"Ние сме тъжни. Вече си нямаме лодкар. Лодкарят е мъртъв. Две езера и никакъв лодкар. Сега можеш да стигнеш до островите, само ако имаш лодка. Или ако самият ти си лодка. Или с плуване. Но хайде плувай, когато ледените буци се удрят във вълните като вятърни чанове с хиляди звънтящи тръбички.
Теоретично езерото можеш да обиколиш пешком, все покрай брега. Само че ние занемарихме пътеката. Почвата е блатиста, мостчетата изгнили и нещастни, храсталакът е избуял, стига чак
до гърдите и запречва пътя.
Природата си взема обратно своето. Така биха казали на друго място. Ние не говорим така, защото е нелепо. Природата е непоследователна. На природата не може да се разчита. А щом не можеш да разчиташ на нещо, недей да образуваш с него словосъчетания.
Под развалините на някогашната ферма на Шилке, където езерото нежно докосва шосето, някой е изхвърлил половината си непотребна покъщнина на брега. В калната земя стърчи един хладилник, вътре в него забравена - консерва с риба тон. Лодкарят ни разказа. И как побеснял, по принцип не толкова заради боклука, колкото заради рибата тон.
Сега лодкарят е мъртъв и ние не знаем кой ще ни разказва какви ги вършат бреговете. Кой ще казва така красиво: "Където езерото нежно докосва шосето". И: "Това беше риба тон от безбрежните морета на Норвегия". Такива изречения измислят само лодкарите.
От промяната насам не сме измислили никакви хубави изрази. Лодкарят беше добър разказвач. Но не се надявай, че в този момент на слабост ще питаме Дълбокото езеро, което без лодкаря е станало още по-дълбоко, как се чувства сега. Нито пък ще разпитваме Голямото езеро, което удави лодкаря защо го направи.
Как се удави лодкарят, никой не видя. И по-добре. Какво има да му гледаш как някой се дави? Никак не е красиво. Сигурно е излязъл с ладията вечерта, над езерото се е стелела мъгла. На разсъмване по водите се носеше ладия, празна и безполезна като сбогуване без изпращач.
Дойдоха водолази. Госпожа Швермут им направи кафе, те пиеха кафето и гледаха езерото, после влязоха в езерото и извадиха лодкаря. Снажни мъже, руси и лаконични, глаголи само в императив, натоварват лодкаря. Стоят на брега в прилепналите си водолазни костюми, черни и сковани като удивителни знаци, поставени от смъртта. Ядат вегетариански сандвичи, от тях се стичат капки.
Лодкарят беше погребан, а клисарят пропусна да свърши своето, удари камбаната час и половина по-късно, когато всички вече ядяха сладкиша в памет на покойника в "Коловоз 1". То без чужда помощ клисарят вече едвам изкачва стълбата. За последно би камбаната в 12:15 осемнадесет пъти и направо си изкълчи рамото. При това разполагаме с механизъм за биене на камбаните, както и с Йохан, чирака. Но клисарят не харесва нито едното, нито другото.
Сега умират повече, отколкото се раждат. Чуваме, че старците остават самотни. Виждаме как младите не коват никакви планове. Или коват планове да се махнат оттук. През пролетта разредихме разписанието на автобус номер 419, който иначе минава през час. Хората казват, само още няколко поколения - няма как това тук да продължи повече. Ние сме убедени: ще продължи. В известен смисъл все някак винаги е продължавало. Преживели сме чума и война, болести и глад, живот и смърт. Все някак ще продължи и занапред.
Само че сега лодкарят е мъртъв. Към кого ще се обръщат пияниците, когато Ули ги е изритал от кръчмата? Кой ще организира за туристите от Берлин и околностите толкова хубави игри за търсене на съкровища по островите, при които никой никога не намира съкровище и децата тихичко ридаят в ладията, докато майките вежливо се оплакват на лодкаря, а бащите дни наред размишляват къде са сбъркали и поставят под съмнение най-напред новите федерални провинции на Източна Германия, след това и собствената си мъжественост, а на брега изяждат по една ябълка и поемат с лишените си от илюзии велосипеди в посока Балтийско море и никога повече не се връщат? Кой?
Лодкарят е мъртъв, а останалите мъртъвци се чудят какво прави лодкар под земята? Това не е редно: трябваше да си остане в езерото!
Никой не казва, аз съм новият лодкар. Малцината, които разбират, че непременно ни трябва нов лодкар, не разбират нищо от салове. Нито от това как се утешават водите. Или са прекалено стари. Други се държат така, сякаш никога не сме имали лодкар. Трети казват: лодкарят е мъртъв, да живее бизнесът с лодки под наем.
Лодкарят е мъртъв и никой не знае защо.
Ние сме тъжни. Нямаме си вече лодкар. А езерата пак са диви и тъмни и се оглеждат."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
