Стивън Хокинг
Моята кратка история

Стивън Хокинг : Моята кратка история Времетраене: 0:54 мин. Кратка история на времето Стивън Хокинг Времетраене: 0:35 мин. По-кратка история на времето Стивън Хокинг, Ленард Млодинов Времетраене: 0:50 мин. Кратки отговори на големите въпроси Стивън Хокинг Времетраене: 1:03 мин. Черни дупки и бебета вселени и други есета Стивън Хокинг Времетраене: 1:18 мин. Произходът на почти всичко Стивън Хокинг, Греъм Лоутън Времетраене: 1:08 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Вива Фрида Жерар дьо Кортанс Времетраене: 1:14 мин. Как да инвестирам, като нищо не разбирам Димитър Ангелов Времетраене: 1:19 мин. Забравената дъщеря Джоана Гудман Времетраене: 1:15 мин. Изповед Йорданка Христова Времетраене: 1:44 мин. Нейротренажор - упражнения за развитие на мозъка Времетраене: 1:26 мин. Да преживееш XXI век: Чомски и Мухика Саул Алвидрес Времетраене: 1:30 мин. Стефан Мавродиев. Играещият човек Homo ludens. Биография Огнян Панов, Стефан Мавродиев Времетраене: 1:09 мин. Албум за обич с баба Диана Стоева Времетраене: 1:00 мин. Далече от Луизиана Лус Габас Времетраене: 1:13 мин. Приключенията на Съни Поля Георгиева Времетраене: 1:13 мин.

Прозорец към личния космос на Стивън Хокинг... Стивън Хокинг смая света с поредица бестселъри, изследващи загадките на вселената. Сега за първи път може би най-блестящият космолог на нашето време обръща взора си навътре за един разбулващ поглед към собствения си живот и интелектуална еволюция.

"Моята кратка история" описва невероятното пътуване на Стивън Хокинг от детството му в следвоенния Лондон до международното признание и известност. Богато илюстриран с редки снимки, този стегнат, духовит и искрен разказ представя на читателите един Хокинг, какъвто рядко сме зървали в предишните книги: любознателното момче, чиито съученици го кръстили Айнщайн, шегаджията, който веднъж се хванал на бас с колега за съществуването на една конкретна черна дупка, и младия съпруг и баща, мъчещ се да се закрепи стабилно в света на физиката и космологията.

С характерното си смирение и хумор Хокинг споделя откровено за предизвикателствата, с които се е сблъскал, след като бил диагностициран с АЛС на двайсет и една. Проследява развитието си като мислител, обяснява как перспективата за ранна смърт го е тласкала напред през множество научни пробиви и говори за раждането на своя шедьовър "Кратка история на времето" - една от книгите икони на двадесети век.

"ДЕТСТВО

Баща ми, Франк, произлизаше от род на земеделски арендатори от Йоркшир, Англия. Неговият­ дядо - моят прадядо Джон Хокинг - бил богат земеделец, но купил прекалено много ферми и банкрутирал по време на аграрната депресия в началото на двадесети век. Синът му Робърт - моят дядо - се опитал да помогне на баща си, но самият той също банкрутирал. За щастие жената на Робърт имала къща в Бороубридж, в която водела училище, и това им носело малки приходи. Така те съумели да пратят сина си в Оксфорд да учи медицина.

Баща ми спечелил множество стипендии и награди, което му позволило да праща пари на родителите си. После се заел да изследва тропическата медицина и като част от тези изследвания през 1937 г. пътувал до Източна Африка. Когато започнала войната, той прекосил Африка и се спуснал надолу по река Конго, за да хване кораб обратно до Англия, където поискал да се запише доброволец във войската. Казали му обаче, че е по-ценен с медицинските си изследвания.

Майка ми е родена в Дънфърмлин, Шотландия, третото от осем деца на семеен лекар. Най-голямото дете било момиче със синдрома на Даун, което живеело отделно с гледачка, докато не умряло на тринайсетгодишна възраст. Семейството се преместило на юг в Девън, когато майка ми била на дванайсет. Също като семейството на баща ми, и нейното не било заможно. Въпреки това те също успели да пратят майка ми в Оксфорд. След Оксфорд тя сменила няколко работи, включително тази на данъчен инспектор, която не ѝ харесала. Отказала се от нея, за да стане секретарка, и така се запознала с баща ми в първите години на войната.

Роден съм на 8 януари 1942 г., точно триста години след смъртта на Галилей. По мои сметки обаче на същия ден трябва да са се родили още около двеста хиляди деца. Не знам дали някое от тях по-късно се е интересувало от астрономия.

Роден съм в Оксфорд, макар че родителите ми живеели в Лондон. Това е защото през Втората световна война имало споразумение с немците да не бомбардират Оксфорд и Кеймбридж, в замяна на което британците нямало да бомбардират Хайделберг и Гьотинген. Жалко, че тази цивилизована договорка не е могла да се разпростре върху повече градове.

Ние живеехме в Хайгейт, в северната част на Лондон. Сестра ми Мери се е родила година и половина след мен и ми казват, че не съм приел с радост появата ѝ. През цялото ни детство между нас имаше някакво напрежение, подхранвано от малката разлика във възрастта ни. Като пораснахме обаче това напрежение изчезна, тъй като поехме по различни пътища. Тя стана лекарка, което зарадва баща ми.

Сестра ми Филипа се роди, когато бях почти на пет и можех да разбера по-добре какво се случва. Помня, че чаках с нетърпение появата ѝ, за да сме трима в игрите. Тя беше много емоционално и схватливо дете и аз винаги съм уважавал преценката и мнението ѝ. Брат ми Едуард бе осиновен доста по-късно, когато бях на четиринайсет, така че почти не присъстваше в детството ми. Той бе много различен от нас тримата, нямаше научни интереси и не бе интелектуалец, което вероятно бе полезно за нас. Беше доста проблемно дете, но човек не можеше да не го харесва. Той умря през 2004 г. и причината така и не бе изяснена съвсем; най-вероятното обяснение е, че се е отровил от изпарения на лепилото, което използвал за ремонт в апартамента си.

Най-ранният ми спомен е как стоя в детските ясли на училището Байрън Хаус в Хайгейт и се скъсвам от рев. Наоколо децата си играеха с чудесни на вид играчки и на мен ми се искаше да се включа. Но бях само на две и половина, за първи път ме оставяха с непознати хора и бях уплашен. Мисля, че родителите ми са били доста изненадани от реакцията ми, защото аз бях първото им дете и те следваха наръчници за отглеждане, в които пишеше, че децата трябва да са готови за установяване на социални контакти на две годинки. Но след онази ужасна сутрин те ме прибраха и не ме пратиха отново в Байрън Хаус още година и половина.

По това време, през и току след войната, Хайгейт беше район, в който живееха множество учени. (В друга страна биха ги наричали интелектуалци, но англичаните никога не са признавали, че имат някакви интелектуалци.) Всички тези родители пращаха децата си в Байрън Хаус, което бе много прогресивно училище за онези времена.

Помня как се оплаках на нашите, че в училище не ме учат на нищо. Учителите в Байрън Хаус не се придържаха към общоприетия тогава подход да набиват знанията в главата ти. Вместо това трябваше да се научиш да четеш, без да осъзнаваш, че те учат. В крайна сметка аз се научих да чета, но чак на доста късната осемгодишна възраст. Сестра ми Филипа беше обучавана по по-традиционни методи и до четиригодишна възраст вече можеше да чете. Но пък тя определено беше по-умна от мен.

Живеехме във висока тясна викторианска къ­ща, която родителите ми бяха купили на безценица по време на войната, когато всички мислели, че бомбите ще сравнят Лондон със земята. Всъщност една ракета Фау-2 падна през няколко къщи от нашата. По това време аз бях излязъл с майка си и сестра си, но баща ми си беше вкъщи. За щастие той не пострада, а и къщата не бе повредена много. Но години наред наблизо на улицата имаше кратер от бомба, където си играехме с моя приятел Хауард, който живееше през три къщи в другата посока. Хауард бе истинско откритие за мен, защото родителите му не бяха интелектуалци като родителите на всички други деца, които познавах. Той ходеше в общинско училище, не в Байрън Хаус, и разбираше от футбол и бокс - спортове, с които на моите родители и през ум не би им минало да се занимават.

Друг мой ранен спомен е как получих първото си влакче. По време на войната играчки не се произвеждаха, или поне не за вътрешния пазар. Но аз изпитвах страстен интерес към моделите на влакчета. Баща ми се опита да ми направи дървено влакче, но това не ме задоволи, защото исках нещо, което да се движи само. Така че той купи на старо влакче с пружина, поправи го с поялник и ми го подари за Коледа, когато бях почти на три. Влакчето не работеше много добре. Но малко след войната баща ми отиде до Америка и когато се върна с „Кралица Мери“, донесе на майка ми найлонови чорапи, каквито не можеха да се намерят по онова време в Британия. На сестра ми Мери донесе кукла, която затваряше очи, когато я сложиш да легне. А на мен донесе американско влакче, със скара отпред и релси във формата на осмица. Още помня въодушевлението си, когато отворих кутията.

Влакчетата с пружина, която трябваше да се навива, бяха хубаво нещо, но това, което наистина исках, бе електрическо влакче. С часове стоях и гледах един модел, изложен в Крауч Енд, недалеч от Хайгейт. Мечтаех си за електрическо влакче. Накрая, когато и двамата ми родители бяха излезли някъде, се възползвах от възможността да изтегля от банката на пощенския клон всичките си извънредно скромни спестявания - пари, които разни хора ми бяха подарявали при специални поводи, като например кръщенето ми. С тях си купих електрическо влакче, но за мое разочарование то също не работеше особено добре. Би трябвало да го върна и да поискам от магазина или производителя да ми го заменят, но в онези дни се смяташе, че е привилегия да си купиш нещо и ако то се окаже дефектно, виновен е единствено лошият ти късмет. Затова платих да ремонтират електромотора на локомотива, но дори след това той пак не работеше много добре.

По-късно, в юношеските си години, правех модели на самолети и кораби. Никога не съм бил особено сръчен в ръцете, но ги правех заедно със съученика си Джон Маккленахан, който бе много по-умел и баща му имаше вкъщи работилница. Целта ми винаги е била да създавам работещи модели, които мога да контролирам. Не ме интересуваше как изглеждат. Мисля, че тъкмо този стремеж ме подтикна да измисля редица много сложни игри с друг мой съученик, Роджър Фърнихо. Сред тях имаше индустриална игра, с фабрики, в които се произвеждаха изделия с различен цвят, пътища и релси, по които те се превозваха, и пазар. Имаше военна игра, която се играеше на дъска с четири хиляди квадратчета, и даже феодална игра, в която всеки играч беше цяла династия, с фамилно дърво. Мисля, че тези игри, както и влакчетата, корабите и самолетите, бяха резултат от стремежа ми да разбера как действат системите и как да ги контролирам. След като започнах докторантурата си, тази нужда бе запълнена от изследванията ми по космология. Ако разбирате как действа вселената, я контролирате, в известен смисъл."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg