"Нещо лично вместо предговор
Дадох си сметка, че когато тази книга излезе от печат, ще станат приблизително 23 години, откакто за първи път видях Роджър Федерер. Двадесет и три изпълнени със суперлативи години, през които петнадесетгодишният тийнейджър се превърна в мъж, постигнал невероятни успехи. Фактът, че заради журналистическата ми професия имах щастието и възможността да бъда толкова близо до него и да проследя неговата дълга и уникална кариера, днес ми изглежда като приказка. В началото аз бях поел в съвсем друга посока - тогава тенисът беше моята втора любов.
Първата ми страст беше хокеят на лед. Това беше преди да открия тенис клуба на Вайнфелд с неговите три корта, разположени в близост до една пивоварна и буен планински поток срещу нея, обградени от всички страни с жив плет от храсти. Тогава тенисът беше още спортът на красивите и богатите и имаше огромна притегателна сила над мен, особено поради факта, че аз не можех да играя. От най-ранното ми детство бях в отбора по хокей на лед, а членството ми в тенис клуба не влизаше в сметките на родителите ми - те записаха на тенис само по-голямата ми сестра Жанин, а аз и брат ми Курт продължавахме да тренираме на леда.
Това, че тя тренираше в клуба, ми послужи като претекст да ходя често там. Всеки ден се промъквах и сядах на бетонните стъпала на покрива на къщичката, в която се намираше офисът на клуба. Отначало отивах само когато играеше сестра ми, уж да я чакам (без никой да ме е пращал), а после започнах да пооставам, за да гледам аматьорите - все едно кой играеше. Бях очарован от движенията им, опитвах се да разгадая ходовете им в играта и през цялото време си представях, че аз самият съм долу на корта и отигравам топките.
Сестра ми забеляза моята страст. Поисках ѝ назаем една от старите ѝ ракети, с която тренирах удари срещу стена в предния ни двор. Удрях от късо разстояние, отново и отново, докато - целият плувнал в пот и с бясно препускащ пулс - не чуех майка ми да ме вика за вечеря. Ракетата беше луксозна - от фино, лакирано дърво, върху което стоеше подписа на някой си Стан Смит.
Стан Смит? Тогава за мен това беше само едно име. Но такова, което пробуди любопитството ми. Какво знаех аз за света на тениса? Нищо. Беше времето на черно-бялата телевизия, спортните предавания бяха рядкост, а когато ги имаше, предимство имаха футболът, състезанията по ски и боксът. Беше истинско приключение, когато посред нощ цялото семейство се събирахме полусънени в дневната, за да проследим дали Касиус Клей ще победи. Същите спортове (футбол, ски, бокс и Формула 1) пълнеха спортните колонки във вестниците, докато за тенис новините бяха съвсем оскъдни.
Не знаех повече за тениса и в деня, когато за първи път по телевизията видях картина от Уимбълдън. Но си спомням прекрасно как Централният корт с покритите си трибуни, с царственото си, аристократично разположение и с невероятната си атмосфера, ме омагьоса незабавно. Ама, разбира се, тенисът беше важен: имаше си свое общество от последователи, имаше си дори свое свещено място! Уимбълдън ми напомняше катедрала, пълна с хиляди хора, които (също като мен в тенис клуба на Вайнфелд), бяха концентрирани и следяха в захлас прехвърлянето на топката от едното поле в другото.
Всичко на това място беше прекрасно организирано и предварително обмислено - без никакво изключение. Пред очите на притихналите зрители двамата съперници се дуелираха не само с топка и ракета, а също и с много други качества - атлетичност, тактика, чувство за топката, издръжливост на физиката, а също и на психиката. За мен това беше надникване в свят, за който дори не подозирах, че съществува. , "Веднъж да видя Уимбълдън на живо, само веднъж!" - мислех си. Когато години по-късно станах спортен журналист, първият ми репортаж от Уимбълдън носеше заглавието: ,"Боговете на тениса се събират в своя храм".
Междувременно земята на тенис клуба във Вайнфелд беше преотстъпена за строеж на селище с еднофамилни къщи и той бе преместен в покрайнините на градчето. Можех ли тогава, сам на бетонните стълби, да предположа, че това ще се превърне в мое призвание? Че от малкия корт на края на града ще стигна дотам да следя какво се случва на големите терени по света? А турнирите ще станат мой втори дом? Можех ли дори да си помисля, че съвсем скоро швейцарският тенис ще бъде обхванат от мощна вълна на успехи и аз също ще имам своя принос за това? И че не само ще имам привилегията да бъда свидетел на появата на най-успешния швейцарски спортист, а ще мога дори да проследя неговото развитие от младежките му години чак до наши дни?
В началото на 80-те години започнах да пиша за тенис и следях внимателно как Джон Макенроу, Борис Бекер и Сефан Едберг ставаха шампиони на тревата на Уимбълдън и как им връчваха златните трофеи. Пробивът на Хайнц Гюнтхард до четвъртфиналите през 1985 (годината на Уимбълдъновата приказка на Бекер) се оказа звездният час на Швейцария, а за мен като репортер - изстрелване нагоре в професията. Федерер тогава беше едва четиригодишен. Моите най-смели мечти по онова време стигаха дотам да се си представям какво би било, ако един швейцарски тенисист достигне Топ 10 класацията. Или един финал от Големия шлем - само един, пък дори и да го загуби.
Гюнтхард, моят сънародник, почти го направи - триумфира, а след отпадането си обля в сълзи почитателите си на големия Централен корт. При това той е от най-милите хора, които съм срещал.
После чудото на родния тенис започна да набира скорост. Гюнтхард, който заради болки в хълбоците прекрати кариерата си на 27 годишна възраст, беше пионерът, който събуди швейцарския тенис от дългогодишен сън. След това се появи Якоб Хласек, който в края на 80-те години се нареди в Топ 10 и се състезаваше сред майсторите. После - Марк Росе, победителят от Олимпиадата през 1992, който заедно с Хласек излезе напред във финалите за Купата Дейвис и стана първият полуфиналист на Швейцария в турнирите за Големия Шлем. Шестнадесетгодишната Мартина Хингис нареди страната ни сред големите нации - победителки в същото състезание през 1997 г., спечели на сингъл 5 големи трофея и се превърна в най-младата номер 1 при жените.
И накрая дойде той - Федерер. Най-големият спортист, който нашата страна имаше и продължава да има, по-добър посланик на страната си нито един швейцарец не би могъл да си представи.
Тази биография е втората ми книга за Федерер., "Геният на тениса" беше публикувана през 2006 и беше многократно допълвана, превеждана и преработвана. В първоначалната си редакция тя завършва след 17-тата му титла от Големия Шлем - на Уимбълдън 2012. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че е време да напиша нова голяма глава за неговото оттегляне.
Защото боговете на тениса трябваше да останат впечатлени от неговата твърдост и упорството му. Затова му дариха (и то на възраст, на която много други състезатели вече се отказваха) едно грандиозно завръщане, което дори той самият не можеше да си представи. Позволиха му отново да бъде част от приказни успехи и още веднъж да пренапише историята на тениса. През последните 10 години твърде много го анализираха и категоризираха, но историята на неговото завръщане беше достатъчно чудна и красива.
Винаги отзивчив и достъпен, Федерер улесняваше както моята работа, така и тази на колегите ми. Правеше я приятна, защото се докосвахме до онази неповторима смесица от успехи, човечност, честност и едно огромно търпение, с което той ден след ден и турнир след турнир покоряваше все повече хора. Дължа голяма благодарност преди всичко на него - дори когато не вземаше активно участие в написването на тази биография. Защото той или прави нещо с цялото си сърце, или не прави нищо. Тази негова праволинейност също правеше работата ми особено привлекателна. Благодарен съм и на родителите му - Линет и Роби, на Северин Люти, Пиер Паганини и на Тони Годсик, който също като Федерер приемаше всичко с щипка неподправен хумор. Благодарен съм за безбройните пътувания - цели седмици, месеци и години, прекарани от един тенис турнир на друг, които ми помогнаха много за крайната ми цел. Особено благодаря на Симон Граф, Хайнц Гюнтхард и Даниел Хубер, които бяха зад гърба ми през цялото време, докато пишех книгата. Благодаря и на моите събеседници за многобройните интервюта, в които винаги бяха готови да споделят с мен своите знания и проучвания. Благодаря на издателство ,,Пайпър” в лицето на Ане Щадлер, Ангела Гисел и Щефан Гайер. И накрая - най-голямата си благодарност поднасям на моето семейство, на Ени и Джесика, които нито веднъж не се оплакаха, когато ме виждаха да подреждам куфара си, за да ги оставя, тръгвайки по следите на Федерер.
Мюлхайм, февруари 2019"
Из книгата
Рейтинг: 9.75 / 4 гласа
