"През отворения прозорец я връхлетя аромат на липа. Вдиша въздуха и се отнесе в спомените си. Ароматът на липа ѝ напомняше за дядо ѝ. "Докато са живи спомените и емоциите, които предизвиква даден човек, жив е и той. Не е забравен, не си е отишъл" – помисли си Габриела и ѝ стана мъчно за дядо. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Спомни си как беряха липа с баба - внимателно, сякаш ще се счупи. После дядо ѝ разстилаше липата върху вестници и така я сушеше. Всъщност първо изчиташе вестника още веднъж, нищо че беше стар, просто за да се увери, че няма нищо ценно, което да се загуби, и след това го използваше. Подреждаше внимателно вестниците в стаята на долния етаж на къщата и щом малкото момиче отвореше вратата, оттам я заливаше миризмата на липа и... на дядо. През зимата той си правеше чай от липа, защото много кашляше, а чаят му помагаше. Много пъти я беше питал:
– Искаш ли дядо да ти сипе едно чайче?
А тя все отказваше, защото не обичаше чай. "И сега не обичам. Но ме е яд, че отказвах"- помисли си Габриела. Дядо ѝ си взимаше чая и вестника, а баба готвеше. Идилия! Никога не се караха. Ако си мълчаха, значи бяха скарани. Друг път дядо ѝ сядаше с нея да учи по немски. Толкова да ѝ беше гаден тоя език, а дядо беше толкова умен. Обясняваше търпеливо граматиката и дори Габриела да сбъркаше, дядо ѝ се усмихваше благо:
– Хайде, съсредоточи се. Знам, че можеш. Ти си умно дете. А на нея толкова ѝ трябваше и се напъваше да мисли. "Толкова ми трябваше - някой, който да вярва в мен, и можех да променя света." Тя въздъхна тежко. Детството бива откъснато от човека не когато порасне, а когато носителите на тези спомени си отидат. Малката кухничка на баба ѝ е все там, цветята, снимките на стената, но го няма аромата на бабините манджички, нежността и спокойствието на баба ѝ и дядо и вечното подканяне на баба:
– Хайде, остави децата. Стига сте учили. Трябва да хапнат. - После ни намигаше
заговорнически, че ни е отървала."
"Адриана беше мъжкарана. От малка вървеше едричко дете - винаги беше най-висока в класа. По-висока и от момчетата. Имаше остър език и не оставаше длъжна на никого. Беше с рижава коса и безброй лунички по лицето. Майка ѝ обичаше да казва, че някой е изсипал звездите от небето върху нейното лице. Като беше мъничка, майка ѝ обичаше да ѝ чете приказки - харесваше ѝ да заспива и майка ѝ да е в стаята до нея. Имаше обаче моменти, в които не успяваха да дочетат приказката, защото от кухнята ехтеше силният глас на баща ѝ, който викаше дрезгаво по майка ѝ, често силно подпийнал. Тогава Адриана се завиваше презглава, за да не слуша скандалите. Страхуваше се и не можеше да заспи, докато скандалът не утихнеше. Баща ѝ блъскаше по мебелите, хвърляше и чупеше. На сутринта бързаше да стане рано, за да провери дали майка ѝ е добре. Стъпваше на пръсти, надникваше лекичко през вратата и щом видеше спокойното лице на майка си, се успокояваше. На няколко пъти се опита да сподели с баба си, но възрастната жена я потупваше леко по гърба и казваше, че това са нормални неща между съпрузи. Също така я предупреждаваше да не разказва на никого, защото "каквото става вкъщи, си е вкъщи" и хората не трябва да знаят."
Из книгата
