"Нещастният за нас край на последните ни войни, а особено на Световната, създаде такова понижено състояние на духовете, което, ако продължи за дълъг период време, може да донесе извънредно големи опасности за нашето бъдеще. Светлите надежди и родолюбивият идеализъм, застъпвани в миналото с вяра в своите сили и права, се заместиха с умопомрачение, личен егоизъм, общи разочарования и чувства на безнадеждност, с вътрешно разнищване и външно безсилие. Настана голям хаос от разнородни чувства и противоречиви понятия, в които преобладават заблудите, че нашите нещастия се дължат на самите войни, а не на всички онези политически и други причини, които направиха така, че да изгубим тези войни, като средство на политиката и върховен дълг към Отечеството.
Изобщо тези прояви на морални слабости с общо название пораженство са свили гнездо във всички обществени среди, къде повече, къде по-малко. Вместо да държим упорито на общия си родолюбив дълг и с единодушни усилия да милеем за извоюваните и изкупени с изключителни жертви морални ценности като исторически капитал и творческа основа за бъдещето, ние безволно се оставяме в положение на морално победени; най-гибелното за нас, с други думи, оставяме се на разрушителното течение и вършим тъкмо това, до което се домогват нашите вчерашни и утрешни врагове.
Днес в борбата между реалните житейски интереси на настоящето и духовните завети на миналото у нас най-вече надмогва настоящето, дотолкова, че и на своето военно минало гледаме през призмата на днешните си слабости без големи грижи за бъдещето. Това състояние на духовете от общонационален аспект е по-страшно от всички кървави ужаси на една война. С преобладаващите чувства на пораженство и под влияние на всесилния материализъм ние въздигаме в култ и миролюбието на всяка цена, забравяйки, че един народ може да преодолее всички притиснали го беди, но не и моралното си падение. Още повече за малък и зле поставен народ като нашия във време, когато нашите съседи и другите всесилни с мирните договори все повече се въоръжават не само материално, но и морално.
Но нашите порочни отношения към войната като средство и дълг към Отечеството предшестват последните ни войни. На това обстоятелство дължим главно и така негативните резултати от последните ни войни. Материалистичният критерий, който и в миналото бе меродавен във всичко, се явяваше пречка да ценим правилно решаващата необходимост и превъзходството на моралните качества в подготовката ни за война. Със същия критерий, днес прекомерно засилен за сметка на общите морални ценности, измерваме войната, виждайки само кръвопролитния процес на борбата с неприятеля и отрицателните последици. Отвръщаме се от грозното естество на войната със същите подбуди с лека ръка, както с ловки словесни полемики отричаме и всички дела на своите политически противници. Партизанският манталитет снижава и войната на равнището на партийнополитическите борби. Повърхностно праволинейни и семпли, каквито сме и по най-сериозните и комплицирани въпроси, люшкани едностранчиво от една крайност към друга, лишени от съзнание за дълг да вникваме в духовното съдържание на нашия обществен, национален и държавен живот, ние се ръководим почти изключително от непосредствените ефекти от войните и сме готови да отричаме войната със същото лекомислие, с което и в миналото пречехме на сериозната ни и всестранна подготовка за тежкия кървав дълг.
Понеже трябваше да постигнем целта на политиката с войните, а ги изгубихме, то сега всички, на първо място гузните и заинтересованите, бързат с най-несериозни, но демагогски аргументи да отричат всяка идея за война, пренебрегвайки дори и моралното въздигане на народа в името на върховния дълг към Отечеството, още повече необходим и съдбоносен днес. Нашето пораженско любоугодничество достига до там, че бързаме да поднесем на онези, които ни обезоръжиха и поставиха в материална невъзможност да се браним от нови посегателства, като "заслуга" и моралното си обезоръжаване. Дотам достига манталитетът на пораженството. Най-усърдни в това отношение са онези обществени течения у нас, които с революционните си идеи за класови интереси не признаваха войната като морален дълг към национални идеали и с тези си недомислия деморализираха народа. Други, макар да не отричаха войната, не осъзнаваха независимостта и превъзходството на родолюбивия военен дълг и го поставяха в зависимост от своите партийнополитически чувства и разбирания, всякога и по всичко порочно едностранчиви.
Изобщо малкият партизански ум с големи амбиции и с още по-голяма недобросъвестност правеше така, че да се чувстват все по-силно тежестите на военния дълг дори и в мирно време. Липсваше обществено съчувствие и на суровостта на военния режим, чужд на партийнополитическите игри в безогледните борби около държавната власт, разбирана за използване, но не и като съревнование за по-достойно изпълнение на един колкото важен, толкова и тежък родолюбив дълг. Затова в течение на дългото мирно време преди Балканската война моралната, както и техническата подготовка на народа за война оставаха все повече в изключителна тежест на формално задължителната военна служба в рамките на една професионално техническа задача, като че ли тя бе някаква партийна политика, сякаш бе тъй лесно да се изпълнява дългът към Отечеството със себеотрицание и готовност за саможертва, както е лесно и безопасно да се печелят със словоборство гласовете на избирателите. Но каквото и да постигаше военната служба, насърчаваните своеволия в обществения живот го похабяваха."
Из книгата