Някога бяхме богове. Разкази

Мартин Петков публикува проза и поезия от 1997 г. Автор е на стихосбирките "Сателитни антени" (1998) и "Зимни птици" (2011), както и на сборника с повести "Те не вярват в приказки" (2008). Негови стихове са публикувани в сп. "Пламък", сп. "Понеделник", сборници и алманаси с поезия, вкл. Славейковите празници на поезията (2006, 2007).

Прозата на Мартин Петков е предимно фантастична и често повлияна и/или вдъхновена от автори като Аркадий и Борис Стругацки, Хорхе Луис Борхес, Габриел Гарсия Маркес и други. Много от кратките му разкази са били отличавани и публикувани в рамките на литературни конкурси на български издателства и електронни медии.

В сборника с разкази "Някога бяхме богове" обаче доминира не толкова фантастичното, а най-вече човешкото като отношения, емоции, също и като устройство на света и търсене на мястото на индивида в него.

"Разказите на Мартин Петков са сдържани, непретенциозни и интригуващи по неочакван, някак позабравен начин. Няма я предвзетостта на постмодернизма, но я няма и овехтялата естетика на осемдесетте. Времевата и пространствената неопределеност са отлично изградени - не се случва често подобни построения, които носят в себе си общочовешки послания, да не звучат наивно или претенциозно. Както ироничните нотки, така и фантастичните елементи - рядко използвани в по-новата българска литература - са повече от добро допълнение, а усещането за "поп" или "пълп" литература е по-слабо от това за оригиналност. За разказваческото изкуство на автора ще спомена единствено, че в тези истории усещаме не само посланията, а и загадката на литературата."
Николай Тодоров

"Разказите на Мартин Петков са по-скоро в традициите на една хуманистична фантастична литература, която познаваме от творчеството на автори като братя Стругацки, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри или пък Станислав Стратиев и Павел Вежинов. В тях важните въпроси са свързани с човешкото. С надеждите за това от него, което ще оцелее в бъдещето, или с опасенията за това, което ще бъде изгубено. Въпроси, вълнуващи винаги хората, независимо от времето и пространството, които обитават, са тези, които разказвачът извежда чрез своето повествование - за любовта, за словото, за паметта и какво оставяме за тези след нас. Прозата на Мартин Петков е и психологическа, и философска, за да бъде определяна само и изцяло като "фантастика".

Авторът умее да разказва, притежава литературна култура, която личи в текстовете му. Притежава и един необходим усет за конструиране на разказа. Не се увлича, не "пълни" излишно там, където не е необходимо. Със сигурност прозата на Мартин Петков ще допадне на много по-широк читателски кръг от този на любителите на фантастиката, ще бъде оценена в нейната по-широка литературна стойност."
Катя Атанасова, Портал за Култура