"Денят отивал към своя край и наближавало времето да се върне джинът. Принц Шердил вдигнал сабята си, събрал смелост и отсякъл главата на девойката, после я сложил в кошницата, която закачил на предишното ѝ място, и се скрил в стаята до спалнята.
Не след дълго джинът се прибрал. Той долепил главата на принцесата до шията ѝ и когато тя оживяла, изревал сърдито:
– Тук ми мирише на човек. Кой е дошъл в двореца ми без мое
позволение?
Принцесата избухнала в сълзи:
– Откъде да знам? Всяка сутрин, преди да тръгнеш, ти отсичаш
главата ми. Даже да те убият в някой далечен край, аз няма да разбера.
– Ама че си глупава! - възкликнал джинът.
– Не знаеш ли, че аз нямам страх от никого? Само един човек може да ме убие - принц Шердил, - и то само ако разбере къде е скрита душата ми. Той
обаче никога не може да я намери. Далеч, далеч оттук, чак в края на хоризонта, има пустиня, насред която расте дърво. То се пази от един див кон и едно свирепо куче, които винаги са гладни, защото пред кучето е оставен наръч сено, а пред коня - купчина кости. Човек трябва да успее да мине покрай тях и да се покатери на дървото. На един от клоните му е закачена златна клетка, в която има скорец. Ако убие скореца, от него ще излети пчела, в която е скрита моята душа. Ако пчелата умре, ще умра и аз.
– Да, сега виждам, че няма от какво да се страхуваш - казала принцесата, - защото никой не може да мине покрай коня и кучето.
На джина много му се спяло и като се проснал на леглото, промърморил в полусън:
– Може да мине, ако се сети да сложи сеното пред коня, а костите пред кучето, за да се нахранят, но за да го направи, трябва да
има лъвско сърце.
Принц Шердил чул всичко от съседната стая. Без да се колебае, той тръгнал да открие душата на джина. Успял да стигне благополучно до дървото, преодолял всички опасности и убил пчелата.
Когато се върнал в мраморния дворец, джинът вече бил мъртъв. Принц Шердил се оженил за принцесата и останал да живее с нея в двореца. Веднъж, след като се изкъпала в реката, принцесата излязла на брега и започнала да реши прекрасната си златиста коса. Като приключила, тя видяла, че на гребена са останали няколко косъма. Младата жена толкова се гордеела с косата си, че ѝ дожаляло да ги изхвърли като нещо ненужно, затова направила кутийка от листа, сложила космите в нея и я пуснала в реката. Кутийката дълго се носила по течението, докато не стигнала във владенията на един раджа, чийто син тъкмо плавал с лодка по реката. Той извадил кутийката и като видял златистите косми, веднага се влюбил в неизвестната красавица, от чиято глава били паднали. Синът на раджата извикал главния си кормчия и му наредил да намери тази хубавица. Кормчията обаче му казал, че за тази работа може да помогне само една много умна и хитра старица. По заповед на сина на раджата тя била повикана при него. Явила се старата жена и като чула какво иска, казала на кормчията да плава нагоре срещу течението. Отишла тя до мраморния дворец, седнала пред портите и зачакала. Когато принцесата излязла, старицата се представила за нейна далечна роднина.
– Дойдох да ти погостувам и да видя как си - казала тя.
Принцесата я приела радушно и старицата заживяла в двореца, като не се отделяла от младата жена. Скоро принцесата започнала да ѝ се доверява за всичко. Тогава хитрата старица взела да ѝ шепне, че тя трябва по-добре да се грижи за съпруга си, за да го предпази от беди. Младата невеста ѝ повярвала и по неин съвет решила да разбере от какво най-много трябва да се страхува Шердил.
Една вечер тя казала на принца:
– Скъпи съпруже, ти често отсъстваш от дома ни. Страх ме е, че докато те няма, може да ти се случи нещо лошо и тогава аз ще умра от мъка.
– О, любима - отговорил Шердил, – не се тревожи. Виждаш, че винаги нося сабята си, която ме пази. Може да умра само ако тя загуби магическите си способности. Докато сабята е с мен, никой и нищо не може да ме погуби.
Като научила тази тайна, принцесата взела още повече да се притеснява за съпруга си да не би сабята му да се счупи. На следващия ден по съвет на старата жена тя тайно подменила сабята му с друга, а неговата скрила в двореца. Принцът не забелязал нищо и отишъл на лов. Старицата само това и чакала. Когато следобед принцесата легнала да поспи, тя намерила сабята и я хвърлила в огнището. Сребърната ръкохватка се стопила, острието потъмняло и принц Шердил умрял на мига. Още същия ден старата жена поканила принцесата да поплават с лодка по реката. Щом младата невеста седнала в лодката, хитрата старица наредила на гребците да се върнат бързо в тяхната страна. Принцесата разбрала, че е била измамена, и избухнала в сълзи, но не можела да направи нищо. Старата жена я завела при сина на раджата и той предложил на златокосата красавица да се омъжи за него.
– Половин година ще оплаквам принц Шердил - отговорила тя, – а след това ще видим какво ще стане.
Синът на раджата решил да изчака. С разрешение на баща си той построил за нея дворец. Принцесата заживяла затворена в него със старицата, която ѝ прислужвала. Ден и нощ тя тъгувала за съпруга си, но криела болката си от чужди очи и никой не чувал как оплаквала злощастната си съдба. В това време ечемичените стръкове, които отглеждали приятелите на принц Шердил, изведнъж увехнали. Тримата му другари разбрали, че е време да му се притекат на помощ. Те събрали голяма армия и заедно поели на път. Недалеч от мраморния дворец се натъкнали на тялото на Шердил. Принцът бил мъртъв, а сабята му лежала до него, цяла и невредима. Мелничарят, ковачът и дърводелецът разбрали, че тя е била подменена. Те отнесли тялото на принц Шердил в двореца и започнали да търсят неговата сабя. Намерили я с потъмняло острие и без ръкохватка в угасналото огнище. Ковачът веднага се заел да я поправи. Той изковал нова ръкохватка, закалил и полирал острието, после го заточил и сабята станала като нова. Принц Шердил веднага оживял и потърсил обичната си невеста. Като открил, че тя е изчезнала, много се натъжил. Замислили се другарите му как да му помогнат. Те поели в различни посоки да търсят неговата любима."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
