"Корабокрушение
Еней
И тази нощ, за кой ли път, мога да кажа, че бях на косъм от смъртта. Чух пращенето на кораба. Небето ни притискаше към морето, морето ни подмяташе към небето. После ми се стори, че море и небе се пръснаха на парчета и се объркаха в едно. Сякаш че пропадахме в пукнатините от мълниите или се хвърляхме от гребените на вълните. Дори не разбрах как хората ми успяха да се доберат до този бряг със смъртно ранения ни кораб. Бряг, който в нощта сред морето бе просто къс от още по-дълбок, по-непрогледен мрак. Докато изплувахме от черния дъжд, пред нас се разкри естествено пристанище, залив от толкова тихи води, че не ни трябваха дори въжета, за да закотвим кораба.
Морето още бучи в ушите ми, но това е само ехо. Бурята полека утихва, звездите надничат, открехвайки тънки пролуки сред облаците. Знам, че се налага да запазим уязвимия си живот в тази чужда страна, и знам също, че трябва първи да стана от пясъка, където се свлякох. Ние, оцелелите, лежим проснати наоколо. Усещам влажни опипващи пръсти по крака си; докосват тялото ми, навярно за да се уверят, че поне ние сме оживели, че този плаж не е брегът, където мъртвите очакват идването на лодкаря, който ще ги откара до отвъдния свят.
– Еней... - отронва глас, който в този миг прилича на стенание на вятъра. Това ми стига, за да се изправя на крака.
– Чуйте ме всички! Чуйте ме всички! - повтарям, надвиквайки се с вихъра, който все още реве оглушително. – Оцеляхме във война, която е безумието на хората, и в буря, която е безумието на морето. Боговете са още с нас. Сега не е време да се излежаваме и да треперим пред опасността, която вече сме преодолели. Искам тук да вдигнем стан, да запалим огън, който да стопли костите ни, и да отправим молитва за другарите ни, изгубени в стихията.
Отново ставаме войска. Пясъкът хлътва под стъпките ни. Раздавам задачи, отделям ранените, нареждам да донесат зърно, инструменти и оръжия от кораба. Хората ми негодуват, ругаят ме през зъби, но аз умея да разпознавам свирепата радостна нотка, с която проклинат. Наричат ме псе и отрепка, но всъщност ми прощават. Въпреки че неотменно плавахме в търсене на мястото, където ще се сбъдне неясното пророчество, въпреки че почти не можаха нито да се насладят на отдих в пристанищата, нито да държат в обятията си жена, те си остават верни на своя цар. Една моя дума ги хвърля в атака. Сега, когато безпристрастната смърт се отдръпна, те отново ми се подчиняват. Да, хората ми са доволни, защото оживяхме. Морето не е довлякло тук нито един труп, засега не оплакваме никого. А корабокрушенецът винаги е весел, поне докато не потъне в мисли.
Кормчията ни си е счупил ръката, може би на няколко места. Блъскан от поривите на морето, корабът се килна и го изхвърли зад борда. Беше се търкалял по палубата и целият беше натъртен. Щом го доближавам, сграбчва ръката ми.
– Татко Еней! - отронва той. Така ме наричат най-младите от екипажа.
– Спасен си - казвам му аз. – Всички сме спасени.
Но преди да пусна ръката му, ме връхлита страх, че вече никога няма да зърна едничкия си син. "Татко Еней...".
Ахат, верният ми другар, е успял да накара една искра да отскочи от кремъка към дървата и мокрите листа. Поглеждам към разгарящото се огнище, поглеждам към Ахат, напрегнат като струна, докато пази и разпалва пламъка, наблюдавам как огънят се суче и разсуква във въздуха, докато най-накрая лумва. От това първо огнище се запалват други в кръг, образувайки пръстен от топлина. Огънят е първата ни победа над страха и самотния бряг. Топлината буди чувството за глад. Довличаме един кош с влажно зърно, спасено от бурята. Сръчни ръце се заемат да го изпекат на пламъка и да го смелят. Останала ни е вода, както и няколко меха с вино, донесени от пострадалия кораб. Нощта е завладяна от миризмите в лагера: храна, дърва, потящи се тела. Белият дим полита към небето като птица, която разперва криле и се губи във висините. Но това ме тревожи - димните птици издават присъствието ни тук.
Няма да позволя уютът край огньовете да ни заслепи за опасността, която още съществува. Намираме се в неизвестното. Плавахме, без да зърнем земя или небе през цялото време, докато трая бурята. Облаците угасиха звездите една по една и не ни оставиха друга светлина освен морската пяна. Вятърът ни отне владението на кораба. Невъзможно бе да отгатнем до коя земя сме стигнали, сред какви хора се намираме, дали е бряг, познат на мореплавателите, или пък е някъде отвъд, бидейки част от неизследвания свят. Кой знае дали, щом легнем, няма да бъдем събудени от ръце, които ни обезвреждат и пленяват, от кинжал, опрян в гърлото.
Цяла нощ ще има часовои с немигащи очи, вперени в тъмното. Определям смените, раздавам оръжията, отбелязвам охранителните постове, рисувайки с крак в пясъка.
После се отдалечавам сам, за да разуча терена. Щом оставям лагера зад себе си, студеният вятър залепва влажните дрехи за кожата ми. Морската сол е оставила вадички по мен, като белези от корабокрушението. Крадешком се придвижвам сред тъмното. Искам да се добера до скалите, които навлизат в морето, очертавайки залива. Искам да потърся на извития хоризонт корабите от флотата ми, изгубена в бурята. Дали другите екипажи са оцелели? Ами синът ми?
Дърветата, впили корени в ската, хвърлят своята сянка в морето. Удвоена тъмнина. Клоните ме дращят през лицето. Катеря се, напредвам пипнешком, пазя равновесие. Най-сетне се открива гледка. На слабата светлина - пусто небе и също толкова пусто море. Нито следа от корабен нос или мачта.
Откакто предприехме нашето плаване, по съвет на най-мъдрите сред хората ми, със сина ми пътувахме в различни кораби. Казаха, че ние сме последните от царския двор на Троя. Че ако станело корабокрушение, ще има по-големи шансове поне един да оцелее. Надявам се, че не съм оживял, за да изгубя и него.
Прибирам се скован в лагера, издигнат посред нищото, където ме очакват хората ми. Вече знам, че дори да открия пътя си сред тези брегове, пак ще съм изгубен. Как да се ориентирам? Целият познат свят вече съществува само в спомените ни."
Из книгата
