"Обожавам вечерите в четвъртък.
Тогава времето като че ли спира да тече.
Превърнали са се в наша традиция – само тримата сме, семейна вечер.
Синът ми Чарли седи на масата и рисува. Почти на петнайсет е. Това лято порасна с пет сантиметра и вече е висок колкото мен.
Извръщам се от лука, който режа:
– Може ли да погледна? – питам го.
Чарли вдига скицника и ми показва планина, която не прилича на тези от нашата планета.
– Харесва ми – казвам му. – За удоволствие ли я нарисува?
– Не, имам домашно. Трябва да съм готов за утре.
– Тогава се захващай за работа, господин Последна минута.
Стоя си щастлив и леко пиян в кухнята и не осъзнавам, че тази вечер всичко това ще приключи. Всичко, което познавам и обичам, ще свърши.
Никой не ти казва, когато дойде краят, никой не те предупреждава, че всичко ще ти бъде отнето. Не засвирват аларми, нито сирени, които да те уведомят, че си застанал на ръба на пропастта. Вероятно поради тази причина трагедиите са толкова трагични. Не само заради самите тях, но и заради начина, по който се случват: те са удар, който идва отникъде и винаги когато най-малко го очакваш. Нямаш време да се предпазиш или да се вземеш в ръце.
Лампите се отразяват в повърхността на виното ми, а лукът щипе очите ми. Телониъс Монк се чува от стария грамофон в кабинета. Аналоговите записи са толкова великолепни, че не мога да им се наситя. В пукането между песните се крие огромен чар. Кабинетът е пълен с купища стари плочи, които все се каня да подредя.
Съпругата ми Даниела е седнала на кухненския плот, с едната си ръка върти почти празната чаша с вино, а с другата държи телефона си. Усеща погледа ми и се усмихва, без да вдига очи от дисплея.
– Знам – заявява тя. – Нарушавам основното правило на семейните вечери.
– Какво е толкова важно, че не може да почака? – питам аз.
Съпругата ми ме поглежда с тъмните си испански очи.
– Нищо.
Отивам при нея, вземам нежно телефона от ръката ѝ и го оставям на плота.
– Можеш да се захванеш с пастата – нареждам ѝ аз.
– Предпочитам само да те гледам как готвиш.
– Така ли? – И допълвам по-тихичко: – Това те възбужда, а?
– Не, просто е много по-забавно да си пия и да не правя нищо.
Дъхът ѝ ухае приятно на вино, а на лицето ѝ играе усмивка, която е архитектурно невъзможна и все така продължава да ме изумява.
Довършвам виното в чашата си.
– Трябва да отворим нова бутилка, какво ще кажеш? – питам аз.
– Ще е глупаво от наша страна, ако не го направим.
Докато махам корковата тапа, Даниела си взема отново телефона и ми показва дисплея.
– Бях се зачела в едно ревю в "Чикаго Мегазин" за изложбата на Марша Олтман.
– Мили ли са към нея?
– Да, в основни линии е като любовно писмо.
– Извадила е късмет.
– Винаги съм смятала...
Съпругата ми не довършва изречението, но знам какво има предвид. Преди петнайсет години, още преди да се запознаем, беше направила първите си крачки в изкуството. Имала студио в Бъктаун, излагала произведенията си в няколко галерии в Чикаго и се готвела за първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк. Тогава животът я притисна. Появих се аз. После Чарли. И за капак – депресията след раждането.
Промяната.
Сега преподава частни уроци по изобразително изкуство на ученици.
– Не че не се радвам за нея. Наистина е брилянтна и заслужава всичко.
– Ако ще се почувстваш по-добре, Раян Холдър спечели наградата „Павия“ – опитах се да я успокоя аз.
– За какво се дава тя?
– Това е мултидисциплинарна награда за постижения във физическите науки. Раян спечели заради работата си в невронауката.
– Важна ли е?
– Става въпрос за милиони долари. Признание. Отваря вратите към големите пари.
– И ти осигурява по-секси асистентки?
– В интерес на истината това е истинската награда. Раян ме покани на малкото си парти, но му отказах.
– Защо?
– Защото това е нашата вечер.
– Трябва да отидеш.
– Предпочитам да не го правя.
Даниела вдига празната си чаша.
– Доколкото разбирам, двамата имаме основателна причина да изпием много вино тази вечер.
Целувам я и ѝ наливам щедро от новата бутилка.
– Можеше да спечелиш тази награда – казва ми съпругата ми.
– Можеше да властваш на сцената на изкуството.
– Но решихме да сме тук. – Даниела посочва просторния ни дом, закупен, преди да се съберем, с получено наследство. – И създадохме него – заявява тя и посочва Чарли, който рисува с красива вглъбеност, която ми напомня за нея, когато е погълната от рисуването си.
Странно е да си родител на тийнейджър. Едно е да гледаш малко дете, съвсем друго е да възпитаваш личност, която е на ръба на съзряването. Имам чувството, че няма на какво да го науча. Много бащи гледат на света по точно определен начин – за тях всичко е ясно и са изключително уверени в себе си, когато дават съвети на синовете и дъщерите си. Аз не съм един от тях. Колкото повече остарявам, толкова по-малко неща са ми ясни. Обичам сина си. Той е всичко за мен. Въпреки това не мога да се отърва от усещането, че го провалям. Имам чувството, че го изпращам на вълците само с трошички от моя собствен несигурен мироглед.
Отварям шкафа под мивката и се опитвам да намеря фетучини.
Даниела се обръща към Чарли и му заявява гордо:
– Баща ти можеше да спечели Нобелова награда.
Засмивам се.
– Мисля, че преувеличаваш.
– Не го слушай, Чарли. Той е гений.
– Сладка си – отвръщам аз. – И малко пияна.
– Истина е и го знаеш. Науката изостана, защото обичаш семейството си.
Не мога да направя нищо друго, освен да се усмихна. Когато съпругата ми пие, се случват три неща: родният ѝ акцент започва да се появява отново на бял свят, става войнствено мила и обожава да преувеличава.
– Една вечер баща ти ми каза, никога не го забравяй, че изследователската работа отнема целия ти живот. Каза ми... – За момент, и за моя изненада, Даниела е сломена от емоциите. Очите ѝ се замъгляват и тя поклаща глава, както прави винаги преди да се разплаче. В последната секунда съумява да се вземе в ръце и продължава: – Каза ми: "Даниела, предпочитам, когато легна на смъртния си одър, да имам спомени за теб, а не за някаква стерилна лаборатория".
Чарли завърта очи, докато рисува.
Вероятно е засрамен от родителските ни мелодрами.
Забивам поглед в шкафа и изчаквам болката в гърлото ми да отмине.
Когато това се случва, грабвам пастата и затварям вратичката.
Даниела изпива виното си.
Чарли продължава да рисува.
Моментът отминава.
– Къде е партито на Раян? – пита съпругата ми.
– "Вилидж Тап".
– Това е твоят бар, Джейсън.
– Е, и?
Даниела идва до мен и взема кутията с паста от ръката ми.
– Върви да пийнеш със старото си приятелче. Кажи му, че се гордееш с него. Дръж главата си високо вдигната. Прати му поздравленията ми.
– Няма да му пращам поздравленията ти.
– Защо?
– Защото си пада по теб.
– Я стига.
– Така е. Още от едно време. Когато бяхме съквартиранти. Помниш ли миналото коледно парти? Постоянно се опитваше да те спипа под имела.
Съпругата ми се изсмива.
– Вечерята ще е на масата, когато се прибереш.
– Което означава, че трябва да се върна след...
– Четиресет и пет минути.
– Какво щях да правя без теб?
Даниела ме целува.
– Дори не си го помисляй.
Вземам ключовете и портфейла си от керамичната чинийка до микровълновата и отивам в трапезарията. Погледът ми се спира на полилея във формата на тесеракт над масата.
Даниела ми го подари на десетата годишнина от сватбата ни. Най-хубавият подарък, който някога съм получавал.
Едва стигнал до вратата, съпругата ми се провиква:
– Купи сладолед на връщане!
– Ментов, с шоколадови пръчици! – допълва Чарли.
Вдигам одобрително палец.
Не поглеждам назад.
Не казвам сбогом.
И този момент отминава незабелязано.
Това е краят на всичко, което познавам и обичам."
Из книгата