Южнобългарска хроника

"Същата тая възкръснала, а след това разкъсана България сега се съединяваше в едно - и това правеха те сами, със своите сили и със своята смелост... Питаше се: ще дойде ли ден, когато и другите български земи ще бъдат освободени? Ще дойде ли ден, когато вече не ще има нито съзаклятия, нито войни - а всичко ще е мирно и спокойно, и ще заглъхне не само последният изстрел, но и ехото от него..."
Из книгата

Като се опира на исторически източници и документи, авторът Димитър Мантов пресъздава вълнуващите събития от 1885 г.: подготовката на Съединението, в която участват политически дейци и обикновени хора от южнобългарските градове и села, и последвалата война със Сърбия. Своеобразната форма на историческа хроника е позволила да се вплетат в разказа събития, които стават в Цариград и в Княжество България, чрез пряко описание на султан Абдул Хамид, княз Александър Батенберг и техните приближени. Написана увлекателно, книгата разкрива малко известни подробности от драматичните събития както в Южна България, така и в съседните земи.

А на фона на съдбоносните събития се развива крехката любов на поручик Найденов и учителката Евгения, която сякаш разцъфтява още по-красива в онези бурни времена.

Книгата е част от поредицата Седемте хълма на издателство Хермес.

"Както всяка неделя, когато не беше дежурен в пехотната дружина, и сега поручик Никола Найденов повика файтон и пое към Станимака. Беше светла майска утрин, слънцето бързо побеляваше, а за Пловдив и Пловдивското поле това означаваше, че денят ще бъде горещ и душен.

Когато файтонът напускаше града, при един завой поручикът долови аромата на липов цвят и се усмихна: навярно и в родния му дом липите вече цъфтяха - баща му беше засаждал по една при раждането на всеки от синовете си, а те - Георги, Никола и Петко, се бяха появявали на бял свят през пет години.

Четвърт век! - мислеше си поручикът - мургав мъж с черна брадичка - и виждаше своята липа - до стария каменен зид, настрана от останалите две, които се вишаха в горния край на просторния двор.

Станимашкият път беше разбит, файтонът се накланяше ту на една, ту на друга страна, но младият офицер беше свикнал с такива пътувания, люлеенето го караше да затваря очи и да си представя приятни, леко замайващи неща.

...Евгения или Жени, как да ви наричам? Тя се смееше и трапчинката на малката, нежна брадичка ставаше още по-дълбока.

Във Военното училище Найденов винаги бе имал отличен по френски език, но пред нея не смееше да произнесе дори една фраза - Евгения беше учителка в Девическата гимназия по езика на Волтер и Юго - както сама се представяше.

– Господин поручик, ще спираме ли в Орта хан? - попита през рамо файтонджията.

Орта хан беше на половината път от Пловдив до Станимака - тук в неделя при хубаво време трудно можеше да се намери свободна маса, идваха и от двете посоки с файтони, двуколки, та и с талиги, приспособени за пътуване на цели семейства. За мераклиите винаги имаше синджирлия станимашка ракия, калпаклия червено вино, гръцки и френски коняци, а наденичките и кюфтетата на бай Ставри бяха прочути в цялата околност. Имаше и три вида родопско сирене - прясно, малко солено и яко солено, само за мезе на вино. Ракията и мастиката вървяха, както бе обичай навсякъде, с безплатните дванайсет мезета - дузико - в малки чинийки, за по няколко хапки, които караха клиентите да повтарят и потретят поръчката за пиене.

Поручик Найденов махна с ръка на файтонджията да продължи, бе наумил да се срещне с Никола Кръстев - главния учител в Станимака. Разбира се, най-напред щеше да отиде при братята си. След смъртта на баща им той се отнасяше към бате си Георги с уважение, което му се полагаше като първороден син. Петко беше най-малкият - на двайсетина години, още ергенче - бърз, припрян - приличаше на баща им. А Никола и бате му Георги бяха бавни, разсъдителни хора - като майка им, която шеташе из къщи с тиха, ситна стъпка, с отмерени, сигурни движения. За нея казваха, че прави най-хубавия станимашки балсуджук от шира и орехови ядки, а освен това лекуваше малки деца с баене.

В Станимака поручикът не ходеше с празни ръце - знаеше вкъщи кой от какво има нужда. Сега носеше за майка си нова шамия - за лятото, на снаха си - коконски жълти обувки, за децата - фурми, цариградски смокини, нанизани на върви, едри лешници от Гърция и пестил от кайсии. Петко боледуваше от малария и не можеше без сулфато. Не бе забравил да купи и една петлитрова дамаджана с айвалийски зехтин - братята му, макар да се трудеха от тъмно до тъмно на нивите и на лозето, живееха с преброени пари. Тоя път бате му Георги щеше да получи отдавна обещания револвер.

Знам за какво му е притрябвало оръжие - мислеше си младият румелийски офицер.

И знаеше, и не знаеше. Още през зимата бе подразбрал, че нещо се крои в Пловдив и в областта. Това не бяха само призиви за съединение с Княжество България на измислената в Берлин автономна област със смешното название Източна Румелия. Миналата година Народната партия в борбата си с либералите (казионните) раздуха идеята за съединение. Само казионните бяха за преназначаването на Алеко Богориди. На митинги и събрания по градове и села в областта бяха гласувани резолюции и в Цариград бяха изпращани делегации в негова защита. Но въпреки това султан Абдул Хамид назначи за генерал-губернатор с титлата везир Гаврил Кръстевич, който дотогава беше главен секретар и директор на вътрешните работи.

Окачените по шиите на конете звънчета леко позвънваха.

Поручик Найденов разкърши плещи, приведе се, като че се канеше в следния миг да скочи от файтона - вече влизаха в засенчените улици на Станимака. Тук, където баща му, преселник от село Новаково, се бе надявал да се изтръгне от селската си участ - бяха го примамили станимашките лозя, мислеше, че ще завърти търговия с вино, но след някоя и друга година пак се бе върнал към житото и царевицата. Лозе, разбира се, имаха и след ранната смърт на Иван Найденов, най-големия му син, Георги разбра, че пò има сметка да оставя виното да се вкисне и да го продава на оцет. Всяка есен той обикаляше пловдивските улици с бъчва, поставена на двуколка - по това време слагаха туршиите и оцетът се харчеше.

Старата бащина къща беше в самия край на града, по пътя откъм Пловдив, и файтонът скоро спря пред високата дървена порта."
Из книгата

Димитър Мантов е роден на 13 октомври 1930 година в село Босилковци, Русенско, в семейство на учители. По-късно баща му става адвокат. Докато учи в гимназията в село Полски Тръмбеш, Димитър редактира младежките литературни списания Млад творец и Пролет. През 1952 година завършва право в Софийския университет Св. Климент Охридски. Работи като адвокат, журналист в различни издания, издател.

Изпод перото на Димитър Мантов излизат над шейсет книги: романи, очерци, документални повести, сборници с пътеписи. През целия си живот писателят остава запленен от българската история. С романите си Калоян, Княз Борис I, Иван Асен II. Цар и самодържец, Царпетрово време и много други той обрисува най-светлите мигове от многовековния път на българите, борбата им за национална идентичност и проявата на силна душевност. Романизираните биографии на Христо Г. Данов, Добри Чинтулов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков не само щриховат портретите на обичани фигури от литературния ни свят, но и задават контекста на стремежа на народа ни за книжовно и културно израстване.

Наред с останалите си произведения Димитър Мантов издава и книги за млади читатели: Хан Крум, Аулите на хан Омуртаг, Размирна година, Хайдути шетат по море, Ястребът, Приказки за празници и други. Интересът на писателя към националната кухня намира израз в многобройните книги, в които помества хиляди традиционни български рецепти.

Димитър Мантов умира на 29 юли 2008 година в София.

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com