"С публикуването на моите спомени не възнамерявам да давам принос към световната история. През целия си живот бях обладан единствено от страстта към летенето. Щастието на този свят за мен беше някъде между небето и земята, а шумът на витлата беше любимата ми музика. Мои пътници бяха големите и силните на деня и тяхната безопасност беше за мен висша повеля. С мен летяха учени и културни дейци, короновани глави и политици от много нации. Но моята задача не е да изследвам дали те ще издържат на неумолимата присъда на историята.
Затова тази книга няма да обвинява или да оправдава. Тя цели единствено от пълнотата на моите спомени да блеснат светлинки и да осветлят епизодите и преживяванията, които според мен си струва да бъдат отбелязани. Доколкото те са и отражение на времето и засягат човешки съдби, нека да бъдат и принос към историята. Като цяло бих искал да приканя моите читатели да съпреживеят големите полети, които ме издигнаха над планини, долини и държави, при буря и при слънце.
В една книга, която излезе през последните месеци, пишеше следното: "Народът, който очаква информация, бива залъгван със съмнителни сензации. Във Фридланд редакторът на един световен вестник се обръща към капитана, пилотирал самолета на мъжа от Браунау в най-лъскавите му периоди от митинг до митинг, от политически триумфи до необратимото унищожение на неговата страна. Мъжът в дафълкот дава на капитана визитната си картичка и казва небрежно: "Напишете ни вашите мемоари, готови сме да платим всяка цена!". Няколко дни по-късно капитанът вече води преговори в Лондон". Не съм бил в Лондон! Аз уважавам правото на информация. Обръщайки поглед назад, се постарах да опиша нещата такива, каквито ги видях и както ги преживях. Без да ламтя за сензации, се опитах да допринеса за по-добра информираност. Не съм записал нищо, което не знам с точност.
Днес, когато си спомням за изминалите години, виждам събития и фигури, запечатали се завинаги в съзнанието ми, да минават покрай мен като цветен вълнуващ филм. Пътят от тишината на родното ми място в Горна Бавария до руското пленничество и после обратно в родината беше дълъг. Част от него са срещите и преживяванията от живота ми като летец.
Първи полети по време на война и мир.
Най-голямото ми желание е да летя.
Роден съм през 1897 г. в Ампфинг край Мюлдорф, онова историческо място, което някога е изиграло важна роля в германската история. Още на две години съм се преместил с родителите си в Мюнхен, където по-късно посещавах начално и средно училище. Тогава дори не съм подозирал, че един ден ще стана пилот. Цивилната ми кариера започна в една железария в Кемптен, където се обучавах за търговец, и може би целият ми живот щеше да мине между стола и пишещата машина, ако не беше настъпила Първата световна война.
Бях точно на седемнайсет, когато войната започна. В онези дни през цялата страна премина вълна от въодушевление. Нищо чудно, че то обхвана и мен и ме изпълни с желанието да стана войник. Баща ми, разбира се, не споделяше този ентусиазъм. По неговия внимателен начин той се опита да ме отклони от намерението ми, но в младежкото си безразсъдство аз не се отказвах, докато накрая той даде съгласието си да се запиша като доброволец в пехотата в Кемптен. Но там не ме приеха. Още не бях достигнал задължителния минимум за ръст, освен това решиха, че гърбът ми не би издържал да бъде натоварен с тежката войнишка раница. Най-добронамерено ме посъветваха да порасна още малко и същевременно се опитаха да ме успокоят с уверението, че войната ще продължи по-дълго и ще имам достатъчно време да предоставя силите си в служба на отечеството. Тази новина беше за мен голямо разочарование и аз се върнах истински натъжен към търговското си обучение.
Все още обаче не се отказвах. Пилотите не носят войнишки раници, си мислех. Така през септември 1915 г. отново опитах късмета си. За по-сигурно се обърнах директно към най-висшата инстанция - писах до германския канцлер и го помолих да ми съдейства да ме вземат в отделението за летци резервисти в Шлайсхайм. Отговор от канцлера не получих, но от Шлайсхайм дойде следното писмо: "Вашата молба до Негово величество германския кайзер беше препратена към нас. За съжаление обаче, понастоящем нуждите са напълно покрити, така че в момента не можем да Ви назначим. При необходимост ще се свържем с Вас".
Това е първият документ, свързан с кариерата ми на пилот, който пазя до днес. Мина обаче доста време, преди желанието ми да се осъществи. Четири седмици чаках отговор, докато търпението ми не се изчерпа и отново писах до кайзера с молба да ме вземат във военноморската авиация. От секретаря на Военноморския флот в Берлин получих отговор, че молбата ми е била предадена и мога веднага да отида във Вилхелмсхафен. Два дни по-късно от Шлайсхайм дойде новината, че ще бъда приет в отделението за летци резервисти. Не ми беше трудно да избера. Опаковах нещата си и на 25 ноември 1915 г. се записах в Шлайсхайм. След двумесечното обучение за новобранци бях изпратен на фронта в баварския авиационен отряд 1B. Другарите ме посрещнаха сърдечно. Когато обаче забелязаха мъха по брадичката ми, се усъмниха дали са извадили късмет с мен. Според тях аз бях от последните резерви. "Щом вече идват хора като вас и ако това са резервите, с които родината ни разполага, значи войната няма да продължи още дълго!", каза един от тях. Подобни изказвания, естествено, ме притесняваха, затова в началото доброволно се записах да работя в канцеларията."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
