"Късните следобеди винаги са непоносимо горещи, но поне в конюшнята е тихо и компания ми прави само другият коняр.Това е последното място, където биха ме потърсили. Обръщам сеното с вилата, а по потните ми ръце полепват сламки и мръсотия. Скоро жегата ще стане още по-задушлива, но съм свикнал с нея.
Турнирът на Уоруик започва по тъмно и сега при конете сме само аз и Тайко. По-късно конюшнята ще се изпълни с гръмогласните пазарлъци на мъжете за оръжията под наем в дъното на пътеката. Когато се разлеят първите питиета и стадионът се напълни с жадни за шоу хора, шумът става направо оглушителен. В момента обаче стадионът е празен и конюшните се нуждаят от добро почистване.
Времената, в които живеех в лукса на "Айрън Роуз" и бях командир на Кралската гвардия, са само далечен спомен. Тайко припява нещо толкова тихо под носа си, че дишането на конете заглушава мелодията. Дребничък е за възрастта си и кльощавата му фигура го кара да изглежда по-скоро на дванайсет, отколкото на петнайсет години, но това не му пречи да е бърз и сръчен. Тъмноруси кичури коса се спускат до брадичката му, хвърляйки сянка върху сините му очи. Тайко също харесва тази част на деня, но по съвсем различни причини.
Подпийналите мъже често си търсят забавление след турнира. Чувал съм да предлагат заплащане на Уоруик в замяна на компанията на Тайко. Виждал съм Уоруик да обмисля предложението им. Момчето се е научило да не се набива на очи.
През последните няколко седмици го научих и да се отбранява.
– Колко ти останаха? - провиквам се.
– Три - отвръща той и прокарва ръка по челото си. – Ама че е горещо.
Хвърлям поглед през прозореца на конюшнята. След няколко часа ще се мръкне.
– Аз ще ги поема. Ти тръгвай към "Ръмжащото куче". Джоди каза, че тази седмица ще сервира раци от Силвърмуун.
Тайко излиза от отделението, което почиства.
– Хоук*, таверната на Джоди е в другия край на града.
Хоук. Изминаха три месеца, а все още не съм свикнал с името. Отмятам влажната коса от челото си и се усмихвам.
– Тогава по-добре побързай. Задушените раци вървят по медна монета на парче.
Той въздиша тежко, но само миг по-късно дочувам стъпките му по прашната пътека.
– Щом победя, ще поръчам цяла дузина.
Няма да победи. Дори с преднината, която му дадох. Но трябва да призная, че става все по-пъргав. Когато за пръв път дойдох тук, още се възстановявах от последната си битка с Лилит. Всяка нощ ме измъчваха кошмари. Почистването на конюшните и оръжията изцеждаше силите ми докрай. След като раните ми заздравяха обаче, монотонността на тукашния живот започна да ме отегчава. Липсваха ми физическите изпитания, на които ме подлагаше Кралската гвардия. Няколкото часа с вилата и парцала не можеха да се сравняват с непрестанните тренировки и дуели със саби. Започнах да ставам, преди да се е съмнало, и да правя обиколки на града в сутрешния сумрак или пък да изкачвам покривните подпори на стадиона. Не знам колко дълго ме е преследвал Тайко, но по онова време още се страхувах да не ме открият.
Извади късмет, че не бях въоръжен. А може би късметлията бях аз. Уменията ми със сабята определено биха привлекли нежелано внимание. Понякога се дуелирам с Тайко, но винаги използвам тренировъчните оръжия и гледам да прилагам възможно най-елементарни движения.
Навън изскърцват колелата на каруца и се чува тропот на копита."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
