1.
Зоуи и Роуз Морган чудесно се допълваха като сестри. Зоуи имаше права, тъмна, лъскава коса. Роуз беше с бледозлатисти къдрици, които като ореол опасваха главицата ѝ. Чертите на Зоуи бяха изящни, макар и леко остри и изсечени за толкова малко дете. Роуз приличаше на купидонче: всичко в нея бе закръглено, включително и дребното ѝ усмихнато лице. Зоуи беше висока и стройна, с дълги крака и ръце, като жребче. Роуз пък бе пухкава и мека. Научи се да праща въздушни целувки преди да започне да казва „здравей“. Роуз бе неустоимо дете. Зоуи вечно беше плаха, макар присъствието на буйната ѝ и безстрашна по-малка сестра да я правеше по-смела и силна. Роуз обожаваше да я следва по петите. Понякога Зоуи се дразнеше, особено ако сестра ѝ задигаше някоя от играчките ѝ, за което каката здравата ѝ се караше. Зоуи беше на три, когато Роуз се роди, и я гледаше захласната в плетената ѝ детска люлка. Малката веднага се привърза към нея. Личицето ѝ засияваше, щом сестра ѝ влезеше в стаята.
Зоуи бе шестгодишна, когато поставиха диагноза левкемия на тригодишната Роуз. Зоуи не знаеше какво означава. Майка ѝ обясни, че сестричката ѝ има заболяване на кръвта. Ще я подложат на „процедури“, ще се налага да ходи в болницата и понякога да остава там, да ѝ правят „химиотерапия“. Зоуи тайно попита майка си дали ще боли и тя отвърна, че вероятно няма да е безболезнено и на Роуз сигурно ще ѝ е лошо, но накрая ще се оправи. Отново ще бъде здрава. Зоуи забеляза нещо различно в очите на майка си: страх. Долавяше тревога и у двамата си родители. Баща ѝ я увери, че ще се грижи за нея, когато Роуз е в болницата с майка им. Щом сестра ѝ се оправи, отново всичко щяло да е както преди. Обеща ѝ го и тя му повярва.
Три дни по-късно Роуз отиде в болницата, придружена от майка им Бет. Зоуи запомни малкото розово куфарче, с което замина; сестричката ѝ взе Пинки, любимото си плюшено мече. Нямаше я четири седмици и майка ѝ беше при нея. Идваше си вкъщи за час-два през няколко дни, за да вземе дрехи и да прегърне Зоуи. Когато Роуз се върна, бледозлатистите къдрици ги нямаше, често спеше или лежеше на дивана, но искаше да си играят след училище. Зоуи беше щастлива, защото майка ѝ и Роуз си бяха отново вкъщи.
През онази първа година Роуз прекара доста време в болницата. Дори ѝ направиха нещо, наречено трансплантация на костен мозък. Майка им го осигури и то помогна. После Роуз се оправи, точно както предрече баща им Брад. Къдриците ѝ отново израснаха, макар и по-тъмно руси, веждите и миглите ѝ отново се появиха. Зоуи вече не ѝ се караше за играчките. Просто беше щастлива, че Роуз отново е у дома; родителите им също изглеждаха доволни. Зоуи вече бе свикнала да прекарва повечето време с баща си. Не беше така приятно, както да е с мама, която винаги организираше отлично всичко и държеше нещата под контрол, но до края на първата година баща им почти се научи да прави всичко като майка им. Зоуи му обясняваше това, което той не знаеше: например колко да са препечени филийките ѝ, кое мюсли предпочита и какво ли още не. Той оправяше леглата, грижеше се за прането, вземаше я от училище и готвеше. Позволяваше на Зоуи да му помага да направят сладки за десерт всяка вечер, стига тя да пожелае. Четеше ѝ приказки преди заспиване и ако сестричката ѝ бе в болница, винаги ѝ звъняха преди Зоуи да си легне. При всяко прибиране на Роуз вкъщи си правеха тържество за четиримата. Приготвяха на малката сладки мъфини или торта. Поставяха свещички върху тях и оставяха Роуз да ги духне. Все едно всяка седмица имаше рожден ден.
Зоуи съзнаваше каква късметлийка е да има такъв баща. Той си стоеше вкъщи с нея, защото работеше от дома. Ателието му се намираше на горния етаж. Първо Брад бе започнал като аниматор в студио „Дисни“, после бе написал книга за приключенията на Оли Мишока, който обожава да пътува и ходи навсякъде. Сам бе илюстрирал приказките. Още първата книжка за Оли бе пожънала невероятен успех. След втората създали телевизионно шоу, което довело и до производството на кукли Оли. Именно тогава Брад напуснал „Дисни“ и заедно с Бет се преместили в Сан Франциско – точно преди Зоуи да се роди. Не очаквали книгата да пожъне такъв огромен успех. Тя обаче се продавала по целия свят и била преведена на шестнайсет езика. Зоуи обожаваше да слуша за приключенията на Оли, а нова книжка излизаше всяка година. След време Оли се ожени за малката бяла мишка Марина. Тя беше балерина и им се родиха близнаците Чарли и Серафина, а приключенията им продължаваха. След преместването в Сан Франциско и появата на Зоуи, Брад продължи да работи вкъщи. Зоуи обожаваше да го навестява в ателието му. Разполагаше с малка маса в ъгъла, върху която я чакаха скицник, цветни моливи и креди, а по-късно се появиха и боички. Не ѝ омръзваше да рисува Оли, Марина и близнаците.
Майката на Зоуи не ходеше на работа. Преди бе работила като медицинска сестра в хирургия на болница в Лос Анджелис, но след преместването и раждането на Зоуи в Сан Франциско Бет бе предпочела да си остане вкъщи и да се грижи за детето. Ходеха в парка всеки ден, печаха курабийки, вземаха уроци по плуване и танци и се включваха във всевъзможни групи за игри. Бяха заети през цялото време. Зоуи постъпи в предучилищна забавачка, когато Роуз се роди. Бебето запълваше времето на всички и Зоуи имаше чувството, че и нейното семейство, като семейството на Оли, Марина и близнаците, е съвсем като в книжките на баща ѝ. Майката на Зоуи дори ѝ позволи да занесе четиримесечното бебе в часа по споделяне, за да го покаже на другарчетата си. Роуз се усмихваше на всички, докато Зоуи я държеше, а после заспа. Посещението ѝ се оказа голям успех и децата единодушно обявиха малката за ангел. Коментираха колко различно изглеждат Зоуи и сестра ѝ, като се изключат огромните сини очи, наследени от майка им.
На Зоуи страшно ѝ харесваше да живее в Сан Франциско. Тя не познаваше друг дом и обожаваше старата им къща с всевъзможни пристройки, с изглед към залива и моста „Голдън гейт“. С Роуз имаха обща стая, а мястото за игра бе предостатъчно. Първоначално Роуз спеше в люлка в спалнята на родителите им, но когато попорасна, я преместиха в кошче до леглото на Зоуи. Зоуи отиваше на пръсти да я погледне как спи, а после се връщаше в леглото. По времето, когато Роуз се разболя, и двете спяха в самостоятелни легла. Баща им нарисува вълшебна градина върху стената, а над нея летяха феи. Зоуи я обожаваше. Със сестра ѝ разполагаха с най-прекрасната стая на света. Когато Роуз оставаше в болницата, Зоуи гледаше празното ѝ легло нощем и силно усещаше липсата ѝ. Стаята наистина изглеждаше празна без сестричката ѝ. По-голямото момиченце броеше дните до прибирането на Роуз у дома.
На Зоуи ѝ харесваше да бъде „кака“. Макар от време на време Роуз да бе напаст, тя я обичаше. По-късно спомените ѝ от първите шест години, преди Роуз да се разболее, бяха чудесни: грижовни и обичащи родители, щастливи дни и по-малка сестра, с която да играе. Нямаше търпение малката ѝ сестра да тръгне на училище заедно с нея, но това стана година по-късно заради болестта.
Роуз се чувстваше добре година след трансплантацията на костния мозък, но после левкемията се завърна с още по-зловеща сила и момиченцето бе много по-зле отколкото преди това. Косата ѝ отново окапа и се наложи да ѝ поставят нещо, наречено абокат, защото толкова често ѝ правеха химиотерапия, че вените в ръцете ѝ се увредиха. След поставянето на диагнозата за втори път момиченцето започна бавно да гасне, което продължи две години. Животът на Роуз бе истински ад. Деветгодишната Зоуи ясно разбираше това сега.
Често виждаше родителите си да плачат, а майка ѝ почти постоянно отсъстваше. Никога не оставяше Роуз сама в болницата и Зоуи вече рядко я виждаше. Прекалено много неща се случваха, имаше да се вземат много решения, да се консултират с множество специалисти. Баща ѝ също започна често да отсъства и Зоуи оставаше при съседите, когато той отиваше в болницата за среща с лекарите или за да види Роуз. Малката сестра обикновено се връщаше между сеансите по химиотерапия, но доста плачеше или през по-голяма част от времето спеше. Зоуи наблюдаваше как малко по малко състоянието ѝ се влошава. Майка ѝ твърдеше, че Роуз ще се оправи, ала баща ѝ вече не обещаваше нищо. Ако Зоуи го питаше какво ще стане, той отвръщаше: „Не знам“. Тя винаги умееше да разчита по очите му кога предстоят лоши неща, което често се случваше през последната година. Тогава Зоуи бе деветгодишна, а Роуз – на шест. Продължаваше да прилича на малко момиче, но очите ѝ бяха като на старица. Понякога, когато си беше вкъщи, Зоуи сядаше на пода до леглото ѝ и я хващаше за ръка. Веднъж Роуз я попита дали феите от рая ще дойдат, за да я отведат, и сълзи се стекоха по бузите на Зоуи. Постара се бързо да се окопити и със строг тон ѝ заяви, че никъде няма да ходи.
Зоуи бе чула родителите си да споменават за особено рядка злокачествена левкемия. Други деца, с друг тип на заболяването, оздравяваха, но това на Роуз бе много по-трудно да се излекува. Лекарите опитваха всичко. Зоуи вече не помнеше кога родителите ѝ се бяха смели на нещо, през цялото време изглеждаха сериозни и напрегнати. Накрая – въпреки всичките им усилия и всеотдайните грижи на Бет – една нощ Роуз почина в съня си в болницата. Беше казала на майка им, че Пинки, розовото плюшено мече, с което бе спала през целия си живот, иска да остане при сестра ѝ, когато тя отиде в рая. На следващата сутрин Бет го даде на Зоуи и тя разбра какво се е случило. Имаше чувството, че някой изтръгва сърцето ѝ от гърдите. Роуз никога вече нямаше да се върне вкъщи.
Зоуи бе на десет, когато Роуз почина след битка, продължила четири години. След смъртта ѝ родителите им се превърнаха в хора, които Зоуи не познава. Майка ѝ загуби всякаква надежда и сякаш се отказа от живота. След погребението, непоносимо и за тримата, Бет почти не ставаше от леглото. Брад искаше да я заведе на лекар, но тя отказваше. Нищо нямало да върне Роуз, затова нямало никакъв смисъл. Денем и нощем той бродеше из къщата като призрак. Зоуи се опитваше да общува с тях, но нищо не помагаше. Щастливите моменти в живота им преди Роуз да се разболее останаха в миналото. Домът им опустя. Нощем Зоуи лежеше в леглото, стиснала Пинки, и си представяше ангелското личице на Роуз преди болестта. Постепенно обаче единствено си спомняше как изглеждаше сестричката ѝ без коса и напълно съсипана. Дори на старите снимки Роуз не приличаше на познатото ѝ момиченце.
През четирите кошмарни години родителите ѝ се съсредоточиха изцяло върху Роуз. Зоуи остана на заден план. Баща ѝ не спираше да обещава, че един ден животът им отново ще стане нормален, но този момент така и не настъпи, дори след като Роуз си отиде. Бяха нещастни и не на себе си, за да се занимават със Зоуи след като най-лошото се случи. Мислеха само за мъката си, изпълваща къщата като парализа, и не бяха в състояние да общуват с когото и да било. Едва се движеха, почти не говореха помежду си, а и не искаха. Зоуи се чувстваше самотна и изоставена. Брад се стараеше понякога да ѝ протегне ръка, но без особен успех. Бет пък просто не намираше сили за това. В продължение на четири години тя поддържаше надеждата за всички, но с кончината на Роуз силите я напуснаха. Емоционалният ѝ заряд пресъхна дори за самата нея. Беше дала всичко, което притежаваше, на малката си дъщеря. Бет спеше почти през цялото време. Брад водеше и вземаше Зоуи от училище, а по-късно тя сама започна да използва училищния транспорт. Вечер поръчваше доставка на храна, предимно от заведения за бързо хранене.
Дълбоко в себе си Зоуи смяташе, че според тях по-доброто им дете си е отишло и им е останало „другото“. Разочарованието им изглеждаше пълно. Роуз бе техният малък ангел, а сега я нямаше. Никога не ѝ бе хрумвало, че ако тя, а не сестра ѝ, бе починала, щяха да изпитват същото към нея. Зоуи не го вярваше. С безутешната им скръб даваха ясно да се разбере, че тя е на второ място. Говореха за Роуз, когато въобще разговаряха за нещо, и никога за Зоуи, сякаш тя бе станала невидима. В продължение на две години след смъртта на Роуз родителите ѝ сякаш не съществуваха. Наложи се да се научи да се грижи за себе си сама, да се справя с всичко и да не очаква нищо от тях.
Баща ѝ пръв се съвзе от кошмара. Зоуи беше на дванайсет. Един ден когато се върна от училище, родителите ѝ я чакаха в кухнята, за да я информират, че се разделят. Болката ѝ стана още по-голяма. Беше се вкопчила в надеждата, че нещата могат да се поправят, но сега ѝ отнеха и тази надежда. Баща ѝ съобщи лошата новина, докато тримата седяха около масата в кухнята. Майка ѝ мълчеше. Брад обясни, че искал заедно с Бет да се подложат на терапия, но тя отказала. Смекчи думите си с коментара, че тя не е готова. Бет приличаше на мъртвец, седеше загледана в съдомиялната и не каза нищо, нито се опита да обясни чувствата си. Всички обаче бяха наясно: беше се раздала напълно за дъщеря си, но въпреки това я изгуби, а сега губеше и съпруга си. Не намираше сили да се съпротивлява.
– Защо не се опитате да го преодолеете? – попита Зоуи умолително.
Брад само поклати глава, а Бет продължи да мълчи.
– Едва ли ще се получи – обясни той и погледна жената, която някога бе обичал. Не си представяше тя отново да се превърне в онзи човек, а и тя отказваше да положи каквото и да е усилие. След случилото се отхвърляше всичките му молби за посещение при брачен консултант. – Бъдещето ще покаже какво ще стане – завърши той неопределено.
Увери Зоуи, че няма да пристъпват веднага към развод, но има нужда от помощ, за да преодолее смъртта на Роуз. Според него всички имаха нужда от терапия, но Бет настояваше, че Зоуи е добре. Получаваше добри оценки в училище, не вземаше наркотици и не създаваше проблеми. Беше още малка и щеше да го превъзмогне. Бет не бе убедена, че самата тя ще успее обаче и гледаше на опита на Брад да го загърби като на предателство, сякаш изоставяше дъщеря си и съпругата си. Тя възнамеряваше да скърби за Роуз вечно, като продължи да пренебрегва Зоуи. Зоуи вече бе свикнала с това отношение и на двамата си родители към нея. Мислеха единствено за себе си и за собствените си чувства. Въпреки всичко, което направиха за Роуз, досега не си бе давала сметка какви егоисти са.
Брад се изнесе през уикенда. Намери апартамент-студио на „Бродуей“ в сграда, която всички наричаха „Хотела на разбитите сърца“. Там най-често отсядаха хора на път да се разведат, докато осмислят новото си положение. В жилището нямаше място за Зоуи. Той я водеше на вечеря веднъж седмично, което означаваше, че онзи, който се бе грижил за нея през четирите години боледуване на сестра ѝ и двете след смъртта ѝ, бе изоставил кораба и се бе превърнал просто в посетител. Майка ѝ се затвори още повече в себе си, след като той се изнесе. Вече почти не излизаше от стаята си. Зоуи сама си готвеше – претопляше консерви с равиоли, вареше спагети или печеше замразените полуфабрикати, които майка ѝ купуваше и складираше във фризера. Бет почти не се хранеше.
Шест месеца след като се изнесе, по време на вечеря, Брад съобщи на Зоуи, че е подал молба за развод. Бет продължаваше да отказва всякаква терапия и почти не разговаряше с него. Нямаше злоба или неприятни сцени по време на раздялата и дори при бракоразводния процес, но се усещаше дълбоката пропаст между двамата. Брад внимателно обясни на Зоуи, че бракът им е умрял заедно с Роуз. Бет не го отрече. Дори изпита известно облекчение, че той вече нищо не очаква от нея. Искаше единствено да загърби годините на тъга и скръб, да се съвземе, доколкото е възможно, и да продължи напред. Бет не намираше сили да го направи, или поне не за момента, а и не се стараеше.
Зоуи знаеше, че баща ѝ ходи на терапия. Спомена ѝ бегло, че е сменил психотерапевта по времето, когато подал молба за развод. Не обясни защо, докато Зоуи не стана на тринайсет и разводът се превърна във факт. Беше започнал да излиза с терапевтката си и от етична гледна точка тя бе настояла да се прехвърли при друг лекар. Дори го бе насочила към свой колега, мъж. Бе посещавал терапевтката Пам в продължение на шест месеца и това бе всичко, което Зоуи знаеше за нея. Брад бе на четиресет, когато се разведе, а Пам – на трийсет и пет. Никога не се бе омъжвала и нямаше деца. И двамата искаха ново начало в живота. Любовникът ѝ бе починал, а Брад бе загубил малката си дъщеря. Ожениха се няколко месеца след развода му и се преместиха в Санта Барбара, където Брад купи къща, а Пам отвори нов кабинет.
Зоуи се запозна с Пам малко преди сватбата и при срещата изпита чувството, че едва ли не предава майка си. Пам беше приятна жена и двамата с Брад настояха Зоуи да ги посещава, когато иска; домът им винаги щял да бъде отворен за нея. Бет обаче успя да ѝ внуши, че всяко гостуване на Зоуи там е предателство. Не го каза направо, но мълчанието ѝ ставаше още по-зловещо, когато Зоуи ги посещаваше. Между двете се бе издигнала каменна стена, която не успяваха да преодолеят през трите години след смъртта на Роуз. Зоуи още спеше с Пинки, плюшеното мече на сестричката си, и имаше чувството, че то е единственият ѝ приятел.
Постъпи в гимназията на четиринайсет, в месеца, когато се роди първото дете на Брад и Пам – десет месеца след сватбата, на която Зоуи не отиде заради майка си. Нарекоха новото ѝ полубратче Кристофър. Баща ѝ бе на седмото небе от щастие. Винаги бе мечтал за син. Зоуи се почувства излишна и не успя да се насили да изпита каквото и да било чувство към бебето. Пълното ѝ усещане за изолация настъпи след година – тогава се роди второто им дете – Ашли. Към обидата се добави и огорчение, защото малката приличаше поразително на Роуз: същите бледозлатисти коси обрамчваха личицето ѝ. Зоуи едва издържаше да я погледне. Беше на петнайсет, когато Ашли се роди – пет години след смъртта на Роуз. По онова време Бет изкара опреснителен курс и се върна на работа. Това много малко промени живота на Зоуи, освен че вместо да спи по цял ден, както правеше в продължение на пет години, сега майка ѝ ходеше в болницата. Отсъстваше от живота ѝ цяла вечност.
Около година по-късно, когато Зоуи стана на шестнайсет, Бет започна да излиза с лекар от болницата. Той имаше деца, по-големи от Зоуи, и тя предпочете да не се запознава с тях, пък и Бет не настоя. Нямаха планове да се женят. Зоуи рядко отскачаше до Санта Барбара. Оттегли се от живота и на двамата си родители, точно както те се бяха оттеглили от нейния преди години. Вече бе свикнала да се грижи сама за себе си; правеше го от десетгодишна.
В гимназията се отдаде изцяло на уроците; имаше малко приятели. Не желаеше да обяснява на никого странностите на живота си и липсата на родители. И двамата бяха продължили напред и я бяха оставили на перона като забравен куфар.
Нито Брад, нито Бет се изненадаха, когато тя завърши като първенец на випуска. Не очакваха нищо по-малко от нея и не си даваха сметка колко е забележително да има такива оценки, независимо от самотния живот и липсата на каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Приеха я в почти всички колежи, в които кандидатства, и се записа в Йейл. Искаше да учи медицина. Мечтата ѝ бе да работи като педиатър в изостанали, бедни страни и да спасява деца.
И двамата ѝ родители дойдоха на завършването ѝ на гимназията и я увериха колко се гордеят с нея, което ѝ бе трудно да повярва. Не знаеха почти нищо, почти не я познаваха. Имаше чувството, че са се развели с нея преди да разтрогнат своя брак. Семейството, в което растеше в продължение на шест щастливи години, беше изчезнало. Сега бяха напълно отчуждени един от друг. Зоуи използваше всевъзможни извинения по време на ваканциите в колежа, за да не се връща при когото и да е от тях. Все така болезнено ѝ беше да вижда Ашли. Тя бе тригодишна, когато Зоуи постъпи в колежа, и продължаваше да напомня на всички за Роуз. Беше нейно копие.
Зоуи завърши Йейл с отличие. Годините, прекарани там, бяха самотни, но се справи добре. Рядко излизаше на срещи, трудно комуникираше с всички, с които се запознаваше.
Приеха я да следва медицина в университета Дюк. През третото лято обаче си даде сметка, че не желае да посвети следващите седем години на медицината и после да започне работа като стажант или младши лекар. Искаше нещата да се случват по-бързо и да направи нещо добро за човечеството.
Напусна медицинския факултет и постъпи на работа в приют за малтретирани деца в горен Ист Енд, Ню Йорк. Имаха страхотна нужда от нея там, а тя проявяваше разбиране към децата, които преживяваха физическа и емоционална болка. Причините за техните страдания бяха по-различни от нейните. Повечето бяха изоставени от родителите си. Тя беше емоционално изоставена от своите, но веднага се почувства тяхна сродна душа. И децата, и управата на приюта забелязаха отдадеността на Зоуи.
Медицинските ѝ познания се оказаха от полза, а след време тя завърши магистратура по администриране на организации с нестопанска цел към университета на Ню Йорк.
Беше двайсет и четири годишна, когато прекъсна следването по медицина и бързо напредна в йерархията на организацията. Обожаваше анонимността да живее в Ню Йорк, в апартамент-студио, който нае в Уест Вилидж. Баща ѝ и Пам ѝ гостуваха при всяко негово идване в града за среща с издателя му. Майка ѝ отказваше да пътува. Бе продала къщата в Сан Франциско и се бе преместила да живее при лекаря, с когото излизаше от почти десет години. По думите на Бет там имало стая и за нея, но Зоуи така и никога не я използва. Нямаше желание да отсяда при когото и да е от родителите си, а и те не настояваха. И двамата ѝ напомняха твърде силно за болезненото минало, което всеки от тях успя да преодолее по различен начин – или започнаха нов живот, или избягаха, както Зоуи избра да се справи. Пам изразяваше загриженост и настояваше пред Брад Зоуи да се подложи на терапия. Намираше я за прекалено откъсната, за прекалено неангажирана. Част от нея сякаш не откликваше истински към хората и дори към децата в приюта, за които се грижеше. Пам не ѝ вярваше. Брад обаче смяташе, че дъщеря му се справя отлично. Постоянно изброяваше пред Пам какви академични успехи е постигнала Зоуи, какво удовлетворение ѝ носи работата. Намираше я за щастлива, ала не тази дума би използвала Пам за нея. Тя долавяше колко изоставена от всички се чувства Зоуи и в професионален, и в личен план и колко нещастна е в резултат от това. Липсата на сериозна връзка с мъж, а и с родителите ѝ, тревожеха Пам. Някаква част от Зоуи сякаш беше умряла, а младата жена не предприемаше нищо. Външно Зоуи изглеждаше като човек, който действа на пълни обороти и се справя отлично, но Пам се безпокоеше, че това е по-скоро роля, отколкото истина.
Брад се съвзе емоционално благодарение на Пам и любовта към децата им и това го излекува. Държеше и на Зоуи, но нямаше представа как да ѝ подаде ръка. Бет беше щастлива с мъжа, с когото живееше, но никога не забравяше загубата на по-малката си дъщеря. Беше тиха жена, чиято мъка е изписана на лицето.
На двайсет и осем Зоуи стана помощник администратор в приюта, където продължаваше да работи. Смятаха я за талантлива в работата с малтретирани деца и за изключително компетентна. Именно тогава срещна Остин Робъртс, възпитаник на Харвард и известен адвокат по правата на децата. Понякога поемаше безвъзмездно защитата на някои от децата в приюта, а отскоро бе станал член на борда на организацията. Зоуи му направи силно впечатление. Очарова го красотата ѝ, но и знанията ѝ, посветеността ѝ и талантът ѝ. Тя представляваше главозамайваща комбинация от красота и интелект, но същевременно бе достатъчно дистанцирана и хладна, за да му подейства като неустоимо предизвикателство. Няколко пъти му отказа и когато най-после се съгласи да вечеря с него, той го прие като победа.
Зоуи се заинтригува от историята на семейството му. Баща му беше юрист, а майка му – доктор по психология. И двамата се занимаваха с филантропични начинания. Имаше двама по-големи братя, семейни, с деца. Беше на трийсет и шест и се радваше на активна адвокатска практика. Говореше топло за близките си. Тя веднага долови колко са сплотени, за разлика от нейното семейство, разпаднало се след смъртта на Роуз. Остин бе привлекателен мъж, атлетичен, с тъмна коса и почти черни очи. Докато се опознаваха, вечерта мина неусетно и после често започнаха да излизат. След три месеца едва ли не всекидневни срещи признаха, че са влюбени един в друг. На Зоуи ѝ се случваше за пръв път. Професионално бяха идеална двойка: свързваше ги общата загриженост за благополучието на деца в неравностойно положение. В личен план бяха напълно противоположни. Той произхождаше от сплотено семейство и обожаваше да прекарва свободното си време с тях. Обичаше братята, снахите и децата им. Зоуи му разказа за своето детство, за болестта на сестра си, за объркания си живот при влошаването на състоянието на Роуз и за пълния разпад на семейството след смъртта на сестричката ѝ. Слушаше я със свито сърце. Тя умееше да общува с деца и това му допадаше. Родителите му, братята и семействата им я опознаха и я приеха сърдечно. Майка му бе особено респектирана от историята ѝ и остана удивена колко изграден и балансиран характер има Зоуи въпреки всичко сполетяло я.
– Идеална е – обяви Остин сияещ на майка си.
– Истинско чудо е, че е толкова здравомислеща, топла и естествена – потвърди Констанс Робъртс, доволна да види сина си щастлив. – Доста е преживяла.
– На практика е израснала сама, защото родителите ѝ са били заети да скърбят за сестра ѝ.
– Случва се така понякога – отбеляза Констанс. – Мъката е в състояние да те изолира. Хората скърбят различно. Доста бракове не оцеляват.
Констанс харесваше Зоуи и силно ѝ съчувстваше за преживяното. Момичето призна, че в резултат на това не е близка с родителите си. Говореше ласкаво за съпругата на баща си – определяше я като приятна жена и чудесен партньор за баща ѝ, но не се бе появила в живота на Зоуи в подходящия момент. Била тийнейджърка, страдала и така и не я допуснала до себе си. Сега ѝ се струваше прекалено късно да го стори. Всички бяха преживели прекалено много заедно и макар баща ѝ да продължаваше да се вижда с нея, когато е в Ню Йорк, вече се бе предал и спрял да я кани да им гостува в Калифорния. Подозираше, че огромната прилика на дъщеря му Ашли с Роуз е част от проблема. Зоуи я забелязваше в семейните снимки, които Брад ѝ изпращаше. Момичето изглеждаше, както Роуз щеше да изглежда след години.
Остин и Зоуи излизаха в продължение на две години преди да заживеят заедно в малък апартамент в Уест Вилидж, близо до предишното жилище на Зоуи. Кварталът страшно им допадаше и с удоволствие се впуснаха да обзавеждат новия си дом. Разбираха се прекрасно. Заживяха заедно, когато тя беше на трийсет, а той – на трийсет и осем. Той настояваше да се оженят възможно по-скоро. Планираха да имат деца, но не бързаха, защото кариерата и на двамата им отнемаше доста от времето. По онова време семейството му вече я бе приело, но проявяваха дискретност и не ги притискаха. Майката на Остин, Констанс, бе убедена, че разводът на родителите на Зоуи е причина тя да се опасява да не допусне грешка.
След година съжителство най-после решиха да се венчаят. Скромната сватба, каквато и двамата искаха, се състоя на Лонг Айланд – във вилата на родителите на Остин в Саг Харбър. Дойдоха и родителите на Зоуи, заедно с Пам и Ханк – партньорът на Бет. Всички се радваха на красивия летен ден, чувстваха се близки и доволни, че са споделили специалния миг на Остин и Зоуи. Двойката замина на меден месец в Уайоминг. Ходеха на излети, ловяха риба и яздеха коне – все неща, които Зоуи започна да обича, откакто живееше с Остин. На него му допадаше спокойствието на живота сред природата, в пълен контраст със стреса на работния му график. Тя също вече оценяваше този начин на живот. Взаимно се допълваха и имаха много общи интереси.
Върнаха се в Ню Йорк отпочинали и щастливи. Бяха постигнали съгласие „да се потрудят“ за дете още по време на медения месец. Оказа се романтично преживяване и ги сближи още повече. Тя на трийсет и една, той на трийсет и девет, след тригодишна връзка двамата се чувстваха готови да станат родители. Зоуи и Остин обаче оставаха разочаровани месец след месец, защото това така и не се случваше. В брака им възникна известно напрежение. Година след сватбата Зоуи предложи да се консултират със специалист. Лекарят препоръча тя да се подложи на хормонална терапия. Изпълни ги надежда, че мечтата им да имат дете ще се сбъдне.
След петнайсет месеца и четири опита ин витро Зоуи забременя. Силно развълнувани, но и крайно предпазливи, изчакаха три месеца преди да съобщят на семействата си. Констанс подозираше какво се случва, но запази мълчание, защото знаеше колко е чувствителна темата.
Зоуи изчете купища литература и си изгради теория за пълноценната бременност. Грижеше се педантично и за своето здраве, и за здравето на бебето. Двамата с Остин много се вълнуваха. Решиха да не проверяват предварително пола на детето, а да го узнаят при раждането. Тя възнамеряваше да вземе четири месеца отпуска от приюта, който вече ръководеше, а Остин – три седмици, за да ѝ помага, когато бебето се появи. Плановете на Зоуи не включваха бавачка. Държеше сама да прави всичко, за да осъществи връзка с бебето и да подражава на майка си, която се бе грижила за тях без чужда помощ, при това с голяма всеотдайност. Новината за очакваното внуче зарадва Бет, но тя не възнамеряваше да отиде в Ню Йорк, защото работата ѝ не позволявала. Извинението прозвуча на Зоуи твърде неубедително. Подозираше, че истинската причина е друга – бебето щеше да събуди болезнени спомени у нея.
Джейми Роуз Робъртс се появи на бял свят в сряда, четири часа след като Зоуи си тръгна в края на натоварен работен ден. Водите ѝ изтекоха когато се прибра вкъщи и тя незабавно звънна на Остин. Той пристигна от офиса веднага, където спешни дела го бяха задържали до късно. Раждането мина бързо и лесно; всичко протече нормално и гладко. Много скоро Джейми лежеше в ръцете на майка си. Остин ги гледаше с обожание. Никога през живота си не се бе чувствал по-щастлив. Джейми беше красиво бебе. Имаше тъмните коси и сините очи на Зоуи. Избраха името ѝ от един от десетината предложени им справочника. Тя със сигурност щеше да е сред най-обичаните деца на света.
Докато Зоуи я държеше, изпита нещо, което не бе усещала от смъртта на Роуз. През цялото това време ѝ бе липсвало момиченцето, което бе обичала с цялото си сърце и така трагично бе загубила. В продължение на двайсет и четири години една болезнена празнота от отсъствието на Роуз държеше в плен душата ѝ. Сега Джейми се бе появила, за да я запълни. Зоуи погледна първо съпруга си, после дъщеря си и най-после се почувства истински щастлива.
Рейтинг: 9.00 / 4 гласа 
