"Защо сега? Защо взех решението да напиша тази книга, след като можех до края на дните си да пазя мълчание, да запазя спомените само за себе си? Ако сте от почитателите на Уитни Хюстън, вероятно сте чували за мен. Потърсете името ми в Гугъл и ще видите участието ми в много събития и името ми в различни статии.
С Уитни се запознахме още като тийнейджърки и прекарахме заедно следващите двайсет и две години, когато тя намери мястото си сред най-известните и обичани световни изпълнители от нашето поколение. Именно връзката ми с нея оформи младежките ми години в професионален и личен план. Историята ни се градеше на лоялност и доверие - две жени, дали си обет да се защитават и подкрепят. Споделяхме мечта, която се превърна в приключение и ни преведе през Ийст Ориндж и Ню Джърси, за да се озовем в Ню Йорк, а после и да обиколим света, да се срещаме със суперзвезди и важни личности. Това е една история за манипулации, контрол, жажда за власт, липса на опит, надпревара, СПИН, ментални заболявания. А също и за натиска на развлекателната индустрия върху жените, за семейни връзки и за това колко е важно човек да поставя себе си на първо място. И най-вече това е една история за устояло на времето приятелство.
Някои казват, че аз съм преживяла не само болката от загубата. Докато ровех в живота си, се върнаха толкова много спомени, и красиви, и болезнени едновременно. Написването на тази книга ме принуди да се изправя срещу същността на смъртта, да преживея отново загубата на майка си, на брат си и на най-добрата ми приятелка. Даде ми възможността - застави ме - да скърбя, да се изправя срещу болката, която дотогава с всички сили се стараех да заровя. Но същевременно да опозная по-добре любимите си някога хора, да оценя онова, което съм научила от всеки един от тях.
Повярвайте, полагах всички усилия да стоя далеч от светлините на прожекторите, да се стаявам, докато другите рисуват собствени портрети за мен, за нас. През деветнайсетте години след като напуснах компанията на Уитни непрекъснато ме увещаваха да споделя историята си. А след нейната смърт, последвана и от смъртта на дъщеря ѝ, бях натъжена и разочарована от неверния начин, по който тя и онова, което остави след себе си, биваха обрисувани.
Вярвам, че е мой дълг да почета приятелката си и да изчистя множеството неточности за себе си и за личността на Уитни. Чувствам се предизвикана да напомня на хората за нейното величие, да поговоря отново за забележителното ѝ наследство. Онази Уитни, която познавам, беше с голямо сърце, изпълнена с решимост, щедра, обичаше уединението, беше весела и уверена в таланта си. Надявам се да помогна на читателите да разберат и опознаят в пълнота човека зад лицето, гласа и създадения имидж. Да, краят беше трагичен, но мечтата и възходът бяха красиви. Имам дълг към приятелката си да разкажа нейната история, моята история. Нашата история. И се надявам, че като го направя, ще освободя и двете ни.
Как се запознах с Уитни Елизабет Хюстън
През лятото на 1980 -а карах черния си велосипед "Капуки" с двайсет и две скорости през Ийст Ориндж. Телефонът ме беше измъкнал от леглото, а вятърът в лицето ме разсънваше. Кларк, треньорката ми по баскетбол в гимназията, ми се беше обадила, за да ми каже, че ми е намерила работа в Центъра за обществено развитие на Ийст Ориндж, и само след минути вече бях излетяла през вратата. През есента ми предстоеше да започна втората си година в колежа и бях задължена на треньорката си. Карах бързо по Мейн стрийт, лятното слънце започваше да пулсира в небето. Стигнах до сградата със стъклена фасада, скочих от велосипеда и пристъпих в сумрачна зала, пълна с хора, маси и столове, подредени покрай стените. Открих Кларк в задната част на помещението. Тя ми се усмихна, прегърна ме силно, а после ми подаде купчина документи, които да разпределя. Кларк можеше да се обади на всекиго за работата, но знаеше, че на мен може да разчита.
Винаги съм била суетна към косата си и в онези дни, когато я измиех, молех сестричката си Робина, която на галено наричахме Бина, да ми я сплете. Друг път я навивах с розови дунапренени ролки. Махнех ли ги, къдриците ми се разпиляваха и до третия ден афроприческата ми ставаше възхитителна. Това беше третият ден, така че се чувствах сладка в тревистозелените си шорти, светлозелената тениска, белите маратонки "Найки" и безупречно белите чорапи. Тръгнах из помещението, понесла купчината с формуляри за набиране на отговорници за лагера, стисках в ръката си и химикалки. Попаднах на момиче, което никога не бях виждала. Първоначално не я забелязах, защото седеше в задната част на залата, срещу стената, но когато ѝ подадох формуляра, спрях: тя просто ме накара да застина насред пътя си.
Момичето носеше пъстра копринена карирана блуза, прилепнали шорти с дължина до коленете, маратонки "Адидас" с червени черти. На шията си имаше колие със златен часовник, а пясъчнокафявите ѝ коси бяха опънати назад, с козирка с емблемата на Червения кръст. Кожата ѝ беше прасковенокафява, очите ѝ улавяха сумрачната светлина.
– Как се казваш? - попитах аз.
– Уитни Елизабет Хюстън - отвърна тя.
Отговорът ѝ ми се стори забавен и различен. Че кой се представя с първото си и с второто си име, че и с фамилията? Попитах я къде живее, а тя ми отговори: "В Додтаун", срещу "Макдоналдс". Братовчедите ми живееха недалеч оттам и аз често прекарвах нощта при тях. Дори бях работила известно време точно в този "Макдоналдс". По-късно същия ден научих, че тя посещава частно девическо училище и е певица. Майка ѝ била основала "Суит Инспирейшънс", женска група, изпълнявала беквокалите на големи звезди като Елвис Пресли и Арета Франклин, а Дион Уоруик била нейна братовчедка.
Преди да продължа нататък, я погледнах още веднъж и ѝ обещах, че ще я държа под око. Нямам представа защо почувствах нужда да го кажа, но го направих. Как така никога досега не бях я виждала?"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
