"Бях ходил на моето място до реката. Вече не е мое. Отнеха ми го преди седем години, когато там, точно там, ме пребиха. Тъпо, без повод, дори не за да ми отнемат нещо, а просто да наранят, абсолютно убедени, че са прави, че аз съм някаква заплаха за някакво тяхно „мое”. Не ги познавах, виждах ги за първи път. Но историята не е за това. Отклонението вероятно просто нашепва, че всяка претенция за притежание, за обсебване, носи в себе си болка.
Обичах това място заради усамотението, шумоленето на реката и... момичето. Малко по-долу по течението имаше един вир - тих, не много дълбок и затова светъл. Обичах да гледам как лъчите на скриващото се вече зад дърветата слънце галят каменните форми на момичето, дават им последната топлинка за деня, преди влагата да започне да я пронизва... Обичах да си тръгвам от моето каменно момиче именно тогава - преди мракът да я превърне просто в парче скала. Затова - заради това преобразяване, си тръгвах винаги спокоен - знаех, че не я оставям в беда, знаех, че с утрото тя отново ще се върне, знаех, че погледът ми в късния следобед отново ще я съживи. Но историята не е и за това.
Не е и разказ само за раждането ни в погледа на другия, чрез погледа на другия, за живота, който той може да дари... или отнеме.
Не, не е и за това.
Промуших се през храстите и очите ми се плъзнаха по езерото. То рядко синее - твърде е изкуствено, а склоновете на планината край него са твърде стръмни, за да му отпуснат достатъчно небе. Но тогава беше синьо. А историята не е и за синьото. Нито за това, че то все пак намира начин да се появи... ако някой има нужда от него.
Историята е за светлината.
Погледът ми се плъзна по езерото и веднага бе притеглен назад - защото тревата непосредствено пред мен беше странна. И листата по клоните на дърветата бяха необичайни. Бяха много живи. Пронизително живи. Не бъбриви, не шумни, не крещящи радостта от живота. Не. Мълчаха, но ме прониза - без да нарани - усещането за красотата и пълноценността на живота. Вцепених се, не смеех и не исках да помръдна. Не разбирах...
Разбрах.
Всичко беше в светлината. Слънцето се беше скрило зад хълмовете, но прощалният му поглед не беше успял да го последва. Беше мек. Обещание. Това не бе силната, рязка, заслепяваща светлина, която сече контури... не - тя се плъзгаше меко, погалваше всеки лист, всяка тревичка, заиграваше се с всяко камъче, милваше взора и го подкрепяше в усилието да види. И той провиждаше.
Силата, мощта не е в яркостта или тъмнината - и двете скриват, понякога нараняват, но - в крайна сметка - са безсилни: преди и след тях винаги идва мекотата, която превързва рани, възстановява уязвеното, ражда живот. Винаги е там - преди и след. Неотменно. И чрез нея сме живи. Чрез вярата, че винаги идва..."
Така разказах на човешкото същество, което обичах и обичам задпределно, преди години, по телефона, моята история за "сините часове".
Разказах, а после записах "историята". Бяха важни за мен - и човекът, и разказът. По някакъв начин събираха в себе си десетилетия търсене...
Съвсем скоро ще имате възможност да се срещнете - чрез Издателска къща "ЗНАЦИ" - със "Сините часове" на Георги Гаврилов. С неговата нова книга с поезия. С неговия "разказ" за неговото пътуване в изследване на идентичността и нейните превъплъщения, за вплътняването на онова, което бе "Корабен дневник на книжната лодка", в своите собствени, вече интериоризирани и - вече - често прозъзнати граници; точки на пречупване, често звънтящо болезнени, но и винаги даващи възможност за нов поглед, за друг прочит на разказа на светлината...
За мен безспорно най-зрялата, най-честна и най-свободна книга на Георги, на която имах честта да съм и редактор.
Една висока книга, даваща възможност и за нас да се издигнем по-високо - там, където слънцето още не се е скрило зад хоризонта..."
Валентин Дишев - редактор