"Исках тъмнина. В онази лятна нощ имаше луна и тя постоянно се подаваше иззад разпокъсаните облаци, сякаш нарочно, за да ме дразни. А аз исках тъмнина.
Отидох с двете кожени торби до малкия рид, бележещ северната граница на владението ми. Моето владение. Наричаше се Фифхаден и представляваше наградата на крал Алфред за вярната ми служба при Етандун, където при дългия, зелен хълм бяхме победили армията на датчаните. Двете стени от щитове се изправиха една срещу друга и когато всичко свърши, Алфред отново бе крал. Врагът бе разбит, Уесекс оцеля и смея да кажа, че аз свърших доста повече работа от останалите. Жена ми умря, приятелят ми умря, собственото ми бедро бе пронизано от копие и какво получих в отплата? Фифхаден.
Пет кожи - това ще рече името му. Пет кожи! Земя, едва стигаща да изхранва четирите семейства роби, които оряха нивите, стрижеха овцете и ловяха риба в река Кенет. На други мъже бяха дадени големи имения, църквата получи необятни гори и пасища, а аз - тези жалки огризки. Мразех Алфред. Този жалък, набожен, стиснат крал, който се отнасяше към мен с недоверие, защото не бях християнин, а идвах от Севера. Бях му върнал кралството при Етандун, а той ме възнаграждаваше с Фифхаден. Копеле.
Както казах, довлякох двете торби до ниския рид, който бе опасан от овцете и обсипан с огромни, валчести камъни, сега белеещи под лунната светлина. Стаих се зад един от тях, а до мен приклекна Хилд - бивша монахиня от Сипанхам, превърната в блудница от датчаните при превземането на града. Сега беше моя жена. Понякога нощем я чувах как се моли и молитвите ѝ бяха все сълзливи и отчаяни. Предполагах, че в крайна сметка пак ще се върне при своя бог, но за момента бе намерила убежище при мен.
– Защо чакаме? - попита тя.
Притиснах пръст към устните си, за да я накарам да замълчи. Хилд имаше издължено лице, големи очи и златиста коса, скрита под забрадката. Жалко бе да се погубва като монахиня. Алфред естествено я искаше обратно в манастира, а аз именно затова я държах при себе си. За да дразня копелето.
Чаках, за да се уверя, че никой не ни наблюдава. Не че беше особено вероятно – хората не обичат да излизат по тъмно, когато всякакви ужасяващи твари бродят по земята. Хилд стискаше разпятието си, но аз се чувствах напълно спокоен. Още от малък се приучих да обичам нощта. Станах скедугенган, което ще рече "ходещ в сенките" - едно от създанията, вселяващи ужас в сърцата на останалите хора.
Дълго стояхме неподвижно, но наоколо нямаше жива душа освен нас. Тогава извадих своя къс меч на име Жилещата оса, изрязах квадратен чим трева и го сложих настрани. Сетне започнах да копая земята, като събирах пръстта в наметалото си. Острието често попадаше на камък и знаех, че ще се нащърби, но продължих да ровя, докато не се получи дупка, голяма колкото детско гробче. Положих в нея двете кожени торби. Те съдържаха моето злато и сребро, моето богатство, с което сега не исках да се обременявам. Притежавах пет "кожи" земя, два меча, ризница, щит, шлем, кон и една кльощава монахиня, но нямах мъже, които да бранят имането ми, затова се налагаше да го скрия. Оставих си само шепа сребърни монети, а останалото поверих на земята. Запълнихме отново дупката, отъпкахме пръстта и положихме отгоре чима трева. Изчаках луната пак да се покаже, огледах мястото на нейната бледа светлина и реших, че никой няма да познае къде е копано. Запомних добре разположението му спрямо околните камъни. Един ден, когато бях способен да опазя съкровището си, щях да се върна за него.
– Алфред казва, че трябва да останеш тук - промълви Хилд, вперила поглед в земята.
– Алфред може сам да си пикае в гърлото - отвърнах. – И дано при това се задави и умре.
Той вероятно и бездруго нямаше да оцелее дълго с това разклатено здраве. Беше само на двайсет и девет, с осем години по-голям от мен, но изглеждаше по-скоро на петдесет. Според мен никой не му даваше повече от още две-три години живот. Вечно се превиваше от болки в корема, час по час притичваше да нужника или трепереше от треска.
Хилд докосна земята там, където бе заровено имането.
– Това означава ли, че пак ще се върнем в Уесекс? - попита.
– Означава, че никой нормален човек не пътува през вражески земи натоварен със злато. Тук ще е в безопасност, а оцелеем ли, ще си го вземем. Ако аз умра, ще го вземеш ти.
Тя не отговори нищо. Вдигнахме наметалото с останалата пръст, отнесохме я до брега и я хвърлихме в реката. На сутринта яхнахме конете и поехме на изток. Отивахме в Лундене, защото всички пътища започват оттам. Съдбата бе онази, която ме тласкаше по моя път. Годината бе 878-а, аз бях на двайсет и една и вярвах, че с меч в ръка ще мога да спечеля целия свят. Бях Утред от Бебанбург - човекът, убил Уба Лотброксон край морето и свалил Свейн Белия кон от седлото му при Етандун. Бях върнал на Алфред неговото кралство, но го мразех в червата, затова и щях да го напусна. Да се върна обратно на север, където бе моят дом.
Лундене е най-големият град в цяла Британия и аз винаги съм обичал порутените му къщи и кривите му, затънали в мръсотия улици. С Хилд обаче престояхме там само два дни, намирайки подслон в саксонска странноприемница западно от останките на римските стени. По онова време градът попадаше в границите на Мерсия и в него бе разположен датски гарнизон. Кръчмите изобилстваха от чуждестранни търговци и корабовладелци и именно един от тях, на име Торкилд, ни предложи превоз до Нортумбрия. Представих му се като Рагнарсон и той, без да разпитва повече, склони да ни качи на кораба си срещу две сребърни монети и ангажимент от моя страна да седна зад едно от греблата. Макар и саксонец по рождение, аз бях отгледан от датчаните и говорех техния език. Хубавият ми шлем, ризницата и двата меча говореха, че съм воин, и Торкилд навярно е заподозрял, че съм беглец от разгромената датска армия, но в крайна сметка какво го интересуваше? За пътуването му бяха нужни гребци. Някои използваха роби за целта, но той смяташе, че те носят само неприятности, и предпочиташе да наема свободни мъже.
Отплавахме с отлива, натоварени с топове платно, масла от Франкия, боброви кожи, конски седла и сбруи и торби, пълни с ценни семена от кимион и синап. Щом веднъж напуснахме града и устието на Темес, вече се намирахме в Източна Англия, но не видяхме почти нищо от това кралство, защото още първата нощ откъм морето нахлу гъста мъгла и обгърна всичко в млечна пелена. Някои сутрини дори не можехме да потеглим, а ако изобщо се придвижвахме, не се отделяхме далеч от брега. Бях решил да се прибера по вода уж за по-бързо, а се оказваше, че пъплим като охлюви сред тинести плитчини, разклоняващи се ръкави и коварни течения. Всяка вечер трябваше да търсим място, за да пуснем котва или да завържем кораба, а веднъж престояхме цяла седмица в забравено от Бога блато, защото една дъска от обшивката на борда се отпра и водата нахлуваше по-бързо, отколкото успявахме да я изчерпим. Трябваше да изтеглим целия съд на брега, за да извършим поправката. Докато запълним цепнатините с кълчища и ги замажем с катран, времето се промени и ние продължихме да гребем на север през безоблачно, искрящо под слънцето море, като все пак спирахме ежедневно за нощувка. Срещнахме към дузина други кораби, всичките бойни и съответно по-дълги и тесни от този на Торкилд. Те също се движеха в нашата посока и допуснах, че са останки от армията на Гутрум, прибиращи се у дома в Дания, а може би отиващи във Фризия или други места, където плячката е по-лесна, отколкото в Алфредовия Уесекс."
Из "Повелителите на Севера"
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа
