Глиненият цар

Второ, редактирано издание. Елегантна родна реплика на "Шахматна новела" на Стефан Цвайг, книгата на Добромир Байчев успява да създаде атмосфера на абсолютно разбиране за епохата. Гестаповските ужаси са заменени с грозната действителност на социалистическите лагери на смъртта. Действието се развива почти изцяло в лагера "Белене" на остров Персин, концентрирано в няколко образа, сред които изпъкват двама герои - докторът лагерист Айранов и съветският офицер от НКГБ Тархов. Целият роман е изграден като шахматна партия, в която всеки герой има своя аналог сред черно-белите фигури.

Роден като киносценарий, създаден от режисьор, текстът се е трансформирал в богата литература, влязъл е в дълбочини, които са трудно достижими за филм. Дори е изненадващо, че това е дебютен роман - умението на Байчев да използва литературния инструментариум и нюансите на езика, е впечатляващо.

Добромир Байчев е победител в 10^-тия юбилеен конкурс за роман "Развитие". Носител на литературна награда "Перото" за дебют. Има номинация за Европейска литературна награда "Димитър Димов".

"От романа не излизаш същия, преоценката е задължителна. Трайните формули се оказват глинени фигурки."
Силвия Недкова

"– Заравяйте ги - нареди майорът.
Униформените грабнаха няколкото прави лопати, разхвърляни наоколо, и започнаха да засипват с пръст телата. Майорът погледа действията им безстрастно известно време. Отдалечи се, като внимаваше тръните и шубраците да не закачат бричовете на униформата му. След малко вече стоеше на коларския път, до джипа. Извади кутийка цигари. Запали. Пое с наслада дима в дробовете си. Откъм гората се чуваха лопатите - зариваха ямата. Той гледаше в обратната посока - житни ниви, докъдето стига погледът. Тук-там сред тъмножълтите площи се открояваха кафявите кръпки на вече ожънати ниви. Някъде далеч в полето кръжаха врани. Наоколо не се виждаше жива душа. Беше задушно.

Майорът извади четка и вакса от джипа и лъсна ботушите си, които целите се бяха напрашили. На единия ботуш видя микроскопични пръски кръв. Намръщи се. Изтри ги старателно. До него се приближи цивилният. Извади от джоба си малка, плоска манерка от посребрен метал. Предложи на майора, но той поклати глава.
– Не пия.
Цивилният отпи от манерката, загледан в житата. Недалеч имаше окосена площ с пръснати из нея купи сено.
– Обичам тоя мирис, на окосено сено. Напомня ми за детството.
Майорът не му отговори.

Навътре в гората униформените продължаваха да засипват с пръст ямата. Един от тях, мургаво младо момче, спря за момент, за да избърше потното си лице. Беше му горещо. Той съблече куртката си. Изведнъж долови някакво раздвижване с периферното си зрение. Чу се подрънкване на звънче. Обърна се - от шубраците беше излязла черна коза. Тя стоеше, преживяше и го гледаше.

Край гората майорът и цивилният все така стояха, зареяли погледи някъде в далечината, отвъд нивите. На хоризонта слънцето вече се скриваше. Цивилният смъкна каскета си. Изтупа го, удряйки го няколко пъти в коляното си. Извади колосана носна кърпа и избърса челото си. По нея останаха мръсни следи. Той погледна уморено майора.
– Приключихме за днес, нали?
– Не - отвърна майорът.
– Остана да приберем още един.
– Защо и него не го...? - той красноречиво не довърши.
– Не. Той не е за тука. Искат го в София.
– Ще го разпитват - ухили се цивилният.
– Пиши го и него закопан. Имам приятел в Четвърти софийски участък. Разправя, че ги затварят в подземията на Дома на слепите и ги държат прави по четири денонощия, докато..."
Из книгата