"Когато съм взимал да чета стихотворенията на
Димчо Дебелянов, винаги една безгранична скръб е връхлитала в душата ми и ми е ставало тежко и болно. И в тези часове на безутешност над мене са зазвучавали кошмарните думи на мъдреца и мъченика Менандър, който е изрекъл: Умира млад този, който е скъп за небето.
И наистина - колко малко живя Димчо Дебелянов! Само двадесет и девет години, шест месеца и четири дни. Но каква безкрайна скръб е изживяна през тия години, какви тежки страдания, несгоди, върли бури, безсъници и тревоги! Тъй както е разказано с трогателна искреност в неговите песни и елегии и в онази единствена в българската поезия, дълбока като бездна и звучаща като симфония от Лудвиг ван Бетовен, поема за разблудната царкиня. Той видя малко радост и много печал. И сред българската Гетсимания и той чакаше да го отмине горчивата чаша. И неговата душа, безутешна и самотна, замръкна като бедната и бледна Ханеле върху безкрайното ледено езеро на световното страдание. И там тя коленичи и зачака нощта да надвисне над нея, да я прибули и да я погуби. И никой не спря при тази душа. Само ангелът Израфел, струните на чието сърце са лира и който има от всички създания на Бога най-сладък глас, както казва Коранът, размаха над самотната душа белите си криле, едва я докосна и пак отлетя, като чайката над Езерото на мъдрия и светъл Стефан Георге.
Защото и Димчо Дебелянов като Едгар Алан По можеше да каже за себе си стиховете от Юлалюм:
И посърна в тоз край омагесан
моят дух под дъха на скръбта,
както жълтите мъртви листа -
и разбрах аз, че бе късна есен,
и нощта на нощите в света,
сред която аз бродех унесен,
запленен навсегда от смъртта...
Тези стихове са съдбата на прокълнатите поети. Тези, които идат да донесат една велика любов, чудни сънища и странни копнения, и които много рано оставят света, за да преминат направо в легендите. Такъв поет беше и Димчо Дебелянов.
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в град Копривщица. Той е най-последното дете на Вельо Динчо Дебелянов и Цана Илиева Койчова. Потомък е на деди абаджии, които са оставили своя занаят и на неговия баща, който не един път е кръстосвал Източна Тракия и Анадола, за да разпродава чешири, гайтани, аби, елеци, минтани, кюркове и др. Бащата на Димчо Дебелянов е имал четири сестри - Мина, Куна, Каритина и Елисавета, и само един брат - Иван. Безгранична любов е свързвала сърцата на двамата братя и те са живели неразделно в родната си къща. Дори и след смъртта на техния баща те са продължили предишния си живот дълги години, без да разделят оставеното наследство. Ала когато тяхната челяд се увеличила, те чрез жребий разделят къщата, преграждат си дворове и заживяват отделно. Но тяхната обич и привързаност си остават същите. Затова те са били дълбоко почитани и обичани от всички свои съграждани и са били показвани за пример. Надарени с нежни сърца и чувствителни души, двамата братя са се отличавали и със своята голяма любознателност и жажда за четене. Те са имали цели сандъци с книги, между които били съчиненията на Петко Славейков, на Христо Ботьов, Фенелоновият Телемах, Илиада на Омира и редица още произведения от знаменити писатели и философи.
Същата любознателност и жажда да чете, е имала и майката на Димчо Дебелянов. И тя е оказала голямо и благотворно влияние върху бъдещия поет. Тя е била чувствителна и нежна жена - качества, които е наследила от майка си - Груда Илиева, потомка от видния род на Хаджи Бодурови. Груда Илиева е била една от най-първите ученички на Неофит Рилски и братовчедка на известния деец от Възраждането д-р Стоян Чомаков. Нейният съпруг, Илия Ибришим Койнов, е бил предприемач по събиране на данъка беглик. Той се е отличавал със своята смелост и решителност. И през ония кървави и мрачни години, когато кърджалии и даалии са кръстосвали България и навред са всявали страх и ужас, той, яхнал своя млад и буен кон, спокойно е обикалял селата и градовете. Той е бил приятел на хайдутите и на борците за народна свобода и открито е изобличавал българските чорбаджии в измяна и подлост, а турците - в тяхната жестокост. И това решава неговата съдба. През една тъмна есенна нощ той е бил отровен в гр. Тетевен, а не дълго време след това съсед турчин подпалва къщата му и тя изгаря до основи. Останала вдовица, без къща и имот, Груда Илиева посвещава живота си на другите. Тя гледа болни, помага на нуждаещите се и като истинска света Елисавета на всички носи утеха и радост. Тя е знаела стотици приказки, легенди и народни песни. Пишела е и е "нижела мъниста от черковнославянско писмо". Особено чуден дар е имала тя да разказва. Този дар тя предава и на дъщеря си, а тя на своя син, който превръща приказките в безсмъртни песни и поеми на сърцето и душата.
На деветгодишна възраст Димчо Дебелянов загубва баща си, който умира на 26 юли 1896 година от скръб след смъртта на единствения си брат. Бащата не оставя почти нищо и над неговия дом завинаги надвисват черните облаци на мизерията и горестта. Тогава грижата за семейството ляга върху плещите на най-големия брат - Иван, чиновник във ведомството на пощите. Иван Дебелянов е бил тогава в Пловдив. И четиридесет дни след смъртта на бащата при него отива цялото семейство, придружено и от Груда Илиева. И отсега нататък за това семейство започва един действително тежък живот. Малката заплата на брата чиновник едва достига за голямото семейство от две сестри, трима братя, майката вдовица и нейната майка - също вдовица. И през тези дни на оскъдица, неволи и черна грижа в душата на най-малкия брат залязват детските блянове, повяхват цветята под хладния дъх на скръбта, с която той цял живот не се раздели.
В Пловдив Димчо Дебелянов завършва четвърто отделение в така нареченото тогава Жълто училище, на Джамбаз тепе, близо до къщата, в която е живял великият поет на Франция - Ламартин. През цялата година той е правел силно впечатление със своята смиреност и мълчаливост. Той не е вземал участие в шумните детски игри и забави, а е стоял далеч и ги е следил с пълно безразличие. Такъв е бил и в родния си град Копривщица. Обичал е да стои в техния двор под разцъфтелите вишни и по цели часове да съзерцава как падат белите цветове на вишните, как се гонят пъстрите пеперуди и как в цялата природа цари такава голяма хубост и божественост. И след това, с насълзени от умиление очи, с душа, изпълнена с магии и тайни, със странни шепоти и копнения, той се е връщал в малката къща и все така мълчалив и затворен в себе си лягал е на твърдия одър и е заспивал."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
