"– Имаш страшно гъсти мигли! - Таня се намести върху гърдите ми и отпусна глава на ръцете си.
– Аха - съгласих се аз.
– Много са гъсти! Като на момиче - тя мушна ръка в косата ми.
– Казвали ли са ти го вече? - Таня направи пауза с явното очакване да получи отрицателния отговор "никой никога досега", или да ме види сконфузен, или в крайна сметка да последват горещи прегръдки.
– Казвали са ми - преместих поглед към тавана. "Дали да не сменя абажура? Но като се замисля, тоя си е много хубав".
– Често ли? - направи тя последен опит, преди да се престори на обидена.
– Често - вече я гледах право в очите, леко навел глава настрани.
– През последната година по-често, отколкото преди.
– Ами защото миглите ти наистина са страхотни - като всяко умно и доста схватливо момиче, Таня осъзнаваше колко глупаво би било да лежи гола и обидена заради това, че един банален комплимент не е срещнал моя емоционален човешки отклик.
"Не, котенце, причината е, че не съм женен, че имам голям апартамент и червена "Веспа" и че правя най-доброто шоу в младежката телевизия. Затова имам страшно гъсти мигли, нежни пръсти, красиви устни, голям член... И какво още имам? Би могла да кажеш, че имам много мъхнат гръб. Ако това можеше да мине за похвала на моето мъжко либидо. Само че ние не сме арменци, нали, котенце", помислих си, но на глас допуснах:
– Сигурно...
– Ами твоите момичета?
– Нали ти казах, че при мен рядко идват момичета.
– Тогава защо в банята ти има толкова много женска козметика? - тя палаво ме щъкна по носа.
– Това е пяната на дните - направих опит да се измъкна.
– Какво? В какъв смисъл?
– Не задръствай красивата си главица с разни глупости! Това не е баня, това е бюро за забравени вещи. Целият ми апартамент е пълен с разни неща на мои приятели или на техни приятелки.
– Кажи ми, понякога чувстваш ли се самотен? - Таня седна и отпусна глава на коленете си.
"Ами почти винаги, миличка! А ти си точно този човек, който ме спасява от самотата. Чакай да си помисля какво трябва да ти отговоря? Може би: остани да спиш при мен? Или: защо не се преместиш да живееш при мен? И тогава още в следващия момент ще подредиш "всичко това", ще изчистиш апартамента, ще ми сготвиш вкусна и калорична домашна храна, която мразя. Ще започнеш да ме "вкарваш в пътя", ще ме принудиш "да погледна обективно на приятелите си"? Какво още ще направиш?. Но не успях да ѝ отговоря, защото на вратата се позвъни.
– Сигурно е дошъл Антон - казах, улавяйки въпросителния поглед на Таня.
– Никога не се обажда предварително.
Станах и без да се обличам, се потътрих да видя кой е дошъл. На монитора на домофона се виждаше физиономията на Маша, приятелката ми. Е, или на постоянното ми гадже, както си мислеше тя. Или пък се преструваше, че си мисли така. И трябва да отбележа, че изражението ѝ беше доста злобно.
– Андрей, зная, че си вкъщи! - обяви високо Маша.
По-разумно би било да не ѝ отварям, но когато си представих, че тая побесняла жена щеше да започне да звъни неспирно и сетне да думка по вратата, а пък аз през цялото време трябваше да съскам на Таня: "Това е пияната комшийка, не зная какво иска!", реших да отворя. При всички случаи щях да я разкарам по-лесно в пряк контакт. Озърнах се наоколо, грабнах обувките на Таня и ги метнах в спортния си сак.
– Да не си изгубил телефона си? - попита още от прага Маша.
– Не съм го изгубил, защо?
– Звъня ти цял ден, защо не вдигаш?
– Ами... цял ден работих, миличка. В сряда имам шоу, трябва да се подготвя, нали разбираш?
– Последният път, когато се подготвя за шоуто си, беше преди една година.
– Тогава още не се познавахме - припомних ѝ аз.
– Така ли ще стоим в антрето? - опита се да направи пробив тя.
– Маша, знаеш ли, кашлям много лошо и се опитвам да се изхрача, не се чувствам добре, спях.
– Ти не си сам! - обобщи Маша.
– Всъщност това не ме интересува.
– В какъв смисъл? - не вярвах, че всичко щеше да свърши толкова добре и най-вече толкова бързо.
– Отивам си, Миркин - и тя седна на кушетката.
– Значи ще се видим довечера, нали? - не можех да проумея за какъв дявол седна, при положение че си тръгваше.
– Не, Миркин, не ме разбра! Напускам те - последва пауза в очакване на реакцията ми. Сетих се за Таня, която се гърчеше в спалнята, и сбърчих чело.
– Не си свикнал момичетата да те зарязват, нали? Понеже разбивачът на сърца си ти!
– Машенка, ти да не би да си дошла тук, за да ми вдигнеш скандал?
– В дънковото ми яке има гланц за устни, какъвто не ползвам. Как мислиш, Андрюша, откъде се е взел?
– Да не сме в предаването "Кой? Къде? Кога?"? Откъде да зная? - Маша започна да ме изнервя. – Може приятелката ти да го е сложила там!
– Довчера якето ми беше при теб, скъпи! - изстреля тя в лявото ми око.
– При мен ли?! Вкъщи?! - търсех варианти. – Може Антон или някой друг да е дошъл с приятелката си, да ѝ е станало студено и аз да съм ѝ предложил якето ти. А пък тя да си е забравила гланца за коса в него.
– За устни.
– За устни. А бе, какъв е тоя разпит, я ми кажи?
– Разбира се, че го е забравила. А освен това е забравила и визитката ти с номера на мобилния ти телефон! - пусна един контролен изстрел Маша. А пък аз много добре си спомних кой беше с нейното яке вчера, и това ме вбеси. Яна! Ама че тъпанарка! И на всичкото отгоре какво е това пренебрежение! Да забрави визитката ми! Като че ли всеки ден някоя телевизионна звезда ѝ даваше номера на мобилния си телефон."
Из книгата
Рейтинг: 7.00 / 4 гласа
