Рулетка

Награда за литература на Европейския съюз 2012. Романът "Рулетка" на Лада Жиго повежда читателя на мрачно пътешествие в следвоенна Хърватия и го изправя пред една грозна истина. Обикновените хора са се превърнали в топчета в игра на рулетка, в която само най-могъщите крупиета залагат на печелившите числа.

Основният персонаж в този екзистенциален роман е войник, който е изгубил всички илюзии от миналото. Той започва да играе хазарт, след като открива истината за съвместното участие на могъщи сръбски и хърватски лидери в ужасно престъпление.

Книгата разчупва стереотипа, оформял представите на европейските читатели в продължение на повече от двадесет години. Художественото се преплита със суровата действителност и тази комбинация е стряскаща. Милиони куни се харчат всяка година за хазарт, а в Хърватия живеят над 50 000 зависими от хазарта хора. Страната има население от едва 4,5 милиона жители, а по неофициална статистика броят на казината надвишава този в мегаполиса Лондон. Продажбата на хърватските банки, бизнеси и фирми на чуждестранни инвеститори и компании е само един от аспектите на бруталния капитализъм, който експлоатира населението на всички нива и е последван от увеличаваща се безработица с тежки последствия и крайна бедност за голяма част от населението.

Романът "Рулетка" е динамичен, мрачен и изпълнен с приключения. Усещането да се докоснеш до майсторски описания свят на героите обаче не е тягостно. Светлина в тунела, колкото и да е дълъг и тъмен той, има. Стига да имаш куража да се отлепиш от дъното.

"Числото двайсет и осем

Студени тухлени стени го притискаха. Стори му се, че в ъгъла на тавана е избила плесен. После му се стори, че към него се приближава Иисус Христос, за да му даде вода.
– Пий!
Едва успя да отвори подутото си око. С дясното, здра- вото око, започна да различава контурите на помещението. Наистина - стените бяха тухлени, а подът - от пръст. И някакъв стар, разнебитен гардероб в ъгъла.
– Пийте, младежо! Няма ви нищо. Само пийте!
Видя брадата на професора, а после и сиво-зелените му очи. Наведе се над него, повдигна главата му и допря чашата до устните му.
– Малко сте пребит и подут, но за комарджия като вас това са леки телесни повреди. Това е нищо. Ще издържите вие, господин Анте.
– Какво правя аз... Вие тук? – промълви едва чуто Анте.
– Аз ви доведох. Носих ви... буквално на гръб. Като Христос. Моят кръст от дъбов материал, хе.
– Вииие...
– Господин Анте, добре дошли в моя дом. Това е социалният обзор на нашето общество. Улица "Паромлинска", тази сграда е последното убежище от нищетата, която се сипе наоколо като дъжд. Изгониха циганите, но пък се заселиха комарджиите, които се множат като бълхи, хе- хе. Не сме сами, господин Анте. Това е лабиринт с много стаи. Последен пристан за пропаднали надежди. Държавата не осигурява работа, но пък дава 'Паромлинска". Европа има душа.

Професорът постави възглавница под гърба на Анте и той леко се надигна. Извика от болка. Дясното му бедро пропадна в някаква дупка.
– Малко наляво, господин Анте, пружините пропадат. На този диван много комарджии са получили хоспитализация. Искам да кажа, първа помощ. Това е истинска здравна служба. Зарежете онази терапия! Тя е лъжа. Тук ще оздравее душата ви. Тук всеки комарджия утешава другия. Тук, на този бетон, няма маски, всеки казва истината, всеки разкрива себе си.

Професорът намокри парцалчето в мивката и започна бавно да обтрива синината на окото на Анте.
– Двайсет и осем. Отново мръсно число. А трябваше вие да дойдете при мен, не аз при вас. Числото ме излъга – каза Анте.
– Моля?
– Нищо, нищо – промълви Анте. – Няма как да разберете личния ми кръг, лутам се в него без свидетели. – Въздъхна.
– Зарежете числата! Те са неодушевени. Думите, думите, младежо, от тях се плете венецът на този свят!
– Всяко число, професоре, е живо. Всяко е живо същество. Има своята воля, своята съдба. Може някои и да нямат. Може някое да е слабо, като немощен човек. Може да успеете да надхитрите някое число.
– Хубаво говорите, младежо. Челюстта ви е здрава. На комарджията никой никога не трябва да му чупи ченето. Иначе няма да може да псува като загуби. А всеки има право да псува, когато изгуби всичко. Никой няма правото да отнеме на комарджията тази последна възможност.

Анте бавно се обърна на хълбок. Стисна зъби. Отново се премести. Болката му сякаш намаля. Професорът приближи свещта от масата. Изля разтопения восък в чинийката и я остави на пода. После тръгна към ъгъла на стаята, взе два дървени стола и ги сложи обърнати един към друг до леглото.
– Младежо, сега ще разберете какво е да живееш в мрак, какво е истинска психотерапия. Аз съм професор по философия, моля ви, а осъзнатият философ е в някаква степен и психиатър. Вижте, вие сте смазан, изгубили сте всичко - и парите, и авторитета си, и достойнството, ако мога така да се изразя, но винаги може да бъде по-лошо и това ни показва, че все още не сме достигнали дъното. В това, така да се каже, ужасяващо помещение, в това убежище от лихварите и всички болести, от които страдат почтените граждани, които не са вкусили щастието, спят около петдесет комарджии. И наемът е възможно най-изгодният - десет куни за нощ. Може и разсрочено да се плаща, хе-хе. Тук хазяинът все пак проявява разбиране.
– Хазяинът? А кой е собственикът, мамицата му? Трябва да печели и от падението, така ли? Коя е тази гадина?
– Младежо... – професорът се изкашля. – С огромно извинение, тази гадина съм аз. – Професорът стана, поклони се и отново седна. – Моите уважения, но и аз трябва да живея от нещо и ето, сетих се как да си помогна, а на останалите давам убежище на най-изгодната цена на света. Аз не крада, аз продавам бягство, свобода само за десет куни. А свободата се продава най-много. Търсенето на свобода е безкрайно, къде, с цялото ми уважение, ще намерите днес покрив над главата само за хиляда липи?
– Има ли някой, който е останал неподкупен, мамицата му? – процеди през зъби Анте и извърна поглед, изпълнен с гняв."
из книгата