"Когато през пролетта на 1947 г. Уилям Б. Уиздъм от Ню Орлиънс предостави на Библиотеката на Харвард Колидж своята забележителна колекция от произведения на Томас Улф, веднага ни стана ясно, че единственият човек, който трябва да напише предговор към тях, е Максуел Е. Пъркинс от издателство "Чарлс Скрибнърс", редактор на първия роман на Улф и свързан с него чрез най-сърдечните връзки на професията и приятелството. Г-н Пъркинс с удоволствие се съгласи и пишеше материала за Улф, когато почина внезапно на 17 юни 1947 г. Макар че към статията трябваше да бъде добавено по-подробно описание на Улф като личност в размер на три хиляди думи, в настоящия си вид тя представлява самостоятелно изложение. Публикуваме я като последното произведение на Максуел Пъркинс и като пример за мемориалните записки за Томас Улф, които смяташе да напише.
Струва ми се, че никъде не може да се намери толкова пълна колекция от авторски произведения и документи, като тази на Томас Улф днес в Библиотеката на Харвард. Когато той почина в онзи тъжен септемврийски ден на 1938 г., белязан от наближаващата война, или малко по-късно, аз научих, че съм изпълнител на неговото завещание и че всъщност, освен ръкописите си, е оставил твърде малко след себе си, както би казал той или както ми се струваше тогава. Мое задължение беше да се разпоредя с тях в полза на неговите наследници и в негова памет, и макар че времената бяха тежки и Улф още не бе получил днешното признание, можех да ги изтъргувам на дребно с помощта на дилъри за повече пари, отколкото щяха да донесат някога по-късно. Аз бях твърдо убеден, че неговото литературно наследство трябва да си остане непокътнато и достъпно за писатели и любители на книгата, и се опитах да го продам като едно цяло. Ала по онова време под надвисналите гръмотевични облаци на войната не можах да намеря подходящ купувач.
После Алин Бърнстейн, на която Улф бе подарил ръкописа на "Погледни към дома, ангеле", го продаде на търг, - за да подпомогне изпадналите си в беда близки, - с уговорката купувачът да го предаде на Харвард. Не след дълго Уилям Б. Уиздъм, който с публикуването на "Ангела" призна гениалността на Улф и винаги твърдо вярваше в него, предложи да купи всичките му ръкописи и документи. Вече беше натрупал забележителна колекция. Кореспонденцията с него ми показа, че мисли като мен: най-важното в случая бе, че тези документи и литературни произведения не бива да се пръснат из четирите посоки на света, а трябва да останат едно цяло. Така че целият този огромен сандък с материали - писма, сметки, документи, тетрадки и ръкописи - замина при него с условието, което изобщо нямаше нужда да поставям, че ще завещае всичко на една единствена институция. Тъй като "Погледни към дома, ангеле" вече беше в Харвард, тъй като Том Улф обичаше читалнята на Харвардската библиотека, където бе прекарвал повечето си време като студент, както сам ми бе казвал, където бе поглъщал жадно стотици книги, мистър Уиздъм дари всичко на Харвард. Там е то и досега.
Макар че бях работил с Томас Улф като редактор на два негови огромни ръкописа "Погледни към дома, ангеле" и "За времето и реката", аз бях удивен в онази пролетна вечер на 1935 г., когато Том, малко прези да замине за Англия, донесе в нашия дом на "Източна 49-та улица" - защото издателство "Скрибнърс" беше затворено в момента - огромния сандък с всичките си литературни произведения. Том, аз и шофьорът на таксито внесохме сандъка вкъщи и го поставихме на пода. А после Том попита шофьора: "Как се казвате?" Той отговори: "Лъки ⃰." "Лъки!", възкликна Том - струва ми се, че беше някакво помариканчено италианско име, - и стисна ръката му. Звучеше като добро предзнаменование. Ние тримата бяхме направили нещо заедно. Заедно бяхме в този момент. Тримата си стиснахме ръцете. Но дни наред огромният сандък препречваше коридора у дома, докато не го преместих в "Скрибнърс".
Първия път, когато чух за Томас Улф, имах някакво лошо предчувствие. Аз, който винаги съм обичал този човек, казвам това. Всяко хубаво нещо в живота върви заедно с някоя беля. Беше 1928 г., когато Маделин Бойд, литературен агент, влезе в кабинета ми. Каза ми за някакви интересни ръкописи, които не ме заинтересуваха особено, но току се прекъсваше, за да вмъкне някоя думи за чудесен роман за млад американец. Няколко пъти я попитах: "Защо не ми го донесеш да го видя, Маделин?", а тя някак си все подминаваше въроса ми. Но накрая ми рече: "Ще ти го донеса, ако обещаеш да го прочетеш целия, до последната дума." Обещах ѝ, но междувременно тя ми каза и други неща, които ме наведоха на мисълта, че Улф е размирен дух и ни очакват размирици. Ръкописът пристигна и аз бях направо завладян от първата сцена, където Оливър Гант (бащата на Юджийн) като малък и братчето му стоят край шосето в Пенсилвания и наблюдават как части от армията на генерал Лий маршируват към Гетисбърг.
Но после следваха деветдесет и няколко страници за живота на Оливър Гант в Нюпорт Нюз, и в Балтимор, и някъде другаде. За всичко това Улф само бе чувал и нямаше как да го свърже с нищо реално, пък и беше много по-слабо написано в сравнение с първия епизод, както и с цялата останала част от книгата. Тогава вниманието ми привлече друго произведение и дадох ръкописа на Уолъс Мейър, като си помислих: "Това е още един многообещаващ роман, от който няма да излезе нищо." И после Мейър ми показа онази чудесна нощна сцена, когато Бен е с докторите и влиза Хорс Хайнс, погребалният агент. Зарязах всичко и започнах да чета отново и всички ние четяхме книгата едновременно, може да се каже, включително и Джон Хол Уийлок и нито за миг не се съмнявахме вече в нейната значимост.
След известна кореспонденция между мен и Улф и между него и Маделин Бойд, - от която научихме как са го пребили почти до смърт на Октомврийския панаир в Германия - осъзнах, че си имаме работа с един Моби Дик ⃰ . Улф пристигна в Ню Йорк и с целия си ръст се облегна на касата на вратата на моя кабинет-кутийка. Когато вдигнах поглед и видях буйната му коса и ведрото му лице, си помислих за Шели, макар че физически бе съвсем различен от него. Беше красив, но косата му бе разрошена, а лицето - ведро и главата непропорционално малка.
Започнахме да работим над книгата и първото, което направихме, за да ѝ придадем завършеност, беше да изрежем онази прекрасна сцена в началото и следващите деветдесет и няколко страници, защото ми се струваше - и той се съгласи с мен - че цялата история трябва да се развива през спомените и усещанията на момчето Юджийн, което е родено в Ашвил. И двамата смятахме, че историята се вмества в рамките на момчешкото съзнание, че това са животът и светът, каквито то ги осъзнава. Когато се беше опитал да се върне към живота на баща си преди Ашвил, без да има истински спомен за случилото се, губеше се реалността и остротата на преживяванията. Но на мен години наред ми тежеше на съвестта това, че бях убедил Том да изреже онази първа сцена с двете момченца край шосето в навечерието на Гетисбърг.
Но какво се случи после? В романа "За времето и реката" той върна същата сцена и я направи още по-ефектна - когато старият Гант умира в болницата в Балтимор и си спомня детството. След това аз вече не се тревожех толкова много, когато предлагах съкращения: започнах да проумавам, че написаното от Улф никога не се губи, че пропуските в една книга се компенсират в някоя от следващите. Един краен пример за това е фактът, че цялата втора половина на "Паяжината и скалата" първоначално е била замислена като заключителния епизод в "За времето и реката". Но повечето, а може би и почти всички, от тези ранни случки в живота на Гант са вмъкнати в "Паяжината и скалата" и "Не можеш да се върнеш у дома".
Вече бях проумял, - а и Том беше написал нещо подобно в предисловието към "Ангела" - че романът му е автобиографичен, но за мен в този смисъл, в който е автобиографичен "Дейвид Копърфийлд" или "Война и мир". Но докато работехме заедно, изведнъж видях, че книгата на много места е автобиографична в буквалния смисъл на думата - че хората, описани там, са неговите близки. Сигурно съм изглеждал разтревожен, Том го забеляза и ми рече: "Но вие не разбирате, г-н Пъркинс. Според мен тези хора са велики и това трябва да им се каже." Беше прав. Беше написал велика книга и човек трябваше да я приеме такава, каквато е. Пък и истината е, че орязването на романа с времето някакси бе силно преувеличено. По-скоро работата ни се състоеше в реорганизиране на текста. Например, Том бе написал този прекрасен епизод, когато Гант се завръща от далечното си пътешествие, и в ранна утрин пътува с трамвая през града, научава кой е умрял, кой се е родил, и вижда всички сцени, така добре познати на Том или Юджийн, докато старият трамвай громоли по релсите. Веднага след това се появява друг подобен епизод, където Юджийн заедно с приятелите си се прибира у дома след училище и прекосява Ашвил. Това е представено в стил Джеймс Джойс, но е подобно - някой върви през града и разкрива своите усещания на читателя. Ако поставим тези два епизода един до друг, ефектът на всеки от тях значително намалява и според мен ние придадохме по-голяма стойност на всеки от тях, като ги разделихме. Наистина изрязахме доста неща на дребно, но гореописаното е може би пример за това в какво се състоеше по-голямата част от работата ни.
"За времето и реката" представляваше по-тежка битка за Том. Най-накрая, струва ми се, че беше в Деня на Благодарността през 1933 година, той с отчаян вид ми донесе един напечатан ръкопис, дебел половин метър. Първата сцена описваше перона на гарата в Ашвил, когато Юджийн заминава за Харвард и семейството му е дошло да го изпрати. Сигурно обемът беше към 30 000 думи, а аз го намалих на 10 000 и го показах на Том. Той го одобри. Когато чакате да пристигне влак, има напрежение. Нещо ще се случи. Струваше ми се, че трябва да се запази напрежението, но няма как да го разтеглите в продължение на 30 000 думи. Никога не съм изрязал нещо, без неговото съгласие. Той знаеше, че съкращението е необходимо. Неудържимото му желание беше да изрази чувствата си и нямаше време за преработки и съкращения.
И тогава започна една година, когато работехме по цели нощи, включително и в неделя, и спорехме отново и отново за всяко съкращение, промяна и добавка в текста. Аз работех на принципа, че усещанията на Юджийн ще придадат форма и завършеност на тази книга, и си спомням, че ако се бяхме придържали към моя принцип, щяхме да изгубим един от най-чудесните епизоди, написани някога от Улф - смъртта на Гант. Една нощ се разбрахме, че трябва да вмъкнем някои междинни преходни текстове, но вместо да ги напише, на следващата вечер Улф донесе около 5 000 думи за сестрата на Юджийн в Ашвил, когато баща ѝ е болен и там има лекар и медицинска сестра. Казах му: "Том, всичко това е извън нашата история и ти го знаеш. Юджийн не е присъствал там, той е бил в Кеймбридж, то е извън неговите усещания и опит по онова време." Том се съгласи с мен, но на следващата вечер ми донесе още около 5 000 думи, прибавени към сцената със смъртта на Гант. И тогава разбрах, че греша, макар на теория да бях прав. Онова, което той пишеше, бе прекалено хубаво, за да позволим на формата и правилата да му попречат.
Казват, че Толстой никога не се е разделил по собствено желание с ръкописа на "Война и мир". Човек може да си го представи как е работил върху него цял живот. Томас Улф със сигурност никога не се раздели по собствено желание с коректурите на "За времето и реката". Седмици наред се взираше замислено в тях в библиотеката на "Скрибнърс" и не ги четеше. Джон Уийлок ги прочете, изпратихме ги в печатницата и казахме на Том. Струва ми се, че иначе нямаше да ги изпусне от ръцете си до края на живота си.
Той посвети тази книга на мен по най-екстравагантния начин. Не видях посвещението, преди да излезе книгата, и макар да бях много благодарен, имах лоши предчувствия, още когато чух за намерението му. Мисля, че именно това посвещение го извади от релсите и провали великолепния му замисъл. За посредствените хора то създаде впечатлението, че Улф не може да функционира самостоятелно като писател и дори един критик използва изрази от рода на "Улф и Пъркинс - Пъркинс и Улф, какъв начин да напишеш роман". Никой с най-малка представа за природата на писателя не би приел подобно предположение. Никой писател не би понесъл предположението, - нещо, което Том почти направи - че е зависим като писател от някой друг. Той трябваше да докаже на себе си и на света, че не е така.
И това беше основната причина, поради която се обърна към друг издател. Ако не беше го направил - но когато го направи, беше ясно, че със средствата на художествената литература и чрез превратностите на удивителното си въображение трябваше да разкаже историята на своя собствен живот, - нямаше да провали великия си план, като изкриви Юджийн и го превърне в Джордж Уебър. Това беше ужасна грешка. Мисля, че в това Едуард Асуел от "Харпър енд Брадърс" е съгласен с мен, но когато ръкописът, съставящ "Паяжината и скалата" и "Не можеш да се върнеш у дома", пристигна при него, както и в някаква степен при мене в качеството ми на изълнител на завещанието, Том вече бе мъртъв и трябваше да приемем нещата такива, каквито са.
Нериятностите започнаха след публикуването на романа "За времето и реката", който критиците извънредно много хвалеха - но мнозина от тях твърдяха, че Улф може да пише само за себе си, че не е в състояние да види света или нещо друго обективно, от разстояние - че книгите му са автобиографични. Улф беше изключително чувствителен към критиките, въпреки огромната си вяра в собствената си гениалност - дълг, който трябваше да изпълни. Един ден, по времето, когато живеех на "Източна 49-та" улица близо до Второ Авеню, а той на Първо Авеню точно до ъгъла на "49-та", го срещнах, прибирайки се у дома. Той каза, че иска да говори с мен, както обикновено по това време, и влязохме в "Уолдорф". Спомена ми за критиките против него и каза, че иска да напише една съвсем различна обективна, неавтобиографична книга, която ще покаже колко странно и различно е всичко в този свят, в сравнение с очакванията ни. Струва ми се, че си мислеше за основната идея на толкова много велики книги, като "Записките на мистър Пикуик" и "Дон Кихот", където един човек, млад или стар, с надежда се изправя пред света, за да се сблъска с жестоката реалност. Смяташе да сложи на заглавната страница думите на Толстой за княз Андрей във "Война и мир" след първото сражение, когато бездействащите получават похвали, а вината почти е стоварена върху онзи, който изнася всичко на гърба си. Княз Андрей спасява от обвиненията командира на батареята капитан Тушин, допринесъл най-много за отблъскването на французите, и излиза заедно с него навън в нощта, а след като той си тръгва, Толстой пише: "Тъжно и тежко беше на княз Андрей, всичко това бе толкова странно, толкова различно от онова, на което той се бе надявал." ⃰
Том изглеждаше отчаян. Не само че твърденията на критиците го бяха накарали да поиска да пише обективно, но и съзнаваше, че написаното от него е причинило болка дори на онези, които най-много обичаше. В нашия разговор стигнахме до заключението, че ако би могъл да напише такава обективна книга на тази тема, да кажем, в рамките на една година и в размер, може би, на сто хиляди думи, ще е добре да го направи. Именно това го накара да се обърне към героя си Джордж Уебър, но щом веднъж започна, той неизбежно се върна към единствената история, която съдбата му бе отредила да напише - за себе си или за Юджийн Гант.
Така че, първата половина на "Паяжината и скалата", от която е останал само машинописен текст, представлява един по-различен преразказ на "Погледни към дома, ангеле". Улф беше отклонен от естествената си цел… и дори да беше останал жив, какво би могло да се направи? Първата половина на "Паяжината и скалата" съставлява част от най-прекрасното, написано от него. Би ли могъл някой просто да я изхвърли?
Но ако Том беше се придържал към своя план и бе завършил цялата история на живота си, превърната в художествена проза чрез въображението му, според мен обвинението, че няма усет за форма, щеше да отпадне. Той написа един дълъг разказ "Паяжината на света", който имаше съвършена форма, въпреки цялата си заплетена сложност. Спомням си, че му казах: "Нито една дума не бива да променяш тук." Човек би могъл да каже, че великанската му фигура съответстваше на представите му за книга. Той трябваше да напише една книга за една просторна, исполинска, размирна земя - Америка - както я въприема Юджийн Гант. Дори когато беше в Европа, за Америка си мислеше. Ако не бяха го отклонили от целта му и бе имал време да я постигне, сигурен съм, че щеше да има подходящата форма.
Неговите клеветници казват, че той можел да пише само за себе си, но всичко написано той преобразяваше чрез въображението си. Например, в "Не можеш да се върнеш у дома" описва героя Фоксхол Едуардс по време на закуска. Дъщерята на Едуардс влиза "бързо и тихо като слънчев лъч". Тя е много срамежлива и бърза да отиде на училище. Разказва за есето, което е написала за Уолт Уитман, и какво им е казал учителят за Уитман. Когато Едуардс настоява да не бърза и ѝ прави забележки, тя казва: "О, тате, толкова си смешен!" Тук от трите дъщери на Фоксхол Едуардс Том създава един незабравим малък образ.
Той видя слънчевия лъч преди много години, когато беше на гости у дома в Ню Канаан, щата Кънектикът, и една от дъщерите ми, около осем-десет-годишна, влезе при нас да се запознае с този странник с гигантска фигура. След като я представих, в смущението си тя запърха наоколо, лъчезарна като слънчев лъч. По-късно Том беше вкъщи, когато друга моя дъщеря дойде да се консултира с мен за студия за Уитман, която пишеше, а той върна тази случка в детските ѝ години. Третата ми дъшеря, която има дял в този единствен образ, беше най-малката, а тя често повтаряше, може би защото се смущаваше в присъствието на Том: "О, тате, ти си толкова глупав!" Ето как работеше Том. Той създаваше нещо ново и нещо значимо, преобразявайки видяното, чутото, осъзнатото.
Струва ми се, че човек не би разбрал Томас Улф, ако не е видял или не си е представил ясно мястото, където той е роден и израснал. Ашвил в щата Северна Каролина е заобиколен с планини. Влаковете влизат и излизат от града през лабиринти от проходи и дефилета. Едно момче с въображението на Улф, затворено там, би могло да си мисли, че отвъд планините всичко е прекрасно - различно от това място тук, където нищо не му достига. Каквото и да се случеше, Улф щеше да е такъв, какъвто беше. Спомням си как в деня на неговата смърт казах на сестра му Мейбъл колко е удивително в американско семейство един от синовете да иска да стане писател и всички да го подкрепят както те - Том, и че всички заслужават голяма благодарност за това. Тя ми отговори, че това няма никакво значение и че нищо не би попречило на Том да направи онова, което направи.
Вярно е, но си мисля, че тези планински крепости, които въображението му успяваше да прескочи, са му дали онзи образ на Америка, въплатен в основата на неговите книги. Често говореше за човека на изкуството в Америка - как цветовете и характерът на страната са съвършено нови, неразтълкувани: как в Англия, например, писателят наследява цели натрупвания от приети изрази, от които може да започне. Но Том би рекъл - а той беше видял свят - "кой ви е казал някога какъв е цветът на американски товарен вагон?" Улф беше сред тези планини - разказва ни как влакът свири в нощта - а влаковете проправяха пътя си към големия свят, където според едно момче се намираше всичко желано, огромно, пълно с чудеса.
Това го караше отчасти да иска да види всичко, да прочете всичко, да преживее всичко, да каже всичко. В една нощ, по времето, когато той живееше на Първо авеню, а Нанси Хейл живееше на Източна 49-та улица в близост до Трето авеню, тя чула някакво монотонно припяване, което звучало все по-силно. Станала и погледнала през прозореца в два или три часа през нощта и пред очите ѝ изникнала величествено крачещата гигантска фигура на Томас Улф с развят черен дъждобран. А той припявал: "Написах десет хиляди думи днес... Написах десет хиляди думи днес."
Том живя на осем или девет места в различни части на Ню Йорк и Бруклин в разстояние на година или малко повече. Накрая познаваше всеки аспект на града - непрекъснато сновеше по улиците - но не бе градски човек. Градът го омагьосваше, но той всъщност не бе част от него и не беше доволен да живее там. Винаги си представяше Америка като едно цяло и планираше да посети места, които още не е виждал, и ги посещаваше накрая. Различните му квартири в града винаги изглеждаха така, сякаш току-що се е нанесъл на бивак за малко. Може би беше отчасти така, защото той никога не се интересуваше от притежаването на каквито и да било вещи, но и си беше роден Пътешественик, решен да види всичко по света, а квартирите бяха само необходимост и той никога не се установи на едно място. Дори когато беше там, умът му скиташе някъде. Имаше нужда да обходи цял континент, буквално и във въображението си. И неговият дом беше цялата Америка. Именно с Америка бе най-дълбоко свързан и аз вярвам, че той, както никой друг писател преди него, я разкри за хората от своето време и за писателите, художниците и поетите на утрешния ден. Наистина имаше какво да ни каже."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 27 гласа
