"АРИ
Направена съм от бетон. Тялото ми е издялано от каменен блок, не мога да помръдна и мускулче. Само това знам. Не мога да помръдна. Не си знам името. Не знам къде съм. Не знам защо не виждам и не чувам, защо всичките ми сетива са били отбой.А после... входяща информация. Уви, смътна, все едно падаш и нямаш представа къде е горе и долу или те залива силна струя вода и не знаеш дали е студена, или гореща-така и аз сега не съм сигурна дали чувам, виждам, или го усещам с кожата си. Знам само, че долавям нещо, което не съм усещала преди, затова чакам с нетърпение да видя какво ще стане после.
– Моля ви, мадам, само ми върнете унистъклото. Ще го настроя дистанционно към Подбора оттук. С малко късмет ще хвана послед-ните няколко тура, а това би...
Глас на млад мъж. Давам си сметка, че разбирам какво казва, но не и какво има предвид. Долавям и отчаянието в гласа му и пулсът ми се ускорява.
– Нима не разбирате колко е важно това?
– Нима не разбираш колко е важно това, Аврора? - Гласът е на майка ми. Тя стои зад мен и ме е прегърнала с ръка през раменете. – То ще промени всичко.
Стоим пред прозорец, а от другата страна на дебелото стъкло се вият облаци и смог. Облягам чело на него, поглеждам надолу и знам къде съм.
Далече под мен се мержелее кална зеленина. Сентръл Парк - одеяло от кафяви кръпки, покриви на импровизирани, стъкмени от подръчни материали гета, малките градинки, разорани от жителите им, и кафеникаво - сивата вода отстрани.
Намираме се на Западна осемдесет и девета улица, в централата на "Ад Астра" - компанията, в която работят родителите ми.
Предстои изстрелването на нова експедиция: "Октавия" III. Родителите ми искаха ние да разберем защо отиват. Защо ще трябва да изтърпим една година в пансион, разделени от приятелите ни. Горе-долу два месеца, преди да съобщят на мама, че тя няма да участва в експедицията.
Преди татко да ѝ каже, че тръгва без нея. Изведнъж дърветата в Сентръл Парк започват да растат пред очите ми, покълват като онова вълшебно бобено зърно от приказката. За броени секунди стават високи като небостъргачите наоколо.
Лиани се протягат към нашата сграда и се увиват около нея, сякаш превърташ запис напред. Стягат я в прегръдката си като питон, мазилката се пука, фин прах се сипе от тавана. Сини парченца падат от небето като сняг. Само че тази част от спомена никога не се е случвала и ми причинява болка. Болка, неканена и неприятна поради причини, които не мога да назова. Откъсвам се от него и се оттласквам надалеч, препъвайки се към будния свят.
Към светлината.
Светлината е ярка, а момчето още говори. Връщам се в затвора на тялото си и вече знам как се казвам. Аз съм Аврора Дзие-Лин О’Мали. Не, чакай. Аз съм Ари О’Мали. Така е по-добре. Това съм аз. И определено имам тяло. Което също е добре. Все пак е някакъв напредък. Вкусът и обонянието ми са се върнали. За жалост. Защото вкусът в устата ми е като на две същества, които са пропълзели вътре, сражавали са се на живот и смърт, умрели са и са се разложили.
Прозвучава женски глас, малко по-отдалече.
– Сестра ти скоро ще дойде. Прояви малко търпение.
Отново момчето:
– Скарлет идва? Съзидателят да ме тръшне, свършила ли е вече церемонията по дипломирането? Още колко ще трябва да чакам?
Още колко ще трябва да чакам? Говоря си по видеочат с татко и този въпрос кръжи неуморно в главата ми. Забавянето ме влудява, налага се да търпя две минути, докато думите ми пропълзят до него на Октавия, и още толкова, докато неговите отскочат към мен. Но пък Патрис седи до татко, а не виждам друга причина за това, освен че е решила да ми съобщи новината лично. Новината, че почти двугодишното чакане най-после ще приключи. И че целият ми труд най-сетне ще се отплати, защото са ме одобрили за третата мисия до Октавия.
Днес навършвам седемнайсет и не се сещам за по-добър подарък във вселената. Патрис обаче си мълчи, а татко дърдори за други неща и се хили, сякаш току-що е спечелил от лотарията. Палатката му я няма и двамата седят пред истинска стена с истински прозорец и всичко останало значи колонията бележи сериозен напредък. Татко държи в скута си едно от шимпанзетата, с които работи като част от биопрограмата на Октавия.
Когато със сестра ми сгафим нещо, той нарича шимпанзетата любимите си деца, за да ни дразни.
– Новото ми семейство се справя много добре - смее се той и гали животното. – Но нямам търпение поне едно от момичетата ми да се появи тук лично.
– Скоро ли ще стане? - питам аз, неспособна да сдържам повече въпроса.
Пъшкам вътрешно и облягам глава назад, за да изтърпя четириминутното закъснение. Поглеждам към екрана и сърцето ми се свива."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
