"Беше пролетта на 1890 година. Слънцето още не беше се подало иззад балкана, когато на поляната в края на село Стомна започнаха да се приготвят софрите. Огънят за печените агнетата беше запален, а дамаджаните с ракия се изстудяваха в кладенеца. Жени сновяха насам-натам и се вайкаха, че не знаят как ще съберат толкоз много хора тука. Музикантите се сбираха да разпеят инструментите си, преди да са тръгнали със сватбарите към къщата на булката.
Караславовите живееха в малка къща с двор и обор, дето от ранни зори бяха заблеяли двете агънца, родили се наскоро. Кольо Караславов беше от рано на крак, за да нахрани добитъка, да изчисти и премете двора, че като знаеше колко хора щяха да се юрнат у тях днеска, не искаше да заварят мръсотия. Той цяла вечер не можа да си намери място на одъра. Шаваше наляво и надясно, та покрай него и Караславовица не можа да подремне. Спомняше си как Цветана беше малка и тичаше край него да си играе. Къщата беше огласяна от детски смях и песни. А днеска щеше да я даде за булка. Очите му се насълзяваха само при мисълта, че неговата единствена рожба ще си замине от бащиния дом. Вярно, че нямаше да си иде от селото, само в друга махала щеше да живее. Ама при друго семейство, ще има нови роднини. Ах, как го мъчеше таз мисъл, че за последно става по изгрев слънце и ще види очите на Цвета в къщата!
Сърцето го болеше него. Не знаеше с какъв акъл се беше съгласил да даде Цвета за булка на Сайбиевия син. Толкоз много да мразеше тоз сиромашки живот, дето му беше писано да има, че проклинаше деня, в който се беше родил. Ако не беше тоз недоимък, нямаше да натрупа толкоз борчове към бъдещия си зет. Че нали Сайбиевите бяха чорбаджии в селото, та от тях често селяните ходеха да искат заеми. Вече толкоз много беше задлъжнял Кольо, че не знаеше как ще се разплати със Сайбията. И на, пустото му пиянство една вечер вместо него говореше, та предложи дъщеря си за булка. Сайбията хич не се поколеба. Хубавка му се струваше Цвета, млада беше – скоро направи осемнайсет години. А той нали вече минаваше трийсетте, та за стар ерген го имаха другарите му. Още щом се съгласи да вземе Цвета за жена, стисна ръката на Кольо и му рече:
- Всичките ти борчове към мене са платени.
Три дена Кольо у къщи не се вясваше. Рано излизаше сутрин и се прибираше чак след заник слънце. Не можеше да погледне в очите ни Цвета, ни жена си Минка. Как щеше да им каже, че е продал чедото си, за да плати всичките си дългове? Все се правеше, че много работа има да върши, че е много зает и затуй няма време да се прибере. Ама накрая вече трябваше да каже истината. Изпи на една глътка чашата с ракия и рече, че е обещал Цвета за жена на Сайбиевия син.
- Кольо, какво си направил, бе? Нашата Цвета! Цветанчето ли, бе? - разрева се Минка.
- Дума съм дал вече, Минке. Не мога да се отметна.
- Ма как тъй, бе? Нашето чедо си продал! - започна да си скубе косите от мъка тя. - Ах, мойта мила Цвета!
Кольо не казваше вече нищо. Наля си още една чаша с ракия и я глътна наведнъж. С крайчето на окото си видя Цвета, застанала на прозореца. Гледаше към месечината в нощното небе. Не продумваше и дума. Сякаш се мъчеше да приеме съдбата, дето баща ѝ беше отредил. Веднъж лоша дума не му каза. Не го упрекна за туй, дето ѝ беше сторил, не го намрази, а пак с грижовен глас му говореше. Но не му каза и че го разбира. Не му каза, че приема съдбата си. От туй най-много го болеше Кольо. Гледаше детето да страда, да преглъща болката си и да носи туй бреме в себе си до края. С мъка гледаше как очите ѝ се променяха. Колкото по-малко време оставаше до сватбата, толкоз по-мътен ставаше погледът ѝ, заради всичките сълзи, дето оставаха неизплакани."
из книгата
Рейтинг: 9.52 / 79 гласа
