Срещу вълните

Елена е опитала от живота на славата и известните. Шеметно вървящата ѝ нагоре кариера на журналист и водещ обаче е рязко прекъсната, когато се оказва се оказва в центъра на вниманието, сама и бременна от известен мъж. Единственият ѝ шанс да опази себе си и детето си е да се скрие в новия малък крайбрежен хотел на родителите ѝ, където никой не я познава.

Пет години по-късно, тя вече е изградила нов живот, с нова самоличност, и миналото е останало само един далечен спомен. Всичко е чудесно, докато телевизията, в която работи сега, не решава да внедри нова система за управление на софтуера. Програмистът, който трябва да извърши обучението на служителите, е близък приятел на човека, от чието име тя панически бяга - известният илюзионист Спас, бащата на детето ѝ. Въпреки че са се виждали само веднъж, Елена усеща, че ще е трудно да се скрие от пронизващия поглед на Мирослав. Животът ѝ и този на дъщеря ѝ са поставени на карта.

Още щом зърва странната червенокоса непозната, Мирослав усеща, че нещо не е наред. Макар да е убеден, че не познава жена с нейния външен вид, съмненията започват да го гризат, докато малко по малко не достига до спомените за един празник на Спасовден - единственият миг от живота си, който би желал завинаги да изличи от съзнанието си.

А съществува и малката Моника, красавицата с огромните очи, така лазурни и така познати, която отчаяно търси своя татко...

"– Хей, братчед, къде така?
Мирослав забави ход и се обърна към масата на съседното ка­фене, от където бе дочул познат глас. Лекият акцент и неестест­веното произнасяне на думата "братчед" го накараха да се усмихне.
– Спасе! - насочи се той право към мъжа, който му махаше.
– Как си бе, човек?
Двамата се здрависаха и се прегърнаха сърдечно.
– Ей, не съм те виждал сто години! - Мирослав се взираше все още невярващо в характерните сини очи на Спас, искрено изнена­дан от случайната среща.
– Бързаш ли, седни при нас да пийнем по кафе - той кимна към мъжа, с когото седеше.
– Владо, няма да повярваш, това е приятел, когото не съм виждал сигурно десет години! Миро, за­познай с Владо, мой колега от театралната трупа.

Спас говореше някак леко завалено. Миро се чудеше дали е чак толкова въпрос на руския произход на майка му и годините, които бе живял в Русия като малък или смяташе, че това му при­дава особен артистизъм. Което си беше вярно, вярно си беше. Спас се отличаваше отдалеч и беше невъзможно човек, който го е виждал веднъж, да забрави за него.
– Е, наистина невероятна среща! - Миро намести дългите си крака зад тясната дървена пейка.
– Тъкмо се въртях безцелно и се чудех къде да пия кафе.
– Какво те води насам, приятелю мой? - апломбът на Спас му прозвуча малко смешно. Преди време сякаш не беше чак толкова превзет.
– Малко разтоварвам след работа, да използваме хубавото вре­ме - ухили се Миро.
– Сам ли си? - Спас се огледа зад него, сякаш можеше негова­та компания да върви няколко минути назад.

Въпросът го накара да се размърда неспокойно, но само вдиг­на небрежно рамене:
– Няма такъв кеф, братчед! Ей така съм решил да прекарам ед­на вечер съвсем сам. Правя само това, което ми харесва.
– Че ти кога си правил това, което не ти харесва? - засмя се Спас.
– Ех, какви години бяха едно време на село!
Спас се впусна в приказки за общи спомени от летата на село в детските и младежките им лудории. Мирослав беше намерил добра компания за бели в лицето на буйното русначе, което ходе­ше при татко си в същото село, където беше къщата на баба­та и дядото на Миро. Родителите на Спас се бяха разделили още когато беше малък, но бяха направили някакво странно разпреде­ление и той живееше половината година с майка си в Русия и по­ловината година с баща си в България. Може би се бяха срещали за последно преди шест-седем години, когато баща му почина и Спас продаде къщата на село. Спас често сменяше телефонните си номера и профилите в социалните мрежи, така че Мирослав всъщност нямаше никакъв реален контакт с него.

– Миро, знаеш ли, утре ще правя голямо парти по случай име­ния си ден! - сети се изведнъж той.
– Имаш ли планове?
– Да видим... Четвъртък вечер, мисля, че не.
– Легенди се носят за Спасовден, знаеш ли! - важно обяви Спас.
– Това е най-лековитият ден в годината.
– Чувал съм израза "Те ти булка, Спасовден!" - подсмихна се Мирослав.
– Попаднах наскоро на една книга за историята и поверията на този празник. Тази година съм решил да направя грандиозно шоу - Спас малко удължи "о"-то на грандиозно и Миро отново изпита усещането, че се намира в някаква нереална, измислена от него пиеса.
– Ще пресъздадем целия обичай. Поръчал съм да ми набе­рат много от билката росен. Знаеш ли я? Едно време срещу Спа­совден всички хора с някакъв проблем са излизали да ходят по росен и магична сила ги е изцелявала. Даже бездетните жени след тази нощ често са се сдобивали с дете.

– Чувал съм за това поверие - засмя се криво Мирослав.
– Не ще да е от росена това, ами по-скоро от това, че са ги пускали да ходят да прекарат нощта с бъклица вино под росена с някой "до­верен" придружител.
– Е, и ти сега - Спас театрално сведе поглед, сякаш се сраму­ваше да говори за това.
– Когато става въпрос за нещо толкова важно, начинът няма значение, важен е резултатът.
– Това е бил и единственият ден в годината, в който изневяра­та е била разрешена, дори и в патриархалните общества - захили се и приятелят на Спас.
– Важен начин, за да се спаси обществото, без да се нараняват чувствата на хората с проблеми - повдигна рамене Миро.
– Очарователна традиция, не мислите ли? Още откакто чух за нея, ми се завъртя идеята да направя празник, който да я повтори. Венчета от росен, самодивски хора, много вино и мълчана вода. Ще бъде уникално и неповторимо!

Мирослав кимаше, удивен на странния ентусиазъм на Спас. Но той си беше такъв, ексцентричен чудак. Посмяха се още мал­ко на поверията, а после Миро си тръгна, обещавайки да отиде на уникалното парти на следващата вечер. Какво пък, очертаваше се да е забавно. Празник с много момичета, много алкохол и упойва­щи аромати и обещание от всички участници да не говорят нико­га за случилото се през нощта. Мечта!"
Из книгата