"Амелия Личева - Самотният жанр
Един от най-популярните жанрове в съвременното писане са репортажите или пътните бележки, в които големи писатели дават не просто воля на страстта си към пътешествията, но
и споделят знания и видяно, за да засвидетелстват любовта си към една или друга страна, към един или друг континент. Пол Теру, Тициано Терцани, Ришард Капушчински са само част от тези автори, които направиха жанра на репортажа търсен, превеждан, популярен. Нещо повече, в съвременната полска литература се оформи цяло поколение писатели, водени от Мариуш Шчигел, които вкарват социалната проблематика и политиката в репортажни истории, за да се възползват максимално от възможностите, които дава съчетаването на факт и фикция в едни сюжети, които са на ръба на литературното. Тези подробности са важни в контекста на наблюдението, че съвременната българска литература не предлага този жанр. Писателите ни не превръщат пътуванията си в поводи за разговори за различни места, народи, нагласи. И докато се питаме защо това е така - липса на любопитство ли е, на смелост ли, или е плод на оня български провинциализъм, от който не можем да излезем и който не ни позволява да говорим за чуждия отвъд стереотипа, - е добре да се обърнем назад, към традицията, и да си припомним, че в българската литература поне в миналото има автори, които са изпробвали този жанр. Те го наричат пътепис, но с днешен поглед ние съвсем спокойно можем да допълним, че това в по-голяма или по-малка степен са и репортажи в смисъла, в който са популярни днес в Европа. Автори на такъв тип бележки са Алеко Константинов, за когото жанрът пътепис е като че ли определящ, и Светослав Минков, когото можем да определим като автор на репортажи. В следващите няколко страници накратко ще се потърсят обясненията защо. Пътеписът е сред жанровете, които илюстрират в какви отношения могат да влязат един литературен и един нелитературен текст. В традиционната си форма пътеписът е нелитературен тип текст, който се стреми относително достоверно да представи сведения за различни страни. Той е нещо като пътен дневник, като записки на очевидец, които имат най-вече познавателен характер. Литературата обаче има потенциала да абсорбира някои нелитературни типове текстове и да ги превръща в литературни. Така е и с пътеписа - в случаите, когато той бъде абсорбиран от някои литературни жанрове като романа (например романът на английския писател Лорънс Стърн "Сантиментално пътешествие из Франция и Италия") или сам се превърне в литературен жанр, както е при Алеко Константинов. В тези случаи той бива натоварен с допълнителни функции - естетически, публицистични и пр. Така пътеписът се преобразява било в история за пътуването, в разказ на "пътуващия човек", било в повествование за въображаеми страни, в алегорически пътешествия.
Характерен за пътеписа е стремежът да ни се представи като "запис" на пътуването такова, каквото то се е случило; като "достижение", което е плод на изключителното зрение на разказвача, на способността му да забелязва и улавя това, което обикновеният поглед не може. Затова гледането и виждането в пътеписа събират и сложно заплитат психологически нагласи и културни кодове. Оттук и акцентът върху гледната точка на наблюдателя, върху опозицията свое-чуждо, върху способността на пътуващия човек да прави видените неща странни, да ги поставя в други перспективи. Следователно разказвачът отказва да е попаднал в следите на каквото и да е предишно знание, той настоява на непосредствеността на изложените впечатления. Или както изтъква самият Алеко Константинов: "Моля да не се забравя ни минута, че в тези пътни бележки аз излагам моите непосредствени лични наблюдения и впечатления, тъй както съм ги възприел в момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от книгите."
Пътеписът разчита много на езика и стила; той активизира употребата на фигури на езика, като в същото време се придържа и към точното описание, към конкретиката. И в тази странна смесица се разкрива същинската му природа. По-подробното щрихиране на жанровото определение е необходимо, защото то до голяма степен онагледява направеното от Алеко Константинов в "До Чикаго и назад". Написан във време, когато българската публика жадува да опознава светове, пътеписът задоволява тези очаквания, при това с непрекъснати паралели - било с българското, за да улесни читателя, било с европейски примери, които също са все пак по-познати. Така един чужд свят бива представен не просто чрез непосредствените описания, но и приближен по силата на аналогията. Говорим тук за пътепис и защото Алеко Константинов набляга много върху забележителностите, порядките, обичаите, без да се задълбочава върху отделни човешки истории и историята на обществото, както прави това Светослав Минков. Диалогът с читателя, който е обикнат похват от Константинов, също допринася за вкарването му в позицията на свидетел, за задълбочаването на достоверността и не на последно място - за удържането на автентичността, все маркери на пътеписното.
Пътят към Америка, за разлика от този към Европа, никога не е бил особено привлекателен за българската литература, но "До Чикаго и назад" остава едно от щастливите изключения, които показват, че младата българска литература има вкус към чуждото, толерантна е, отворена и макар и самата тя с неукрепнала идентичност, си дава сметка, че другостта трябва да бъде удържана именно в различието си. За разлика от "До Чикаго и назад", "Другата Америка", макар и да говори за реално пътуване, оставя усещането за реконструиране на нещо, което е във въображението, за даване воля на паметта, която по странен начин трансформира и деформира. Пътуването при Светослав Минков е като че ли траектория на прашинките, полепнали по паметта, то е "странна самоизмама" и точно това отдалечава текста от пътеписното и го сближава с репортажа, разбиран като странна микстура между факт и фикция, между факт и красота, ако цитираме Мариуш Шчигел. Истината тук в много голяма степен е разказана в съответствие с литературните принципи. Затова и при Светослав Минков могат да бъдат възстановени образи на градове и улици, но надделяват разсъжденията за политическото устройство, колонизаторската политика, съдбата на черните, както и множество конкретни човешки истории, които протичат по улиците на някой град, на който акостира корабът, но всъщност може да са се случили навсякъде. Нещо повече, Минков също има опити да успореди с Европа и европейския начин на живот, но той остава като че ли по-коректен към чуждото, по-опиянен от него. Да не говорим, че негов обект не е Северна Америка, не е светът на парите и автоматите, а Америка на испанците с вкуса към авантюризъм, трагика и дори фанатизъм. Затова и Америка на Минков е колкото видяната, толкова и усетената през книгите, през легендите. Като цяло обаче заради заряда на политически коментари и общочовешки разсъждения "Другата Америка" звучи като написана днес и като достойно вписваща се в линията на големите писатели, майстори на жанра на репортажа. Без излишен патриотизъм можем да кажем, че и ние имаме първопроходници в този жанр, макар и той след това да е останал непродължен. Но съдбата на Светослав Минков е такава - той в много отношения е първи и последен в българската литература."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
