"Аз и Кел товарим последните два кашона в камиона, който сме наели, за да пренесем багажа си. Затварям плъзгащата се врата и дръпвам резето, за да заключа осемнайсет години спомени - всички, свързани с баща ми.
Изминаха шест месеца, откакто той си отиде от този свят. Достатъчно дълго време, за да спре деветгодишният ми брат Кел да плаче всеки път, когато го споменаваме, но едновременно с това достатъчно скоро, за да сме принудени вече да се изправим пред финансовите последици, свързани с това, че семейството ни остана само с един родител. Семейство, което не може да си позволи да остане в Тексас - единственото място, което някога е било дом за мен.
– Лейк, престани с това унило настроение - казва майка ми, докато ми подава ключовете за къщата.
– Мисля, че Мичиган ще ти хареса.
Никога не се обръща към мен с пълното име, което ми е дала. Тя и баща ми са спорили за името ми в продължение на девет месеца. Тя е харесвала името Лейла от песента на Ерик Клептън. Татко е предпочитал името Кенеди, като Кенеди.
– Няма значение кой от семейство Кенеди - казваше той.
– Харесвам ги всички!
Била съм на почти три дни, когато от болницата са ги принудили най-накрая да вземат решение. В крайна сметка родителите ми са се разбрали да вземат първите три букви от двете имена и така взели компромисно решение да ме кръстят Лейкън, но никой от тях не ме е наричал така нито веднъж.
Започвам да имитирам тона на майка ми:
– Мамо, престани с това приповдигнато настроение! Мичиган няма да ми хареса.
Майка ми винаги е притежавала способността да ми изнесе цяла лекция само с един поглед. Затова разбирам погледа ѝ.
Качвам се по стъпалата на преддверието и влизам в къщата, за да я обиколя преди последното завъртане на ключа. Всички стаи са зловещо празни. Сякаш не се разхождам из стаите в къщата, в която съм живяла от деня на своето раждане. Последните шест месеца бяха изпълнени с вихрушка от емоции - всичките неприятни. Осъзнавам, че преместването ни беше неизбежно. Просто очаквах да се случи след края на последната ми година в училище.
Стоя права в помещението, което вече не е нашата кухня, когато погледът ми попада върху лилава пластмасова фиба под шкафа, на мястото, където преди стоеше хладилникът. Вземам я, изтривам прахта от нея и я прехвърлям между пръстите си.
– Ще порасне - каза татко.
Бях на пет години и майка ми беше оставила ножицата си на плота в банята. Явно съм постъпила така, както правят повечето деца на тази възраст – подстригах си косата.
– Мама ще ми бъде ужасно ядосана - казах през сълзи.
Тогава си мислех, че ако си отрежа косата, тя веднага ще порасне отново и никой няма да забележи. Отрязах доста голям кичур коса от бретона си и седях пред огледалото в продължение на около един час, чакайки косата да порасне отново. Бях взела кичурите права кестенява коса от пода и ги държах в ръката си, докато обмислях как бих могла да ги закрепя отново към главата си, когато заплаках.
Когато татко влезе в банята и видя какво съм направила, просто се засмя, обгърна ме с ръце и ме сложи на плота.
– Мама няма да забележи, Лейк - обеща ми той и извади нещо от шкафа в банята.
– По някаква случайност имам нещо вълшебно тук.
Той отвори дланта си и ми показа лилавата фиба.
– Докато тя е в косата ти, мама няма да забележи нищо.
Той среса останалите кичури на една страна и закрепи фибата. След това ме завъртя с лице към огледалото.
– Ето, виждаш ли? Като нова е!
Погледнах отраженията ни в огледалото и се почувствах като най-голямата късметлийка на света. Не познавах ничий друг баща, който да има вълшебни фиби.
Носех тази фиба в косата си в продължение на два месеца и майка ми не спомена нищо за това нито веднъж. Сега, като се върна назад в спомените си, ми става ясно, че вероятно баща ми ѝ е казал какво съм направила. Но когато бях на пет години, повярвах в неговото вълшебство.
Приличам повече на майка си, отколкото на него. И аз, и майка ми сме със среден ръст. След раждането на две деца тя трудно би могла да влезе в моите дънки, но като цяло можем да си разменяме всички останали дрехи. И двете сме с кестенява коса, която е права или чуплива, в зависимост от времето навън. Нейните очи са по-ярко изумрудени от моите, но е възможно просто да изпъкват повече заради по-бледата ѝ кожа.
В същото време до голяма степен аз съм момичето на татко. И двамата имахме еднакво тънко чувство за хумор, едни и същи характери, същата любов към музиката и идентичен смях. Кел е нещо друго. По външен вид прилича на баща ни със своята тъмноруса коса и меките черти на лицето. Сравнително нисък е за деветгодишен, но характерът му компенсира ниския ръст.
Пристъпвам към мивката, пускам водата и търкам с палец тринайсетгодишната прах, натрупана върху фибата. Кел влиза в кухнята, вървейки назад, точно когато избърсвам ръцете си в дънките. Странно дете е, но го обичам безкрайно много. Обича да играе една игра, която нарича "ден наопаки", като във всеки такъв ден прекарва повечето време, като ходи постоянно назад, говори отзад напред и дори иска да започне вечерята от десерта. Предполагам, че при тази голяма разлика във възрастта между нас и липсата на други братя и сестри той просто има нужда да си намери начин да се развлича.
– Побързаш да каза мама, Лейкън! - казва той изречението отзад напред.
Пъхам фибата в джоба на дънките си, отправям се отново към вратата, за да изляза навън, и заключвам дома си за последен път."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
