направите. Помислете за хората в живота си, които ви обичат. Помислете как ще се почувстват."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
