Грешното възпитание на Камерън Пост

Смелостта да живееш според собствените си правила!

Родителите на Камерън Пост загиват при злополука. Странно, но първото ѝ усещане е облекчение. Облекчение, че никога няма да разберат как часове по-рано тя е целунала момиче... Това усещане обаче не продължава дълго. На Кам съвсем скоро ѝ се налага да заживее с консервативната си леля Рут. Животът ѝ предстои да бъде различен. Да оцелееш в Майлс Сити, щата Монтана, означава да се слееш с тълпата и да не се натрапваш с поведението си. Кам става специалист и в двете.

В градчето се появява Коули Тейлър. Красивата шофьорка на пикап и образцова дъщеря има и образцово гадже. С Кам обаче завързват неочаквано и силно приятелство. Приятелство, което подсказва и за нещо... неподозирано. Но щом отношенията им са напът да прераснат в нещо друго, целомъдрената леля Рут се намесва, за да вкара племенницата си в правия път. Кам ще се опита да разбере истинската си същност - макар и да не е съвсем наясно каква е тя.

"Грешното възпитание на Камерън Пост" е потресаващ и незабравим литературен дебют за начина да откриеш себе си и да събереш смелостта да живееш според собствените си правила.

"Лятото на 1989 година

Следобеда, когато родителите ми умряха, с Айрин Клаусън крадяхме по магазините. Предишния ден мама и татко тръгнаха за ежегодното си летуване на палатка край езерото Куейк, а баба Пост дойде от Билингс, за да ме наглежда. Съвсем лесно я склоних Айрин да остане да спи у нас.
– Горещо е и надали ще правите щуротии, Камерън - предположи баба веднага щом се съгласи.
– Все ще намерим начин ние, момичетата, да си изкараме славно.
От дни температурата в Майлс Сити не спадаше под трийсет и пет, а бе едва краят на юни. Наистина бе прекалено горещо дори за Източна Монтана. Появеше ли се лек бриз, все едно гигантски сешоар духаше над града, вдигаше вихрушки прах във въздуха и бели пухчета се издигаха на фона на ширналото се синьо небе. С Айрин ги наричахме "летен сняг" и понякога обръщахме лица нагоре, отваряхме уста и се опитвахме да ги хванем с език. Таванът на къщата ни на Уибо Стрийт бе превърнат в моя спалня. Имаше различни чупки и скосявания и беше дяволски напечено през лятото. Разполагах с малък вентилатор на прозореца, но той по-скоро вкарваше топъл въздух и прах; само от време на време - рано сутрин - до горе достигаше ароматът на прясно окосена трева.

Близо до отстоящия на стотина километра град Бродъс родителите на Айрин притежаваха голямо ранчо за добитък. Дотам се стигаше за около час и половина по път МТ-59, но в имота поне се дишаше по-леко. Оставах ли да спя у Айрин, сутрин носът ми беше студен на пипане. Бизнесът на господин Клаусън вървеше от добре по-добре. Имаха хладилник със специално отделение за непрекъснато производство на лед. Ние редовно счуквахме бучки, за да ги прибавяме към портокаловия сок, смесен с джинджифилова бира. Пиехме го в "часа за коктейли", както го наричахме. Бях намерила решение как да се справяме с липсата на климатици в нашата къща. Айрин и аз мокрехме нощниците си под крана със студена вода в банята, изцеждахме ги, пак ги мокрехме със студена вода и чак тогава ги нахлузвахме. Неизбежно потрепервахме, защото бе все едно да лепнеш пласт ледена кожа на гърба си, преди да си легнеш. През нощта те изсъхваха от горещия въздух, а от праха леко се втвърдяваха и приличаха на колосани, точно като яките на татковите официални ризи, за които баба се грижеше.

През онзи ден още в седем сутринта беше поне двайсет и пет градуса; по потните ни чела бяха залепнали кичури коса, по зачервените ни лица имаше следи от гънките на възглавниците, а очите ни бяха гурелясали. Баба Пост ни разреши да закусим с остатъците от пая с фъстъчено масло, а тя седна да реди пасианс, като от време на време хвърляше поглед през очилата си с голям диоптър към повторението на "Пери Мейсън". Звукът гърмеше с пълна сила. Баба Пост обожаваше детективски сериали. Малко преди единайсет ни откара до езерото Сканлан с нейния стар шевролет "Бел Еър". Обикновено ходех на тренировката по плуване с колело, но Айрин бе оставила своето вкъщи. Отворихме прозорците на колата, ала вътре продължаваше да е задушно. Когато мама или майката на Айрин ни возеха, двете играехме на задната седалка видеоигри, но в шевролета и с баба за шофьор се държахме изискано и не откъсвахме очи от косата ѝ, наскоро студено накъдрена и боядисана в черно. Пътуването отне минута и половина по Главната улица (заедно със знака "Стоп" и двата червени светофара). Минахме край минимаркета на Кип, където продаваха сладолед в кутии и във фунийки; край погребалните бюра, разположени по диагонал на кръстовището; през подлеза под ж.п. линиите; край банката, където ни даваха дъвчащи бонбони, докато родителите ни осребряваха чековете си за заплата; край библиотеката, киносалона, няколкото бара и парка. Все места, типични за малки градчета, но на нас ни бяха познати и мили.

– Да се върнете вкъщи веднага щом свършите - изкомандва баба, когато спря пред къпалнята.
– Не искам да се мотаете след тренировката. Ще срежа диня и за обяд ще я хапнем със соленки и чедър.
Натисна клаксона за сбогуване и потегли към магазина на Бен Франклин, където възнамеряваше да купи още чилета за безкрайните си плетива. Помня звука от натискането на клаксона - та-та-таа, - защото за последен път я видях в подобно приповдигнато настроение.
– Баба ти е луда! - обяви Айрин и завъртя театрално тъмнокафявите си очи.
– Защо да е луда? - попитах аз, но не дочаках отговора ѝ.
– Нямаше нищо против нея, когато ти сервира пай за закуска. Даже - две парчета.
– Това не значи, че не е откачалка - тросна се Айрин, дръпна края на метнатия на раменете ми пешкир, плесна ме с него по дупето и го остави да падне на земята.
– Две парчета - повторих и се наведох да вдигна кърпата.
– Все се уреждаш с допълнително.
Айрин се засмя.
– Луда е, напълно луда! – припевно заяви тя, докато отстъпваше, за да не я плесна аз с пешкира.
Такива бяха взаимоотношенията ни: или най-добри приятелки, или смъртни врагове. Не съществуваше междинно положение. Догонвахме се по високи оценки от първи до шести клас. По физическо нея я биваше повече на лицевите опори и при скок на дължина, но аз бях по-добра при коремните преси и бягането на сто метра. Тя беше страхотна по правопис, но аз винаги печелех изложенията за научни разработки.

Веднъж Айрин ме предизвика да скоча от стария мост при ж.п. гарата. Направих го и си сцепих главата в двигателя на кола, потънала в черните кални води на реката. Направиха ми четиринайсет шева - от големите. Аз пък я предизвиках да отреже с трион знака за излизане на път с предимство на Стревъл Стрийт - един от последните знаци на дървен прът в града. После го остави да стои у нас, защото нямаше начин да го занесе до ранчото.
– Баба просто е стара - обясних аз.
През това време спусках препасаната на талията си хавлия към ходилата, за да я освободя и използвам като камшик, с който да я ударя, но Айрин се досети. Отскочи назад, за да се отдалечи от мен, но се блъсна в хлапе с предпазни очила на лицето, чийто урок по плуване току-що бе приключил.
– Извинявай - промърмори тя, без да поглежда нито хлапето, от което още капеше вода, нито майка му.
– Момичета, редно е да внимавате и да пазите малките - наставнически ми заговори майката, защото бях по-близо до нея, пък и все на мен се падаше да слушам назидателните лекции, станеше ли въпрос за лудориите ни с Айрин. Майката стисна ръката на мокрото си отроче сякаш е сериозно пострадало.
– Пък и не бива да играете на паркинга!
Отдалечи се с бързи крачки, а малкият едва я догонваше.
Метнах хавлията на раменете си и Айрин се приближи. Загледахме се как майката помага на хлапето да влезе във вана.
– Гадна е - обяви Айрин.
– Я изтичай и се престори, че те блъска с колата, когато тръгне на заден.
– Предизвикваш ли ме? - попитах и за пръв път тя замълча.

Вярно, казах го, но думите още не бяха заглъхнали и аз се смутих. Не знаех как да продължа. И двете добре помнехме какво направихме предишния ден, веднага щом родителите ми поеха към езерото Куейк. Случилото се витаеше във въздуха между нас, но и тя, и аз се въздържахме от коментар. Айрин ме предизвика да я целуна. Бяхме в ранчото, при сеното в плевнята, потни, след като помагахме на господин Клаусън да поправя огради, и сега си деляхме бутилка джинджифилова бира. Състезавахме се коя е по-добра във всякакви налудничави начинания. Оказа се, че Айрин плюе по-далеч от мен, но пък аз успях да се задържа в челна стойка близо четиресет и пет секунди. Тениската ми се свлече и покри лицето и раменете ми. Синджирът с висулка във формата на сърце и с гравираните ни инициали се мотаеше пред очите ми. Айрин носеше същия. Евтиният метал оставяше по вратовете ни зелени ивици, но загарът почти ги прикриваше.
Щях да издържа и по-дълго в челна стойка, ако Айрин не ме бе сръгала силно по пъпа.
– Не е честно! - сопнах се, преди да се стоваря отгоре ѝ.
– Под банския си бяла като тесто - засмя се тя.
Главата ѝ бе съвсем близо до моята, а зейналата ѝ уста просто молеше да я натъпча със слама, което и направих.
В продължение на трийсет секунди Айрин не спря да кашля и да плюе; падаше си по драматичните жестове. Наложи се да извади няколко сламки от шините си. След това седна и делово нареди:
– Я ми покажи пак разликата!
– Защо? - попитах, независимо че вече отмествах тениската си, за да се види бялата ивица от презрамките на банския между шията и рамото ми.
– Все едно е презрамка на сутиен.
– Бавно прокара пръст по бялата черта, от което ръцете и краката ми настръхнаха. Айрин ме погледна и се ухили.
– Ще започнеш ли да носиш сутиен от тази учебна година?
– Вероятно - отвърнах, макар току-що да се бе уверила лично колко малко ми е нужен.
– А ти?
– Да. Все пак влизаме в прогимназията.
– На вратата едва ли ще ни проверяват дали сме със сутиен, или не - отбелязах аз.

Хареса ми усещането, което допирът на пръста ѝ предизвика, но не бях сигурна какво означава. Грабнах нов наръч слама и този път го натиках в предницата на лилавата ѝ тениска. Тя изпищя и се опита да ми отмъсти, ала след минути се отказа. Доста изпотени, двете се облегнахме на стената и започнахме да си подаваме вече стоплилата се джинджифилова бира.
– Редно е да се държим като по-големи - обади се Айрин.
– Ще бъдем в прогимназията.
– Защо постоянно го повтаряш?
– Защото и двете ще станем на тринайсет. Ще си тийнейджърка, а дори не знаеш как да се целуваш - промърмори тя, изхили се и отпи от бутилката, при което по брадичката ѝ потекоха мехурчета.
– Нито пък ти - обърнах ѝ внимание аз.
– А и с кого ще се целуваш?
Тя ме погледна втренчено. Лицата ни бяха съвсем близо едно до друго.
– Да се обзаложим, че няма да ме целунеш - промълви тя, без да откъсва очи от моите.
– Предизвикваш ли ме?
Тя кимна.

И аз го направих, преди да кажем каквото и да било още по въпроса и преди майката на Айрин да ни извика да се измием, за да вечеряме. Устните ѝ бяха солени, с вкус на джинджифилова бира. Главата ми леко се замая. Ако всичко бе приключило с тази единствена целувка, щях да го приема като предизвикателство, каквито непрекъснато си отправяхме. Но след целувката се облегнахме отново на стената. И тогава Айрин ме целуна. Не я бях предизвикала, но бях доволна, че го направи. А после майка ѝ ни извика за вечеря. Двете определено се смущавахме една от друга - и докато се миехме на дълбоката мивка пред задната веранда, и докато хапвахме препечени на грил кренвирши, точно каквито ги обичахме (леко загорели и обилно полети с кетчуп), и докато ядяхме ягодовия сладкиш. След вечеря баща ѝ ни откара в Майлс Сити. У нас погледахме малко от "Матлок" с баба. Не ни свъртя, излязохме, прекосихме задния двор по все още мократа от пръскачката трева и се настанихме под каталповото дърво. Белите му цветове бяха нацъфтели и изпълваха горещия въздух с аромата си. Загледахме се как небето се здрачава, обагря се в розово и лилаво и постепенно става мастиленосиньо.
Появиха се първите звезди. Едва тогава Айрин попита:
– Дали ще загазим, ако някой разбере?
– Да - отвърнах веднага, защото, независимо че дотогава никой не ми бе казвал изрично да не целувам момиче, не се и налагаше.
Момичетата се целуваха с момчета - в училище, по телевизията, във филмите; въобще - по цял свят. Момичетата целуваха момчета и всичко друго би било странно. И макар да бях виждала наши връстнички да се държат за ръка или да се разхождат хванати под ръка, а вероятно някои от тях и да се бяха целували една друга, съзнавах, че онова, което направихме в плевнята, беше различно. Нещо по-сериоз­но и подобаващо на възрастните, както бе обявила Айрин. Не бяхме се целунали, за да се упражняваме; не беше така. Поне така ми се струваше. Но нищо от тези мисли не споделих с Айрин. Тя го знаеше не по-зле от мен.
– Бива ни да пазим тайни - обявих накрая.
– Не е нужно да разказваме за случилото се на когото и да било. Айрин мълчеше и в тъмнината не виждах изражението ѝ. Седях и чаках да проговори.
– Добре. Но... - точно отвори уста Айрин и лампата на задната веранда светна, а силуетът на баба Пост се очерта на прага на замрежената врата.
– Време е да влизате, момичета - подкани тя.
– Ще хапнем сладолед преди лягане.
Видяхме я как се прибра в кухнята.
– Но, какво, Айрин? - прошепнах аз, въпреки че баба не би ме чула, дори да беше излязла в задния двор.
Айрин си пое дълбоко въздух. Чух я съвсем ясно.
– Но дали да не го направим пак, Кам?
– Ако внимаваме - кимнах аз.
Въпреки тъмнината наоколо тя навярно видя как поруменях. Пък и нямаше нужда Айрин да го вижда. Тя знаеше. Айрин винаги знаеше всичко."
Из книгата