"Англия, 1988 г.
Дъглас Монтгомъри седеше на задната седалка на наетата кола, а отпред се бяха настанали Робърт и пълничката му тринайсетгодишна дъщеря Глория. Както обикновено, момичето дъвчеше нещо. Дъглас размърда стройните си крака, за да се намести по-удобно сред багажа на Глория, състоящ се от комплект от шест огромни кожени куфара. Тъй като не се побираха в багажника на малкия автомобил, се бе наложило да ги натъпчат отзад с Дъглас. Стъпалата ѝ бяха върху голям козметичен несесер, а редом с него се извисяваше обемист куфар гардероб. При всяко движение ръката ѝ се закачаше в някоя закопчалка, ремък или дръжка. В момента ужасно я сърбеше сгъвката под лявото коляно, но не можеше да стигне до там.
– Татенце - изхленчи Глория с тон на тежко болно четиригодишно дете, – тя драска хубавите куфари, които ми купи.
Дъглас стисна юмруци, затвори очи и преброи до десет. Тя. Глория никога не я наричаше по име. Само тя.
Робърт се озърна през рамо към Дъглас.
– Дъглас, ако обичаш, не можеш ли да бъдеш по-внимателна? Куфарите са доста скъпи.
– Известно ми е - процеди младата жена, опитвайки се да прикрие гневната нотка в гласа си. – Просто няма накъде да помръдна. Почти не е останало място.
Робърт уморено въздъхна.
– Дъглас, ще престанеш ли да се оплакваш за всичко? Нима дори не можем да прекараме една приятна ваканция? Само те помолих да направиш усилие.
Дъглас отвори уста, за да отвърне, но побърза да я затвори. Нямаше смисъл да подхваща поредния спор, при това съвсем безполезен. Затова вместо да отговори, тя преглътна гнева си и потърка корема си. Отново започваше да я боли. Искаше ѝ се да помоли Робърт да спре и да купи вода, за да преглътне успокоителното хапче, което лекарят ѝ бе предписал за нервния стомах. "Продължавайте в този дух и ще си докарате язва", я бе предупредил лекарят. Но нямаше да достави удоволствието на Глория да разбере, че отново е успяла да я разстрои и да забие поредния клин между нея и Робърт.
Когато вдигна глава, видя как малката напаст ехидно се усмихва в огледалцето върху сенника. Дъглас решително извърна очи и се опита да се съсредоточи върху красотата на английския пейзаж. Зад прозореца се мяркаха зелени поля, стари каменни огради, крави, още крави, живописни къщурки, великолепни имения и... и Глория. Изглежда, последната беше навсякъде.
– Тя е само едно дете, което не живее с баща си - често повтаряше Робърт. – Съвсем естествено е да изпитва известна неприязън към теб. Но моля те, покажи ѝ малко съпричастност, ще се опиташ ли? Когато я опознаеш отблизо, ще разбереш, че тя всъщност е едно много мило и добро дете.
"Мило и добро дете, няма що", помисли си младата жена, докато погледът ѝ се рееше през прозореца. На тринайсет години, Глория използваше повече грим, отколкото двайсет и шест годишната Дъглас, и с часове висеше в хотелските бани, докато се плескаше. Глория седеше на предната седалка, а Дъглас се свираше на задната.
– Тя е още дете и това е първото ѝ пътуване до Англия - заяви Робърт. – Ти и преди си била в Англия, така че защо да не проявиш малко великодушие?
Обстоятелството, че Дъглас трябваше да следи картата, докато главата на Глория закриваше почти всичко наоколо, изглежда, нямаше значение.
Дъглас се опита да се наслади на околните гледки. Робърт смяташе, че тя го ревнува от дъщеря му, защото не желае да го дели с никого, но ако малко се отпусне и се успокои, тримата ще се превърнат в една дружна и щастлива компания.
– Бихме могли да станем второ семейство за малкото момиченце, което толкова много е изгубило - уверяваше я той.
Дъглас действително се постара да обикне Глория. Усилено се опита да се държи като зряла личност и да пренебрегне и дори да разбере враждебността на момичето, ала не ѝ се удаваше много. През тази година, откакто двамата с Робърт живееха заедно, Дъглас бе направила всичко възможно, за да открие онова "мило и добро дете", за което ѝ бе говорил Робърт. Няколко пъти бе водила Глория по магазините и бе изхарчила за нея много повече пари, отколкото ѝ позволяваше жалката заплата на начална учителка. Понякога в събота вечер оставаше в къщата, която деляха с Робърт, и наглеждаше дъщеря му, докато той посещаваше професионални сбирки, обикновено коктейли или вечери. Когато Дъглас се бе осмелила да спомене, че би искала да го придружи, Робърт решително бе поклатил глава:
– Вие трябва да прекарвате повече време заедно само двете, за да се опознаете по-добре. И запомни, бебче, че аз вървя в комплект с Глория. Щом обичаш мен, ще обичаш и моето дете.
Понякога младата жена започваше да вярва, че всичко ще се подреди, защото насаме с нея Глория се държеше дружелюбно и дори сърдечно. Но щом се появеше Робърт, момичето мигом се превръщаше в една вечно мрънкаща и лъжлива глезла. Настаняваше се в скута на баща си, с целия си ръст от метър и петдесет и седем и започваше да хленчи, че през цялото време тя била "ужасно злобна" с нея.
Отначало Дъглас се смееше над думите ѝ. Що за абсурд! Да смята, че тя би могла да обиди или нарани едно дете! Всеки можеше да разбере, че момичето просто се опитваше да привлече вниманието на баща си. Но за пълно изумление на Дъглас, Робърт вярваше на всяка дума на дъщеря си. Не я обвини. Не, но вместо това просто я помоли да бъде "малко по-добра" с "бедното дете". Естествено, Дъглас тутакси настръхна:
– Това означава ли, че ти не ме смяташ за добър човек? - възмути се тя. – И действително ли вярваш, че съм способна да се отнасям зле с едно дете?
– Просто те моля да се държиш като възрастна и да проявиш малко търпение и разбиране, това е всичко.
Когато Дъглас пожела да узнае какво разбира той под всичко това, Робърт вдигна ръце към небесата и заяви, че с нея е невъзможно да се разговаря, след което излезе от стаята. Наложи ѝ се да вземе две таблетки успокоително. След подобни караници тя винаги се разкъсваше между вина и гняв. Нейните ученици я обожаваха, а ето че Глория я ненавиждаше. Да не би някак си несъзнателно да ѝ бе дала да разбере, че не желае да дели Робърт със собствената му дъщеря? Всеки път, когато мислеше за възможната си ревност, тя се заклеваше да направи всичко по силите си, за да накара момичето да я обикне, което означаваше да ѝ купи поредния скъп подарък. И отново се съгласяваше да наглежда Глория през уикендите, когато тя оставаше с тях. А през това време майката на Глория си живееше живота, огорчено си мислеше провалилата се "мащеха".
Друг път я обземаше истинска ярост. Нима Робърт не можеше поне един път - един-единствен път - да застане на страната на своята любима? Не можеше ли да каже на Глория, че удобството на Дъглас е по-важно от проклетите куфари? Или да напомни на дъщеря си, че Дъглас има име и е невъзпитано да я нарича тя в нейно присъствие? Обаче всеки път, когато подхващаше тази тема с Робърт, разговорът завършваше с нейните извинения.
– Господи, Дъглас, та ти си възрастен човек! - възкликваше Робърт. – Аз я виждам само два пъти в месеца през уикендите и е съвсем естествено да ѝ отделям повече време, отколкото на теб. Ние двамата сме заедно всеки ден, така че защо да не можеш понякога да свириш втора цигулка?
Думите му звучаха напълно логично, но в същото време Дъглас неволно си мечтаеше как Робърт ще каже на дъщеря си да проявява "по-голямо уважение" към "жената, която обичам".
Ала тези мечти никога не се сбъдваха, затова Дъглас държеше устата си затворена и се наслаждаваше на времето, което прекарваше заедно с Робърт, когато Глория не беше наоколо. Тогава двамата отлично се разбираха и старата като света женска интуиция ѝ подсказваше, че много скоро щеше да чуе от Робърт това, което отдавна жадуваше: предложение да се омъжи за него. Честно казано, бракът беше това, за което Дъглас най-силно копнееше в живота. За разлика от по-големите си сестри, тя никога не беше горяла от амбиции. Искаше единствено да има уютен дом, съпруг и няколко деца. Може би някой ден, след като децата тръгнат на училище, щеше да започне да пише детски книжки, забавни истории за говорещи животни или нещо подобно, но нямаше никакво желание да се катери нагоре по корпоративната стълба на успеха. Вече бе вложила осемнайсет месеца от живота си във връзката с Робърт и смяташе, че от него ще излезе идеален съпруг. Той беше висок, красив, добре облечен и известен хирург ортопед. Винаги закачваше дрехите си в гардероба, помагаше ѝ с домакинската работа, не тичаше по жени и винаги се прибираше навреме у дома. Надежден, грижлив, верен... и най-главното, толкова се нуждаеше от нея.
Скоро след запознанството им Робърт беше разказал на Дъглас своята история. В детството си отчаяно се бил нуждаел от обич и я бе уверил, че доброто и великодушно сърце на Дъглас било точно това, което бил търсил през целия си живот. Първата му съпруга, с която се беше развел преди повече от четири години, била студена и неспособна да обича. Само три месеца след срещата им той беше заявил, че желае "постоянна връзка" с нея, и Дъглас беше решила, че има предвид брак, но първо бил искал да се увери, че двамата си "подхождат". С други думи, беше поискал да живеят заедно. Дъглас сметна това за правилно, тъй като вече неведнъж бе имала "неудачни" връзки с мъже, и с радост се премести в голямата, красива и скъпа къща на Робърт, където с всички сили се зае да доказва колко е добра, великодушна и пълна с любов, за разлика от студената му майка и безчувствената бивша съпруга. Ако не се смяташе общуването с Глория, съвместният им живот с Робърт беше страхотен. Той беше енергичен човек и двамата често ходеха на танци, на екскурзии сред природата и велопоходи. Много се забавляваха, канеха гости у дома и посещаваха партита. Дотогава тя никога не бе живяла с мъж, но лесно влезе в ролята на домакиня, усещайки, че тъкмо за това е била родена."
Из книгата