"Тази вечер ще превърна кръвта на Алхимика – кръвта на Джулс Ембър – в оръжие. Стоя в някаква стая дълбоко под балните зали и балконите на Шорхейвън. Един търговец на време се е навел срещу мен и се поти, докато смесва прахове на работната си маса. Той е последният от дългата върволица от търговци на време, на които бях възложила да подмамят Алхимика да излезе от скривалището си. Досега те всички се бяха оказали неспособни и всички бяха умрели заради това. Но нещо ми подсказва, че тази вечер ще бъде различна. Въздухът е настръхнал от опасност. От обещание. Жителите на Семпера са толкова неизобретателни по отношение на своето скъпоценно време, на кръвните си монети. Когато не ги пият като зверове, ги прахосват, за да накарат цветята си да цъфтят, или ги хвърлят в огнищата си, за да се топлят през зимата. Но правилното кръвно желязо може да изгори света.
Когато търговецът на време изсипва флакона с кръвта на Джулс Ембър в малкото си котле, през стаята проблясва светлина – сякаш не сме дълбоко под земята, сякаш денят е
настъпил рано и внезапно. Пепелта и мръсотията се вдигат на талази около мен, преди взривът да събори и двама ни на земята. За миг. Мисля за света като за кожа, обтегната върху рамката на военен барабан, какъвто си спомням отпреди векове. Някой току-що го уцели с все сила. Дори когато гърбът ми се удря в дъските на пода, кръвта ми пее триумфално. Зад клепачите ми гори един образ: пейзаж от пламъци, силуетът на разнебитен град с прочувственото име: Крофтън. Засмивам се сама на себе си, докато с клатушкане се изправям на крака. Съборен от удара, търговецът на време лежи на пода проснат по очи и се задъхва, зяпнал като риба.
– Значи... действително си ти – промърморва той. Истинското ми име, Магьосницата, умира върху устните му.
Това няма значение. Вътре в бронзовото котле, излъчващо собствена слаба светлина, се появява движеща се, искряща течност. Безцветна и същевременно притежаваща всички цветове, трудно е да се гледа право към магията с тези човешки очи. Мъжът, който умира в краката ми, я беше създал от най-хубавите диаманти на Семпера и едва една година от кръвното желязо, което сладката Джулс Ембър бе оставила след себе си в Евърлес.
Допирам малкото котле до устните си и отпивам от времето на Алхимика. Само мъничко. Имам планове за останалото. Болка пронизва гърлото ми. Дишам, жива съм и сграбчвам ръба на масата, докато слабото ми тяло трепери. Чакам времето да се слее в хиляди кинжали, както се случи онази нощ в Евърлес – нощта, в която най-сетне осъзнах коя е Джулс Ембър там някъде под кожата си, в сърцето си. Чакам времето да се измъкне от мен като нещо живо. Ала това не се случва. Вместо това силата се просмуква в мен.
Енергията потича из стаята, магията е във всяка частица и само чака да бъде отключена и освободена върху света, озъбена като глутница диви кучета. Изсипвам няколко капки от течността в бутилка – тъмнозелена на цвят, за да скрия безценното качество на съдържанието. На повърхността на земята предавам бутилката на момъка от Евърлес, Айвън Тенбърн. Сега той се страхува от мен, държи я така, сякаш тя ще го ухапе. Добре. Налага се да внимава. Имам нужда нашето творение да стигне непокътнато до Крофтън. Където ще ми предаде Алхимика.
– Запали ми пожар – прошепвам аз в ухото на Айвън."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа
