"Срещнах Ариниил една лятна нощ на гарата във Варна. Замръкнах на нея след поредния провал в живота си. Бях дошъл в града по покана на едно издателство, на което бях пратил свой превод на една книга. Поканиха ме на трийсет минутна среща, от която аз, с много запъвания, успях да говоря едва десет минути. От притеснение целият треперех пред изпитателните погледи на редактора и двама други мъже. На техните въпроси отговарях объркано и вяло, без хъс и енергия.
В крайна сметка ме изпроводиха с изкуствени усмивки и обещания да ми се обадят. Знаех, че бях се провалил и самочувствието ми, колкото бе останало, се беше сринало окончателно. Вървях по улицата и не знаех къде се намирам – на земята или в страната на отчаянието.
Усещах как животът ми се проваля и аз затъвам все повече в ямата на депресия, изход от която не виждах. Откакто се разделих с жена си само се провалях. Отивах на работа като призрак и колегите отначало се опитваха да ме подкрепят, но станах разсеян, правех глупави грешки и накрая се отказаха. Преди месец ми поставиха ултиматум - до два месеца да се поправя - или щяха да ме уволнят.
Така се довлякох до гарата, където късметът (в кавички) не ми изневери. Бях изпуснал влака си, защото силен порой ме накара да се приютя в едно кафене и сега щях да чакам на гарата до сутринта на другия ден.
Докато обмислях ситуацията и се чудех себе си ли да ругая или късмета си, бръкнах в раницата за портмонето и от нея изпадна някаква рекламна листовка. На нея един весел и усмихнат ангел казваше с червени едри букви:
– Срещали ли сте своя ангел хранител? Не! Значи имате късмет. Обадете се на Глория и тя ще ви запознае с вашия ангел хранител.
Не бях оптимистично настроен към късмета си и затова смачках листовката и я метнах в коша за боклук. Дори не помнех откъде тази листовка се беше оказала в раницата ми. Сигурно съм я мушнал заради изобразения ангел на нея, който беше в много привлекателно тяло на красива блондинка с дълга руса коса. Когато запратих листовката в близкия кош, не подозирах колко пророческо е нейното появяване. Съвсем скоро моят ангел хранител, явно отчаян от моето нехайство към живота ми, щеше да ми се яви и да го преобърне наопаки.
Имах достатъчно време да се поразходя до плажа и да видя морето. Но изгледах туристическата си раница и се отказах. Мислех, след срещата в издателството, да се усамотя за почивните дни в планината, наслаждавайки се на своя триумф, но вече не бях в настроение. Единственото, което исках сега беше да се прибера у дома и да се скрия от света.
Разбира се, неприятностите ми тази нощ не свършиха само с изпускането на влака. Как можех само да си помисля, че ще се отърва толкова лесно!
Купих си билет и се разположих на една пейка срещу касите да прекарам нощта там. Опитах се да почета, но безуспешно. Затова затворих очи и се отдадох на мислите си.
Харесвам гарите, летищата и автогарите. Щом си там, значи пътуваш, а когато човек пътува, в живота му постоянно се случва нещо. Това съвсем не е като в родния град. Сега всичко ти е ново и си постоянно нащрек. На непознато място виждаш света около себе си. Напуснал си матрицата на ежедневието и непознатото се втурва в живота ти. Тогава осъзнаваш, че точно това те прави жив. Сигурно не всички харесват това усещане, но на мен то ми допада. Когато всичко ми е познато, аз нехая за света около мен.
На непознато място е различно. Тогава се налага да се вглеждаш, да запомняш да отбелязваш ориентири, за да можеш да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Точно в такива моменти ти си тук и сега, в реалното време на реалния живот. Липсва онзи хипнотичен транс, когато се унасяш в мисли за минало или бъдеще, докато тялото ти се движи на автопилот в пространството.
– Хей, момче! Събуди се. Гарата се затваря.
Това беше гласът на касиерката. Тя стоеше до вратата на касите, а аз я гледах сънен и учуден. Опитвах се да осмисля какво ми казва. Сигурно съм изглеждал много изненадан, защото тя повтори, вече със съчувствие:
– Гарата се затваря в полунощ и трябва да напуснеш. След малко тръгва последният влак за тази вечер и охраната ще заключи. Но отсреща има денонощна бензиностанция.
В първия миг ми идеше да се разкрещя: „Какво! Затваряте гарата. Та аз не съм чувал досега да се затваря гара, сякаш е някакъв магазин. Вие какво си мислите, та това е тъпо, гадно и нечестно. Какво да правят бедните пътници, замръкнали във вашият град и нямащи пари за хотел. “ Обаче жената ми се усмихна тъжно и аз също и се усмихнах. Такава е силата на усмивката. Какво беше виновна тя, че някой беше взел такова решение да затварят гарата и закъсалите пътници като мен да се чудят какво да правят.
– Благодаря ви! – казах й аз, вече смирил се със злощастната си съдба.
Навън беше студено. Добре, че се бях екипирал за поход и радостен, че поне няма да мръзна, извадих пуловера от раницата. Все пак преди да изляза, като Тома неверни, се спрях пред разписанието и наистина, последният влак тръгваше пет минути преди полунощ, а моят влак беше следващият в шест без петнайсет.
Още преди да мина през входа на гарата знаех какво ще направя. Явно съдбата, недоволна от моя мързел, все пак ме подтикваше да отида и да видя морето.
Улиците в полунощ бяха отчайващо пусти за курортен град в средата на лятото. Редки таксита ме подминаваха, а продавачки в денонощните лавки по спирките скучаеха. Може би бях случил някакво особено стечение на обстоятелствата, непонятно за мен, защото дори в моя роден град главните улици в полунощ бяха много по оживени.
Гарата беше близо до морето. С приближаването към плажа заведенията изпълваха въздуха със силна музика, а много младежи и влюбени се шляеха около тях. Но плажът беше пуст.
Запретнал крачоли, нагазих в морската вода и се почувствах щастлив. След бурята, развихрила се преди няколко часа, пясъкът беше още мокър. Подухваше хладен ветрец, но небето беше ясно и звездно. Поиграх си на гоненка с немирните вълни и се замислих за водата и въздуха. Слушах гласа на морето и не мислех за нищо. Нощта беше пред мен.
Когато ми стана студено, разпънах шалтето, наместих планинарската си раница и се настаних удобно да слушам морето. Аз отново бях тук, след десет години отсъствие, когато в едно друго време, в почти същото душевно неравновесие, седях на един друг плаж и слушах морето, но с други мисли и чувства в ума и сърцето.
Някога замисляли ли сте се, че мислите могат да се материализират. Тогава казваш, че си имал предчувствие. За щастие не винаги се случват лошите неща, за които си мислиш, но за мен тази нощ беше изпълнена с някаква магическа енергия. Към два часа плажът съвсем опустя. Тогава си помислих: Сега съм съвсем сам и ако се появи някой и реши да ме ограби, то това няма да му е съвсем трудно. Не че имаше какво да ми вземе, но в мен се зароди страх, който стана мисъл, а после се втурна в действителността. Не изминаха и десетина минути, когато един подозрителен субект, сякаш от нищото се материализира до мен. Не го видях нито откъде дойде, нито чух стъпките му. Просто изникна от нищото, сякаш моите мисли го бяха сътворили. Той седна на пясъка до мен и ме заговори.
– Здрасти, батка. Как е хавата?
Беше от мургавите ни събратя. Аз исках да бъда сам и не ми се говореше, но той явно не разбираше, че нарушава усамотението ми. С такива типове животът ме е сблъсквал неведнъж. Пристъпват любезно, сякаш просто минават край теб и са сами, но винаги има още някой наоколо. Схемата беше проста. Заговарят те, както се заговарят случайно срещнали се хора и след няколко безобидни въпроса нещата се завъртат около парите. Погледнах го с любопитство и прогоних сянката на страха в себе си."
Из книгата