Най-мрачното изкушение

Най-мрачното изкушение Даниел Лори Времетраене: 1:08 мин. Щастлива всеки ден Борислава Люцканова Времетраене: 1:30 мин. Вива Фрида Жерар дьо Кортанс Времетраене: 1:14 мин. Как да инвестирам, като нищо не разбирам Димитър Ангелов Времетраене: 1:19 мин. Забравената дъщеря Джоана Гудман Времетраене: 1:15 мин. Смърт в Корнуол Даниъл Силва Времетраене: 1:19 мин. Манастирите на България - част 2: Югоизточна България Христо Шанов Времетраене: 1:15 мин. Изповед Йорданка Христова Времетраене: 1:44 мин. Нейротренажор - упражнения за развитие на мозъка Времетраене: 1:26 мин. Успешната случайност Кристиан Буш Времетраене: 1:21 мин. Паметта на тялото Мириам Брус Времетраене: 1:25 мин.

Мила винаги е знаела съдбата си - че ще срещне мъжа, отреден за нея, и той ще спре дъха ѝ. Все пак гадателките не лъжат, нали? Само понякога пропускат да ти кажат, че ще се сблъскаш с красивия, мрачен непознат, когато бягаш, за да спасиш живота си. В плановете на баща ѝ никога не са влизали съмнителни типове. Мила е била отгледана като принцеса - скъпоценна порцеланова кукла, пазена зад заключените врати на луксозно имение, която ще се омъжи за някое прилично момче от знатно семейство с приказно богатство. Тя никога не е знаела с какво точно се занимава баща ѝ, защо отсъства толкова често и защо не ѝ е позволено дори да стъпи в родната Русия.

Досега. На милата, послушна девойка вече ѝ е писнало от всичко. Тя бяга от златната си клетка и се качва на първия самолет за Москва. Където много скоро разбира, че баща ѝ е имал основания да не я пуска, защото враговете му бързо се добират до нея... А онова прословуто предсказание? То започва да се сбъдва по най-неочаквания начин. Нейният предопределен любим се оказва мрачен, татуиран мафиот с необяснимо богатство и тайни в очите. Мъж, който няма никакви скрупули да вземе в плен дъщерята на човека, с когото воюва за власт над подземния свят в руската столица. Път за бягство няма. Но пътят към спасението минава през сърцето на мъжа, който може да има всичко и всяка. И отчаяно се противи на привличането точно към тази, която може да го унищожи.

Книга трета от поредицата Made на Даниел Лори.

"Останала без дъх от тичането, хвърлих обувките си с високи токчета на тревата и тръгнах боса по безупречно поддържаната ни морава. Спрях едва когато се изкачих на скалистия насип и почувствах хладните вълни да се плискат в пръстите на краката ми и подгъва на вечерната ми рокля. Дишах учестено, а потта блестеше по кожата ми под сияйната луна. Лекият ветрец, шумолящ в короните на палмите и дантелените ръкави на роклята ми, разроши дългата ми коса, но раят около мен сякаш ме оковаваше - като колана на Диор около кръста ми. Осемкилометровото тичане не беше достатъчно, за да потуши тлеещото в мен чувство, което се нагнетяваше и заплашваше да избухне. Както винаги обаче, морето ме успокои.

Много ми се искаше да откъсна перлите от врата си и да разкъсам роклята си на парчета, както са направили доведените сестри на Пепеляшка. Това обаче щеше да разруши фасада, която бях поддържала толкова дълго, че не бях сигурна какво се крие под нея. Ето защо просто забих ноктите си с френски маникюр в дланите си. Нямаше как светът просто да свършва зад портите на Дъ Муурингс . Исках нещо повече от живот в празен разкош и това ме караше да се чувствам някак виновна. Вперила поглед в залива Бискейн, широката, блестяща пътека, която води към безбрежния океан, се чувствах, все едно се нося по течението без цел и посока като шамандурата, която се поклащаше във водата. Единствената разлика беше, че се носех в море от хорски очаквания.

Затворих очи и наум си казах: "Je vais bien. Tu vas bien. Nous allons bien. Добре съм. Добре си. Добре сме". Усетих познатото присъствие на Иван в гърба си само след няколко секунди насаме със себе си. Той застана до мен, а сакото на костюма му докосна голата ми ръка.
– Не можеш просто да бягаш така, Мила. Заради руския акцент и това, че беше запъхтян, гласът му звучеше някак грубо.
Образът на Иван, който ме гони по улиците на Маями, облечен в официален костюм и със строго изражение, ме накара леко да се усмихна вътрешно, но всеки спомен от забавление изчезна със следващата вълна, която заля скалите.
– Ако продължаваш да ме преследваш така, ще взема да се влюбя в теб - казах сухо аз. Той ме погледна.
– Знаеш, че това ми е работата. Иван беше дошъл с баща ми след една от командировките му в Москва преди години. Тогава бях само на тринайсет, а той беше с осем години по-голям от мен, и си мислех, че е най-красивото момче, което съм виждала. Бях се влюбила в акцента и очарователно ограничените му познания по английски и го преследвах навсякъде из просторния ни дом в испански колониален стил. Изпитвах неудобство само при мисълта за това.
Сега обаче той беше този, който ме преследва.

Иван държеше едната си ръка в джоба на панталоните си, а с другата ми подаде малка кутия от червено кадифе.
– От баща ти. Загледах се в кутията за една дълга секунда, взех я и я отворих. Сини обици във формата на сърце. Татко винаги казваше, че съм твърде пряма в емоциите си и не мога да ги прикривам. Скъпоценните камъни не бяха истински. Той знаеше, че никога няма да сложа истински диаманти, не и след като бях гледала филма Кървав диамант в тийнейджърските си години. Не за пръв път ми изпращаше подарък по някого, след като е пропуснал важен за мен повод. Разликата беше, че този път не успях да прогоня чувството на зараждащо се у мен подозрение.
– Надявам се да не си разтегнал нещо - казах аз. Иван ми хвърли въпросителен поглед.
– Не е лесно да ровиш в чекмеджето на татко с подаръци за всеки случай. Той въздъхна и прокара ръка през русата си коса.
– Той е загрижен за теб, Мила.
– Напоследък го показва по много интересен начин.
– Много е зает - отговори Иван. – Знаеш го добре. Успях само да изсумтя в отговор. Не го бях виждала от три месеца, сигурно е бил по-зает от президента на САЩ. Беше пропуснал последните два празника, а сега и двайсетия ми рожден ден.

Всяка година празнувахме рождения ми ден на една и съща маса в един и същ петзвезден ресторант. Татко си поръчваше стек. Аз се усмихвах на Енрике, собственик и главен готвач, който приемаше поръчките ни лично, откакто бях още дете, и го сменях с нещо не толкова вредно за сърцето му. Татко трябваше да внимава с холестерола си. Аз му напомнях за това с хаплив тон, той спореше, но в крайна сметка отстъпваше. Тази вечер седях в ресторанта два часа заедно с Иван и собственото си отражение в порцелановата чиния. След това обаче хората от едно парти за годишнина на съседната маса избухнаха в овации, а с тях и решимостта ми. Иван си говореше с някаква сервитьорка на бара, а аз избягах от ресторанта и тичах през всичките осем километра до вкъщи."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525