Сайбиевата невеста

Сайбиевата невеста Боян Боев Времетраене: 0:58 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Задругата Добри Божилов Времетраене: 11:30 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Задругата - книга 2: Заветът Добри Божилов Времетраене: 0:54 мин. Георги Господинов Времетраене: 1:53 мин. Времеубежище Георги Господинов Времетраене: 0:50 мин. Глина Виктория Бешлийска Времетраене: 1:34 мин. Хавра Захари Карабашлиев Времетраене: 8:45 мин. Да преживееш XXI век: Чомски и Мухика Саул Алвидрес Времетраене: 1:30 мин. Албум за обич с баба Диана Стоева Времетраене: 1:00 мин. Далече от Луизиана Лус Габас Времетраене: 1:13 мин. Първият президент на републиката. Текстове и интервюта Времетраене: 1:16 мин. Как да увеличим интелигентността на бебето си Глен Доман, Джанет Доман Времетраене: 1:23 мин. Между два океана Кристина Енрикес Времетраене: 0:50 мин. Пътеводител за абсолютно всичко Хана Фрай, Адам Ръдърфорд Времетраене: 1:11 мин. Йога за лице Лилия Симова Времетраене: 1:19 мин. Тайните на руните - комплект карти и книга Катрин Тодорова Времетраене: 0:59 мин. Животът невъзможен Мат Хейг Времетраене: 0:57 мин.

Цвета трябва да приеме съдбата си, че баща ѝ я е дал за жена на Лозан Сайбията. Но тя не иска да се омъжва за него, защото вече сърцето ѝ е дадено на друг - Стоян. Майка ѝ иска да я избави от нерадостния живот, който я чака, затова ѝ дава мускал с отрова. Цвета е изправена пред избора дали да отрови мъжа си в първата брачна нощ, както майка ѝ е заръчала, или самата тя да изпие смъртоносната течност и да се избави от орисията да бъде Сайбиева невеста.

"Книгата разказва за невъзможната любов, която придава смисъла на всичко. Любовният триъгълник, в който се преплитат световете на Лозан, Цвета и Стоян, ни прави съпричастни към три съдби, предопределени само и единствено от стремежа да привлекат на своя страна именно любовта, в чието име допускаме грешки и извършваме непростими престъпления. Защото любовта не пита. Защото тя наистина остава едничкото оцеляло дърво в запустелите градини на душите ни, пред което изпитваме заслужена възхита.

Боян Боев e безспорно талантлив писател. Романът му се чете на един дъх, а препратките към магичния свят на Габриел Гарсия Маркес са напълно основателни. Макар действието да се развива в края на XIX век, изказът е изчистен и модерен, за да бъде историята възприета от съвременния читател непредубедено и без излишна подозрителност."
Добромир Банев

Боян Боев завършва Професионалната гимназия по икономика в град Ямбол, но страстта му към писането надделява над математическите уравнения и така през 2009 г. публикува в сборник първия си разказ - Тъмна вечер. През март 2010 година е издадена първата му самостоятелна книга - повестта Красавицата и Отшелникът, а през 2012 година издава и втората си книга - сборник от разкази на истински хора от живота им - Разказите на Различните. След това пише редица приказки за деца и множество разкази, които публикува в личния си блог и в сайтове за творчество.

"Беше пролетта на 1890 година. Слънцето още не беше се подало иззад балкана, когато на поляната в края на село Стомна започнаха да се приготвят софрите. Огънят за печените агнетата беше запален, а дамаджаните с ракия се изстудяваха в кладенеца. Жени сновяха насам-натам и се вайкаха, че не знаят как ще съберат толкоз много хора тука. Музикантите се сбираха да разпеят инструментите си, преди да са тръгнали със сватбарите към къщата на булката.

Караславовите живееха в малка къща с двор и обор, дето от ранни зори бяха заблеяли двете агънца, родили се наскоро. Кольо Караславов беше от рано на крак, за да нахрани добитъка, да изчисти и премете двора, че като знаеше колко хора щяха да се юрнат у тях днеска, не искаше да заварят мръсотия. Той цяла вечер не можа да си намери място на одъра. Шаваше наляво и надясно, та покрай него и Караславовица не можа да подремне. Спомняше си как Цветана беше малка и тичаше край него да си играе. Къщата беше огласяна от детски смях и песни. А днеска щеше да я даде за булка. Очите му се насълзяваха само при мисълта, че неговата единствена рожба ще си замине от бащиния дом. Вярно, че нямаше да си иде от селото, само в друга махала щеше да живее. Ама при друго семейство, ще има нови роднини. Ах, как го мъчеше таз мисъл, че за последно става по изгрев слънце и ще види очите на Цвета в къщата!

Сърцето го болеше него. Не знаеше с какъв акъл се беше съгласил да даде Цвета за булка на Сайбиевия син. Толкоз много да мразеше тоз сиромашки живот, дето му беше писано да има, че проклинаше деня, в който се беше родил. Ако не беше тоз недоимък, нямаше да натрупа толкоз борчове към бъдещия си зет. Че нали Сайбиевите бяха чорбаджии в селото, та от тях често селяните ходеха да искат заеми. Вече толкоз много беше задлъжнял Кольо, че не знаеше как ще се разплати със Сайбията. И на, пустото му пиянство една вечер вместо него говореше, та предложи дъщеря си за булка. Сайбията хич не се поколеба. Хубавка му се струваше Цвета, млада беше – скоро направи осемнайсет години. А той нали вече минаваше трийсетте, та за стар ерген го имаха другарите му. Още щом се съгласи да вземе Цвета за жена, стисна ръката на Кольо и му рече:

- Всичките ти борчове към мене са платени.

Три дена Кольо у къщи не се вясваше. Рано излизаше сутрин и се прибираше чак след заник слънце. Не можеше да погледне в очите ни Цвета, ни жена си Минка. Как щеше да им каже, че е продал чедото си, за да плати всичките си дългове? Все се правеше, че много работа има да върши, че е много зает и затуй няма време да се прибере. Ама накрая вече трябваше да каже истината. Изпи на една глътка чашата с ракия и рече, че е обещал Цвета за жена на Сайбиевия син.

- Кольо, какво си направил, бе? Нашата Цвета! Цветанчето ли, бе? - разрева се Минка.

- Дума съм дал вече, Минке. Не мога да се отметна.

- Ма как тъй, бе? Нашето чедо си продал! - започна да си скубе косите от мъка тя. - Ах, мойта мила Цвета!

Кольо не казваше вече нищо. Наля си още една чаша с ракия и я глътна наведнъж. С крайчето на окото си видя Цвета, застанала на прозореца. Гледаше към месечината в нощното небе. Не продумваше и дума. Сякаш се мъчеше да приеме съдбата, дето баща ѝ беше отредил. Веднъж лоша дума не му каза. Не го упрекна за туй, дето ѝ беше сторил, не го намрази, а пак с грижовен глас му говореше. Но не му каза и че го разбира. Не му каза, че приема съдбата си. От туй най-много го болеше Кольо. Гледаше детето да страда, да преглъща болката си и да носи туй бреме в себе си до края. С мъка гледаше как очите ѝ се променяха. Колкото по-малко време оставаше до сватбата, толкоз по-мътен ставаше погледът ѝ, заради всичките сълзи, дето оставаха неизплакани."
из книгата

Изида
София, 1111
бул. Шипченски проход 18 вх. Б ет. 5 ап. 35
ik.izida@abv.bg