Звезда на челото

Историята на рода, чиито потомци имат малко петънце на челото, продължава във времената на татаро-монголското нашествие. Разпокъсаните и враждуващи помежду си княжества са лесна плячка за ордите на монголските ханове и техните васали и съюзници. Кървавата картина се рисува с огън и меч както от завоеватели, така и от победени.

Самотникът Манул, дете на монголските степи, преминава през живота с едно-единствено живо същество, което обича повече от всичко на света - звездочелата си кобила. Когато взема в плен дъщерята на победения руски княз Ингвар, която също е белязана със звезда на челото, животът на Манул се променя изцяло... Рус е подчинена почти докрай, но на места съпротивата срещу нашествениците все още продължава. Някои от княжествата вече са съюзници на ордата, други остават настрана от конфликта. Малцина са готови да потеглят на бран срещу страховитата войска на хан Мамай.

В тези смутни времена веселият крадец и пройдоха Яшка, белязан по челото и по рождение, и заради провинение, живее от ден за ден на гърба на лековерните и мечтае за голямото богатство. Съдбата го среща с всезнаещия, невъзмутим и загадъчен ханзейски търговец Бох и неговата неотлъчна сянка, страховития Габриел. Срещите с тях ще научат хитроумния Яшка на много неща и ще го въвлекат в съдбоносния сблъсък между армиите на княз Дмитрий Донски и хан Мамай на Куликово поле.

Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. През 1998 година Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов "Приключенията на Ераст Фандорин", чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата "Смирноф-Букър". Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.

"Парадната юрта на княза на русите не беше богата, не като в двореца на хорезмийския бек, където Манул бе придобил своята чудна сабя. Стените бяха голи, без украшения. Само в ъгъла, между завеси, висеше малка картинка с някакво брадато лице, под нея гореше малък светилник. Сигурно изображение на някой от особено почитаните предци, покровител на рода - като при китайците. Освен това имаше сандъци и скамейки, покрити с цветни тъкани. На голяма, резбована маса лежаха равни купчини от правоъгълници - кожени и плюшени, със сребърен обков. Манул знаеше какво е това, беше ги виждал в Хорезмия. Наричаха се "книги", вътре в тях имаше тънки-тънки шумолящи пластинки, покрити с ченгелчета. Срещаха се и малки рисунки, неразбираеми. С книгите лесно се палеше огън, горяха по-добре от сухи съчки. Руският княз имаше двадесетина от тях. Манул никога досега не беше срещал толкова много от тези красиви вещи на едно място.

Беглият оглед на помещението отне само няколко мига, след това десетникът се съсредоточи върху русите. Край масата седяха трима възрастни. Още трима - юноша и две жени, млада и стара - стояха отзад. Главният, разбира се, беше онзи, който седеше в средата. Побелял, жилав, присвил късогледо очи. Посред челото му имаше петънце, кръгло. Или е бенка, или е нарисувано - може пък русите да имат такъв знак за княжеско достойнство. Облечен бе просто - нито злато, нито сребро. Онзи вляво от него беше явно началникът на войската - дебел като на бик врат, обветрено червендалесто лице, големи мустаци, препасан накръст с ремъци. Отдясно - старец с черен калпак. Шаман или съветник - със сигурност не е воин. Беше необичайно на преговорите да има жени редом с нойоните, затова Манул огледа и тях. Дебела старица с жълто-бели коси, подаващи се изпод висока, украсена с везба шапка, стоеше точно зад княза и боязливо го докосваше по врата. Ясно: най-възрастната жена. Втората бе съвсем млада, издокарана, с красива мрежа от дребни перли на главата, която се спускаше под остър ъгъл между очите ѝ. Тази зяпаше не плахо, а по-скоро с любопитство. Любимата наложница или дъщеря му? Сигурно е дъщеря. Прекалено е грозна: хилава, косите бели, очите кръгли, като на сова и носът - вирнат като носа на ботуш. Хлапакът, на около шестнадесет-седемнадесет години, разбира се, беше княжеският син. Гледаше като вълче, само дето не се зъбеше.

Както и да е, по дяволите. Тези тримата не бяха важни. Едва Манул помислил така и старата жена - ама че чудо на чудесата - първа, без позволението на мъжа, рече нещо. Калга сечен отзад почти беззвучно, без да мърда устни, преведе:
– Казва, че сме страховити. На хора не приличаме. Князът също каза нещо.
– Казва: отивайте си, не пречете, тук работата е сурова. Но жените и хлапакът останаха. Манул разбра, че този княз е слаб – дори домочадието не го слуша. След това главният русин се обърна към монголците на тюркски. Цялата Степ разбираше този велик език, разделен на много наречия.
– Кои сте вие? – попита князът. – Защо сте нападнали моето село? Какво сторихте със селяните? Къде са те?
"Откъде ли знае за селото? Значи все пак някой е успял да се добере до града. Затова и биха тревога. Но как? По снега щяха да останат следи". И шаманът отзад също прошепна:
– Питай го: откъде знае? Манул попита:
– Нападнали? Защо така си решил, княже? Русинът се навъси.
– Не се опитвай да ме лъжеш, чуждоземецо. При нас още от времето на половските набези си има правило: два пъти в денонощие най-близкото до Степта село дава знак. По пладне пуска в небето стълб черен пушек. В полунощ пали голям огън на близкия хълм, той се вижда от двадесет версти. Ако димът или огънят са два, има нужда от помощ. Ако няма нито един знак – селото е превзето.
Манул си спомни, че на хълма до руското село наистина, неясно защо, бяха струпани две купчини съчки. Ето какво било. Монголците досега не се бяха сблъсквали с подобна предпазна мярка. Хитро измислено."
Из книгата