В меката есен

Поемата "В меката есен" (1960) е не само великолепна социална панорама, своеобразна диагноза на българското общество през 60 - те години на XX век, но и безжалостна нравственна равносметка, саморазголване, самоанализ и в личностен план, и като естетико - художествени търсения. Тази поема се появява, когато в обществото ни започва политическо и социално размразяване. След годините на култ към личността и редица трагични деформации в развитието ни, след годините на сектантски залитания, ограничаващи свободата на индивидуално творчество, започва топенето на ледовете. С "В меката есен" Валери Петров улавя с удивителна точност и проникновеност не само мъртвото вълнение в българското общество, което предхожда социалното размразяване, но и полага фундаментално значими щрихи към портрета на човека, изследван от него вече толкова години. В удивително леко изливаща се форма, в невероятно по поетическото си съвършенство повествование ние откриваме полифонията на реалното битие, естествения поток на живота.

"... Така веднъж във снежната алея видях следи - " той" беше минал с "нея". Аз тръгнах по следите и узнах какво се бе развило между тях. Как тук над нея той бе тръснал клона, как там си бе изула тя шушона, за да изтърси влезлия ѝ сняг, и как я бе придържал той, и как, използувайки таз полуизмама, стояли бяха дълго време двама, трептящи от любов, един до друг, в гората без движение и звук освен почукването на кълвача. И продължавайки след тях да крача представях си аз нежната игра на двамата във снежната гора и видях как на дългата ѝ клепка звездата на една снежинка трепка и как разтапя топлия ѝ дъх скрежеца върху мекичкия мъх на шала му. А той не е кротувал, а той, разбира се, я е целувал, мошеника с мошеник, виж го ти! Вървях и се ядосвах аз почти и още с тази ревност във гърдите в миг гледам: отделиха се следите и без да спрат, на първия завой тя тръгна вляво, а във дясно - той. Какво бе станало? Нима раздяла? Озадачен, сред тишината бяла с ръце в джобовете си аз стоях. И изведнъж засмях се с тъжен смях. Наистина те бяха тук вървели на таз алея в белите тунели, но не в прегръдка, както мислех аз, а поотделно, с разлика от час, и не любовна двойка бяха, значи, а двойка най-случайни минувачи, един за друг незнаещи дори. Как тъжни са тез борови гори! И аз стоях, обзет от болка тиха по всички тез неща, които биха могли да бъдат, но уви не са, подобно на тази среща във леса..."
Из книгата