"Прегръдката, вълнуваща и неочаквана, приятно ги изненадва. Стъписват се от внезапния порив. Трепет ги пронизва, разтриса ги цветна тръпка, оглеждат се невярващо - с тях ли се случва това чудо... С тях се случва, но още не знаят, не са забелязали споходилата ги благост. Предстоят им усети с нови цветове, познати през вековете, а за тях - новоспоходили ги... Мокра е, току-що излязла от Басейна, и Той усеща мокротата ѝ като влажна милувка. А Тя - като убежище. Сгушва се в този топъл пристан, усеща сърцето си, разлудувано от допира. Реят се из Всемира, земното притегляне се е залутало нанякъде, мислено се завръщат във водната безтегловност, целувките им са необикновени и бездиханни. Които не омръзват! Понякога задушаващи, но все така привлекателни. Тя е неуморима, надарена с естествената енергия на влюбена жена, а Той - с непреодолимото желание да е вечно в Нея. В Душата ѝ, в сърцето ѝ, в глъбината ѝ, в нейната същина. Прегръдката е дълготрайна, безкрайна почти, естествено състояние, вечен живот...
В оня миг на неочаквано просветление Той разбира: Смъртта не ще ги посети. Спохождащото ги безсмъртие е породено от Любов. Изминалите векове търпеливо са го възпитавали и днес усеща новата си същност. Пренася го тя в други селения, непознати, трепетни, вълнуващи, в чиито пространства усеща своята въздигаща се Душа, изпълнена с радост и доброта. Знае Той, че неравноценният партньор разкривява любовта, щади я, грижи се за своята равноценност, както старателният градинар се грижи за посадените цветя, както родителите прегръщат децата си. Колкото до нея, Тя си е създадена равноценна. И сега, сред това градинско селение, в този земен Едем, се чувства Той като избран, като щастливец, макар че никога не е знаел какво точно е щастие. И все пак е щастлив - въпреки неудобната натрапена маска, въпреки нежното насилие, полазило ги лицемерно, въпреки забраните, на които те се надсмиват беззлобно, великодушно, без гняв, без осъдителни думи, с погледи през рамо и с опрощаващи усмивки.
От съседното ложе Тя му прошепва:
– Какво всъщност е Любовта? - От маската гласът ѝ е глуховат, с орязан цвят, малко чужд.
– Има неща, за които не се пита... - Не че не иска да отговори, бои се да не сбърка, бои се да не я заблуди, да не я огорчи. – Има неща, които се усещат без думи - продължава да я милва с деликатност, с извираща от сърцето му нежност, с трудно удържим порив за прегръдка...
Зеленият околен простор го окуражава, намига му свойски, подканя го, Басейнът също е нетърпелив, вълнува се, разплисква гальовни води, подпитва за бъдещи милувки, надява се на взаимно общуване и сладко сливане. Въздухът пък се е разредил, помага на слънчевите зари да достигат до телата им, по-лесно да ги галят дружески, да им разказват непознати приказки за любовта.
Хрумна му и додаде:
– Любовта е плуване - трябва или да се гмурнеш презглава, или изобщо да не влизаш във водата.
Тя го слуша, естествената усмивка на одобрението трепти върху озареното ѝ лице, загледана е в бъдното, взорът ѝ е пълен с нега, блянове извират от сините ѝ очи, разпръскват лазур и насищат въздуха, който заедно дишат.
– За кой от видовете любов може да се каже, че е плуване? - неочаквано прозвучава любопитният ѝ глас.
А след това се умълчава. Той също мълчи стъписано, брои тихомълком познатите му любови, поспира се пред всяка от тях, оглежда я, докосва я внимателно, наум я разпитва, та дано получи отговор, но отговаря, без да го дочака:
– Чувствената любов между мъж и жена? Страстната сексуална любов? Нежната, всеобемаща, безсмъртна любов? Вдъхновяващата, съзидателна любов? Или оная изпепеляваща любов, от която извира смърт?
Не очаква Тя такъв отговор, извръща глава, поглежда го, слънчев лъч се размножава във влагата на очите й. От радост е, от обич и от неизтляваща Божествена любов.
Удобното разположение на телата им благоприятства този необикновен разговор, ложетата са близо едно до друго, ръка да протегнеш - докосваш другия, усещаш топлината му, протичат трепетите му през всеотдайната кожа, доближават мислите, чувствата, пожелаванията, незабележимите сливания, общия живот. Непреодолимият, необясним, естествен порив към продължаване на биологичното съществуване неусетно се загнездва в отпуснатото им битие и оцветява дните и нощите им в бляскавите цветове на неосъзнато безсмъртие. Не обсъждат измамната същност на любовта, не подозират дори, че може тя да има такова естество, не се замислят как се обича - идва обичта при тях естествено, като дишането, и само липсата ѝ се усеща като недостиг на въздух, като мъчителен задух.
– Любовта понякога е невидима, но и Бог не се вижда, но го обичаш... – Гласът ѝ е нежен, почти умоляващ. – Дори да не те виждам, пак те обичам...
Притихналата Природа се заслушва в думите ѝ, възхита се съзира в погледа ѝ, а Той полягва на хълбок, с лице, вгледано в Нея, и я вижда като че ли за първи път.
Движат се мислено, прегръщат се, преместват се в пространството, лежейки върху ложетата край Басейна, тогава той си спомня:
Всеки може да се движи - малко или много; но не всеки владее танца.
И се впускат те неудържимо, неуморно, вдъхновено, съзидателно в танца, обагрящ любовния живот на две същества, надарени с обич. Е, не струи тя видимо, скрита е и не защото я крият, а защото ги изпълва вътрешно и само докосналият се до недрата им може да забележи текналите потоци от светла обич, близост и топлина. Ложетата оживяват, втурват се в танца, помагат им, опълчват се срещу земното притегляне, литват в унес, безразсъдно може би, но обвити във веселост, в щастлива неразумност и неосъзнато безсмъртие. Небето им се усмихва незабележимо, огрява ги с благодат, безкористно е, радостно е - не всеки ден се натъква на такова явление..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
