"Бургас, 1980 г.
Стиснал вилицата с треперещи пръсти, Валери раздели тулумбичката на две и шурналият сироп образува гъсти локвички по дъното на порцелановата чинийка. Не отхапа. Запотеното пластмасово шише с боза също стоеше непокътнато на кръглата маса пред него. Бе решил да се почерпи с нещо сладко, за да потуши тягостните си мисли, но не изпита облекчение. Преглъщаше мъчително. Подпираше клюмналата си брадичка с длан и ноктите му дращеха небръснатата поне от седмица буза. Очите му бяха вперени през витрината на сладкарница "Роза" – мътни и невиждащи. А навън, по улица "Ленин", цареше цветното празнично стълпотворение по случай 24 май. Зъбите на Валери изскърцаха, стиснати до болка. Той сключи вежди и по челото му пролазиха криви бръчки. Беше минала повече от седмица, откакто с Лилия се видяха в Морската градина и тогава тя му каза за Димитър. Седяха на една пейка край бюста на Васил Левски и Апостола на свободата се оказа единственият свидетел на разговора. Валери помнеше всеки ден тайл от срещата им – нейните искрящи зелени очи, по които играеха сенките на пърхащите листа, устните ù, жадни за целувките на
друг, тънките ù пръсти, които докосваха ръцете му с лекотата на морски бриз.
– Димитър ми предложи – простичко каза Лилия.
– Какво? – Обезкървеното лице на Валери се изопна, студено и твърдо като статуята край тях. Едва сега забеляза нежния сребърен пръстен, който красеше ръката ù.
– Поиска да се ожени за мен. Казах "да".
– Но... – отрони той, усещайки как сърцето замира в гърдите му.
– Аз мислех... нали... ние...
– Знаеш, че това между нас беше игра – кротко отвърна Лилия.
– Никога нямаше да стане наистина.
Той се взираше в нея – объркан, омаломощен, нищожен. Усети в очите си парене, но задържа сълзите, впрегнал последни късчета воля.
– Хей... – промълви Лилия и приюти ръка в широката му длан.
– Обещай ми, че няма да се сърдиш! Ти винаги ще си останеш най-скъпият ми приятел.
И преди той да каже нещо, тя го прегърна – кокетно и обезоръжаващо. Така правеше винаги – още откакто бяха деца. Целуна го бързо по бузата и се разсмя тъй искрено и безгрижно, че нямаше как да не се престори на щастлив заради нея. Само че не беше. Нито преди седмица, когато тя му сподели плановете си за сватбата, нито сега – в сладкарницата, докато потракваше с вилицата по ръба на чинията с изтърбушената тулумбичка. Валери я избута настрани и се заслуша в надигащата се глъчка навън.
Отдалеч долитаха монотонните удари на тъпан, после от високоговорителите се разля "Върви, народе възродени" и докато мощният хор огласяше улицата, шествието взе да се точи покрай сладкарницата. Учениците на Бургас преминаваха в безкрайни редици, вдигнали знамена, балони, портрети на възрожденци и плакати с образите на Кирил и Методий, наред с огромните неизменни ликове на партийните вождове. Валери не можеше да понесе оглушителния шум и минута повече. Излезе навън и премина през ликуващата тълпа тъкмо когато фанфарният оркестър на собственото му начално училище бодро маршируваше по улицата. Децата свиреха с издути бузи, сякаш налапали по две мандарини, и лъскавите месингови тромпети блестяха на слънчевите лъчи. Младият мъж сви по една пресечка и продължи из плетеницата от улици в централната градска част, обърнал гръб на празника.
Скоро от манифестацията остана само ритмичен отглас, който избледня пред своенравния грак на чайките, носещи се из ветровитото майско небе. Думите на Лилия не излизаха от главата му:
"Това между нас беше игра... Никога нямаше да стане наистина..." Сега действително всичко изглеждаше като детинска задявка, ала само преди няколко седмици той можеше да се закълне, че двамата са родени един за друг и съдбата им е отредила да създадат семейство. Родителите на Лилия живееха в някакво странджанско село, но я бяха изпратили да учи в Бургас, при сестрата на майка ù. Къщата на овдовялата леля Дафина се намираше недалеч от дома на Валери. Преди да приюти племенничката си, единственото същество, което ù правеше компания, беше своенравната и злобна болонка Чери. Валери и Лилия бързо се откриха в игрите и се сприятелиха. Скитосваха до тъмно из квартала, караха колела, помагаха си с домашните и понякога тайно се целуваха в затънтените кътчета на Морската градина.
Въпреки че беше слабоват и с криви рамене, Валери два пъти се беше сбивал заради Лилия. Единия път така го бяха подредили, че се прибра вкъщи със счупен нос. Излъга, че е паднал от велосипеда, ала се чувстваше толкова горд от мъжката си постъпка, че въпреки болките заспа широко усмихнат. С доста мъки той завърши икономическия техникум и после влезе в казармата. Съдбата явно се оказа немилостива, защото го изпратиха в Грудово. Поделенията в Грудово, Елхово и Звездец образуваха Триъгълника на смъртта, където службата беше най тежка и винаги се поддържаше висока степен на бойна готовност. Непрекъснатите наряди, учения и тревоги бяха смазващи за изнежено градско момче като Валери. Навярно издевателствата на старите войници и сприхавите офицери щяха да го прекършат, ако не беше открил как може от време на време да се скатава.
Знанията, придобити в икономическия техникум, се оказаха от полза и един старшина му нареди да води отчет на всички продукти, доставяни в кухнята. Тъкмо тогава Валери осъзна, че е влюбен в Лилия. Образът ù постоянно витаеше в мислите му и нищо не можеше да се сравни с радостта да получи писмо от нея. На обикновени карирани листове Лилия описваше с педантичния си наклонен почерк случки от обичайното бургаско ежедневие – вечеринка с приятелки, поредната разправия с лелята, някоя и друга пакост на Чери. Когато най-сетне се уволни, първата му работа бе да види любимото си момиче. Приятелството им се възроди и те пак започнаха да се разхождат из познатите улици, изпълвайки ги с безгрижен смях. Понякога Валери си открадваше целувка под звездното небе и макар нещата да не отиваха по-далеч, той беше спокоен, защото смяташе, че просто е нужно още време. Баща му му помогна да започне работа като счетоводител в кабелния завод „Васил Коларов“ и Валери подходи с голямо усърдие към новите си задачи. Той вярваше, че щом осъзнае колко е съвестен и отговорен, Лилия най-сетне ще отвърне подобаващо на чувствата му. Само че времето минаваше, а срещите им ставаха все по-редки. На няколко пъти той я видя в компанията на висок млад мъж и това го смути, но момичето небрежно подхвърли, че са просто приятели.
Новият "приятел" се казваше Димитър Сарафов, беше бургазлия и тъкмо завършваше Висшето военноморско училище във Варна. Ако преди беше изпитвал смътна ревност към Димитър, когато узна истината, чувството прерасна в неприязън. Трябваше да предприеме нещо. Само че какво? Колкото повече наближаваше датата на планираната за есента сватба, толкова по-съкрушително отчаяние го обземаше. През главата му минаваха какви ли не идеи. Обмисляше да пусне донос срещу Димитър, но се оказа, че дядо му Пенчо бил активен борец против фашизма. Цялото семейство Сарафови имаха партийни книжки и солидни връзки в местната партийна върхушка. Подобен опит изглеждаше не просто обречен на неуспех, но можеше да има много лоши последствия за самия Валери, чийто баща тайничко се надсмиваше на комунистическия строй и твърдеше, че на Запад било много по-хубаво. В главата на изпълнения с горчиво безсилие Валери започна да се промъква дори мисълта за убийство. Той изгуби апетит и едва се хранеше. Докато попълваше безкрайните колони с числа в счетоводните книги на кабелния завод, немощната му ръка трепереше. Бледото му лице хлътна, а под очите се появиха тъмни кръгове. Баба Мария първа забеляза промяната. Веднъж тя го повика в сумрачната си ъглова стаичка и попита какво се случва.
– Всичко е нормално – троснато отвърна Валерири.
– Какво искаш да ти кажа? Просто напоследък съм уморен. Това е.
– Вале, не ме гледай, че съм стара – рече жената и прикова в него воднистите си очи.
– Вашите винаги търчат нанякъде, все са много заети. Не виждат ли, че страдаш? Че душата ти е болна? Ала на мен можеш да кажеш. И тук ще си остане. Валери обходи с поглед тесните стени, на които висяха икони и черно-бели портрети – ликове на брадати светци, озарени от ореоли, и лица на мъртви роднини, превърнали се в прах под земята. Гледаха го строго, обвиняващо. Той понечи да излезе, но ръката на баба Мария го улови за лакътя и го издърпа да седне. Изненада се колко е силна. Или може би, сломен от нерви, недохранване и недоспиване, той бе станал твърде слаб.
– Спокойно, бабе! – тихо промълви старицата, готова да го изслуша.
И той се предаде. Разказа ù, макар да му костваше много. Дишаше хрипливо, от време на време замлъкваше и после пак продължаваше.
– И какво да правя сега, бабче? – запита накрая.
–Тя не ме слуша вече. Решила е да се омъжи за онзи Димитър. А аз я обичам. Толкова много я обичам, че цял живот не съм поглеждал друга. Чакам я, откакто се помня. Нима трябва просто да я оставя да си троши главата? Не знам... Не разбирам защо стана така. Мисля, че ще взема да се убия, дано тогава проумее какво е сторила.
– Сакън, Вале! – възкликна баба Мария.
– Само такива глупости не прави!
– Тя постоя замислена, после очите ù светнаха.
– Виж сега, чувал ли си за Ванга?
– Какво? – озадачи се той.
– Има една жена в Петрич. Сляпа е, ала знае всичко. Навремето, ако не беше тя, дядо ти Петко щеше да остане хром. Десният крак почна да го наболява, взе да куца, ей така – от нищото. Лекари го гледаха, изписваха мазила, хапчета... Кел файда. По едно време едва ходеше. Само тя му помогна... Иди, виж се с нея и чуй какво ще ти рече. Далечко е, ала ще попътуваш, хем да ти се проветри малко главата..."
Из книгата
Рейтинг: 9.20 / 5 гласа
